Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (13)

Глава 12

Два месеца по-късно, без да получи някакво развитие, което да си заслужава вестникарската хартия или радио-времето, темата Ълстър Скарлет се износи. Защото истината бе, че единствената допълнителна информация, разкрита със съвместните усилия на полицията, Бюрото за безследно изчезнали и федералното разследване, само допълваше с нови щрихи характера на обекта и не водеше до никъде. Като че ли той буквално се бе разпаднал, превърнал се бе в дим и бе изчезнал. Жив до преди миг, сега вече бе само ярък спомен.

Животът, вещите, предразсъдъците, тревогите на Ълстър — всички бяха поставени под лупата на професионалисти. И резултатът от тези усилия чертаеше един необикновен портрет, въплъщение на безсмислието. Един мъж, който имаше кажи-речи всичко, което човешко същество би могло да поиска на тази земя, очевидно бе живял във вакуум. Без цел. Без амбиция.

Елизабет Скарлати продължаваше да си блъска главата над обемистите доклади, които властите й представяха. Това се бе превърнало за нея в навик, ритуал, надежда. Ако синът й бе убит, това, разбира се, би я съкрушило, но тя имаше силите да понася загубите в живота. А имаше и хиляди начини… огън, вода, земя… да се погребат следите от тялото. Но тя не можеше да приеме този извод. Възможно бе, разбира се. Той бе познавал престъпния свят, но съвсем повърхностно.

Една сутрин Елизабет застана край прозореца на библиотеката си, наблюдавайки как външният свят се събужда за новия ден. Минувачите винаги крачеха толкова забързано сутрин. След нощния покой автомобилите набираха скорост далеч по-рязко. Тогава Елизабет забеляза една от нейните прислужници пред входа. Жената метеше входните стълби.

Гледайки я как върти метлата напред-назад, Елизабет си припомни за друга прислужница на друго стълбище.

Прислужницата в дома на Ълстър. Прислужницата, която си спомняше, че премитайки стълбите там, една сутрин бе чула как Ълстър взема такси и казва посоката на шофьора.

И каква бе тази посока?

Метрото. Ълстър трябваше да отиде до метрото.

Една сутрин синът й е трябвало да слезе под земята, а тя не го бе разбрала.

Бе само бледа, мъждукаща искрица в горска тъмнина, но все пак бе някаква светлина. Елизабет бързо се насочи към телефона си.

Трийсет минути по-късно третият вицепрезидент Джеферсън Картрайт застана пред Елизабет Скарлати. Все още бе отчасти задъхан от изнервящото напрежение при спешните промени в дневния му график, наложени от тази нетърпяща отлагане аудиенция.

— Да, разбира се — отвърна той с южния си акцент, — в мига, когато бяхме известени за изчезването на мистър Скарлет, всичките му сметки бяха внимателно проверени. Чудесно момче. Бяхме станали доста близки от сесиите ни в банката.

— В какво състояние са сметките му?

— Напълно нормално.

— Опасявам се, че не зная какво точно означава това.

Картрайт се поколеба за миг — предпазливият банкер проговаряше в него.

— Разбира се, окончателните цифри още не са готови, но на този етап нямаме причини да смятаме, че той е надхвърлял годишния си доход.

— Какъв е този доход, мистър Картрайт?

— Е, разбирате, пазарът е в постоянно движение — с посока нагоре, за щастие — така че би било трудно да се назове точна сума.

— Нека е приблизителна, тогава.

— Да видим, сега… — Посоката, която възприемаше този разговор, не се нравеше на Джеферсън Картрайт. Внезапно, той се почувства много доволен, че бе имал благоразумието да изпраща до Ченсълър Дрю своите меморандуми за разноските на неговия брат в Европа. Южният му акцент стана още по-силен. — Бих могъл да повикам неколцина от директорите ни, които са по-добре запознати с портфолиото на мистър Скарлет — то бе значително, мадам Скарлати.

— Тогава, надявам се, че поне знаете наизуст някаква груба цифра. — Елизабет Скарлати не харесваше Джеферсън Картрайт и тонът на гласа й ставаше злокобен.

— Доходът на мистър Скарлет от фонда, покриващ личните му разходи, без да смятаме втория фонд, предназначен за инвестиране, надхвърляше седемстотин осемдесет и три хиляди долара — бързо и тихо заговори Картрайт.

— Радвам се да науча, че неговите лични разходи рядко са надвишавали тази дребна сума. — Елизабет Скарлати се намести на стола си с твърдата висока облегалка така, че да държи мистър Картрайт точно под упора на погледа си. Джеферсън Картрайт продължи да говори с ускорено темпо. Една фраза преливаше в друга, акцентът му ставаше все по-силен.

— Вие, разбира се, имате представа за екстравагантните постъпки на мистър Скарлет. Вестниците разгласяваха много от тях. Както споменах, правех всичко, което е по силите ми, да го предпазя, но той бе доста твърдоглав младеж. Ако си спомняте, само преди три години, той закупи дирижабъл за близо половин милион долара. Направихме всичко, за да го разубедим, но бе просто невъзможно. Каза, че просто трябва да разполага с дирижабъл! Ако проучите сметките на сина си, мадам, ще откриете много такива прибързани покупки. — Картрайт бе вече преминал решително в отбрана, макар и да знаеше, че Елизабет едва ли можеше да го държи отговорен.

— И колко точно такива… покупки има налице?

Банкерът отговори с още по-голяма скорост:

— Е, никоя вече не бе тъй екстравагантна, както дирижабъла, разбира се! Успяхме да предотвратим подобни инциденти, обяснявайки на мистър Скарлет, че е нередно да се прехвърлят средства от втория фонд за такива цели. Че той трябва… да ограничи разходите си в рамките на дохода от първия фонд. По време на сесиите ни в банката подчертавахме този факт отново и отново. Все пак само през миналата година, докато пребиваваше в Европа заедно с красивата си съпруга, бяхме в постоянна връзка с континентални банки по повод на личните сметки на мистър Скарлет. Меко казано, вашият син помогна осезаемо на европейската икономика… Наложи се също да извършваме… многобройни плащания директно върху негов подпис… Но мистър Ченсълър Скарлет сигурно е говорил с вас по повод на така многото мои послания до него във връзка с големите суми, прехвърляни към вашия син в Европа.

Елизабет повдигна вежди:

— Не, той не ми е казал нищо.

— Все пак, мадам Скарлати, това бе меденият месец на сина ви. Нямаше причина…

— Мистър Картрайт — прекъсна го остро възрастната жена, — разполагате ли с точна информация за банковите преводи на името на моя син тук и в чужбина през последната година?

— Разбира се, мадам.

— И списък на плащанията, извършени пряко от вас по силата на подписа му?

— Разбира се.

— Тогава ще очаквам да ги видя не по-късно от утре сутринта.

— Но това ще отнеме седмица на цял екип счетоводители. Мистър Скарлет едва ли бе от най-акуратните в този род дела.

— Мистър Картрайт! Работя с Уотърман тръст вече повече от четвърт век. „Скарлати индъстрис“ работят изключително с Уотърман тръст по мое нареждане. Имам вяра в Уотърман тръст, защото той никога не ми е давал основание за противното. Достатъчно ясно ли се изразявам?

— Да, напълно. Утре сутринта — каза Джеферсън Картрайт и започна да се изнася с поклони от стаята като роб, помилван от арабски шейх.

— А, мистър Картрайт?

— Да?

— Мисля, че всъщност не ви поздравих за това, че сте удържали разноските на сина ми в рамките на дохода му.

— Съжалявам… — Капки пот започнаха да избиват по челото на Картрайт. — Нямах…

— Изглежда не ме разбрахте, мистър Картрайт. Говоря съвсем сериозно. Поздравявам ви. До утре.

— Довиждане, мадам Скарлати.

 

 

Картрайт и трима от счетоводителите на Уотърман работиха през цялата нощ, в опит да приведат в ред сметките на Ълстър Стюарт Скарлет. Беше им поставена трудна задача.

Към два и половина сутринта Джеферсън Картрайт имаше на бюрото си списък на банките и борсите, където наследникът на Скарлати имаше или някога бе имал открити сметки. Срещу всяко име бяха отбелязани сумите и датите на трансферите. Списъкът изглеждаше безкраен. Отделните вноски спокойно биха могли да се равняват на годишния доход на мнозинството средни американци, но за Ълстър Стюарт те не бяха нищо повече от седмичен бюджет. Щяха да минат дни, преди да се провери и потвърди какво бе останало от тях. В списъка фигурираха:

ХИМИЧЕСКА И ЗЪРНЕНА БОРСА, Ню Йорк сити, Медисън авеню 900;

БАНКА МАСОН, Париж, ул. „Виолета“ 22;

БАНКА АМЕРИКА, Марсилия, ул. „Нова“;

ГЕРМАНСКО-АМЕРИКАНСКА БАНКА, Берлин, Курфуерщендам;

ТУРИСТИЧЕСКА БАНКА, Мадрид, ул. „Суецки канал“;

МАСОН МОНТЕ КАРЛО, Монако, ул. „Фюлаж“;

ВИЕНСКА ДЪРЖАВНА СПЕСТОВНА КАСА, Виена, ул. „Залцбургер“;

ФРЕНСКО-АЛЖИРСКА БАНКА, Кайро, Заливът на луните…

И така нататък. Ълстър и неговата младоженка бяха обиколили цяла Европа.

Разбира се, списъкът на тези предполагаеми активи се компенсираше от друг списък, вече от пасиви, които трябваше да бъдат покрити. Тук влизаха суми, дължими по силата на подписа на Ълстър Скарлет на стотици хотели, магазини, ресторанти, автомобилни агенции, параходни линии, железници, конюшни, частни клубове, игрални домове. Всичко това бе вече изплатено от Уотърман.

Джеферсън Картрайт продължаваше да си блъска главата над подробния отчет.

За всеки цивилизован наблюдател това би могло да бъде само конгломерат от финансова глупост, но целият досегашен живот на Ълстър Стюарт Скарлет подчертаваше, че подобни действия са напълно нормални за него. Картрайт стигна до същия извод, както и правителствените счетоводители, които бяха извършили проверка за ФБР малко след изчезването на Ълстър.

Нищо необичайно, имайки предвид миналото на Ълстър Скарлет. Естествено, Уотърман тръст щеше да разпрати запитвания до всички банки в страната и чужбина, за да потвърди размера на останалите наличности. Прехвърлянето им обратно в Уотърман тръст, по силата й на упълномощена институция, щеше да бъде лесна работа.

— Наистина — промърмори южнякът сам на себе си — нищо и никаква работа, предвид обстоятелствата.

Джеферсън Картрайт бе убеден, че старата Скарлати щеше да се отнесе по съвсем друг начин спрямо него тази сутрин. Той щеше да поспи няколко часа, да вземе един дълъг, студен душ и да й занесе сам отчета. Тайничко, той се надяваше, че ще успее да изглежда уморен. Ужасно уморен. Може би това би я впечатлило.

 

 

— Скъпи ми мистър Картрайт — започна накрая Елизабет Скарлати, — никога ли не ви мина през ума, докато превеждахте хиляди и хиляди долари на банки из цяла Европа, че едновременно с това поемате задължения на обща стойност близо четвърт милион долара? Въобще ли не се сетихте, че ако съберете двете суми, ще излезе, че синът ми е направил онова, което е било смятано за невъзможно! Да изхарчи целия годишен доход от фонда си за по-малко от девет месеца! Кажи-речи, до последния грош!

— Разбира се, мадам Скарлати, тази сутрин от Уотърман тръст тръгват писма към банките с искания за пълна информация. На базата на нашите пълномощия, разбира се. Убеден съм, че сумите, които ще бъдат върнати, ще са сериозни.

— В това съвсем не съм сигурна.

— Честно казано, мадам Скарлати, това, за което намеквате… ми убягва напълно.

— Да ви кажа честно, и на мен ми убягва — каза замислено Елизабет с внезапно омекнал тон. — И не намеквам, а търся намеците.

— Простете?

— По време на заниманията на сина ми в Уотърман, възможно ли е той да е… разбрал нещо… което би го накарало да превежда подобни суми в Европа?

— И аз си зададох същия въпрос. И като негов съветник, почувствах, че е мой дълг да го запитам… Очевидно мистър Скарлет е направил някакви инвестиции на Континента.

— Инвестиции? В Европа? Това е почти невероятно!

— Кръгът от приятелите му бе широк, мадам Скарлати. Приятели, които, сигурен съм, не страдат от липса на проекти… А, трябва да отбележа, че синът ви ставаше все по-умел в областта на инвестиционния анализ…

— Какво?

— Имам предвид неговите проучвания върху капиталовложенията на Скарлати. Трябва да му се признае, че запретна ръкави и не си пестеше силите. Бях горд с постигнатото от него. Отнасяше се съвсем сериозно към нашите сесии. Толкова труд положи, за да вникне във фактора на диверсификацията… Дори на медения си месец бе взел стотици от годишните отчети на Скарлати.

Елизабет се надигна от стола си и бавно и съсредоточено тръгна към прозореца, гледащ към улицата. Мисълта й обаче бе фокусирана върху неочакваното разкритие на южняка. Изглеждаше невероятно, но както и бе ставало толкова често в миналото, тя осъзнаваше, че инстинктите й — неясни и абстрактни — я водеха към истината. Тя бе близо, и се приближаваше. Но не можеше да я схване в пълния й смисъл.

— Предполагам, имате предвид обзорите — с разбивките на активите на „Скарлати индъстрис“?

— Това също, разбира се. Но и много, много още. Анализите му покриха и фондовете — неговия и на брат му, та чак и вашия, мадам Скарлати. Надяваше се да успее да напише пълен обзор, отделяйки специално внимание на факторите на растежа. Доста амбициозна задача, но той не се отказа…

— Повече от амбициозна, мистър Картрайт, — прекъсна го Елизабет. — Бих казала, невъзможна, без подготовка. — Тя продължаваше да гледа към улицата.

— Всъщност, уважаема мадам, ние в банката разбирахме това и го убедихме да ограничи проучванията си само върху собствените си активи. Знаех, че те биха били по-лесни за обяснение, а и не исках да възпирам ентусиазма му…

В този момент Елизабет се извърна рязко от прозореца и впи поглед в банкера. Очите й го принудиха да млъкне. Тя бе стигнала до истината. Бе успяла да я асимилира.

— Моля, пояснете. Как точно… получи синът ми достъп до активите си?

— Чрез ценните книжа от фонда си. Предимно облигациите от втория фонд — инвестиционния. Те са доста по-стабилни. Класифицира ги и след това ги сравни с алтернативен избор при първоначалната покупка. Ако разрешите да добавя, бе впечатлен от нашите решения. Сам ми го сподели.

— Той ги… класифицира? Какво точно искате да кажете?

— Направи списък на отделните облигации. Със покупната им цена, годината и месеца на покупката и на падежа, и очаквания доход. Според датите и сумите на покупката, можеше да ги сравни и с множеството други пускани на пазара книжа.

— И как успя да направи това?

— Както казах, от самите облигации. В пакетите по години.

— Къде?

— В сейфовете, мадам. Трезорите на Скарлати.

Божичко! — помисли си Елизабет.

Старицата постави треперещата си длан върху перваза на прозореца. После проговори спокойно, въпреки страха, който я поглъщаше.

— Колко време отдели синът ми за това… проучване?

— Доста, няколко месеца. Веднага след завръщането си от Европа, по-точно.

— Разбирам. Помагаше ли му някой? Имайки предвид липсата му на опит.

Джеферсън Картрайт върна отправения от Елизабет поглед. Не бе чак такъв глупак.

— Нямаше нужда. Да се класифицират облигации преди падежа им не е трудно. Просто трябва да се направи списъкът от имена, суми и дати… А вашият син е… бе Скарлати.

— Да… Беше.

Елизабет знаеше, че банкерът започваше да чете мислите й. Но това бе без значение. Единствено истината имаше значение сега.

Трезорите.

— Мистър Картрайт, ще бъда готова за десет минути. Ще повикам колата си и ще отидем заедно до вашия кабинет.

— Както пожелаете.

Пътуването из града премина в мълчание. Банкерът и старицата седяха един до друг на задната седалка, но никой не проговори. Всеки бе погълнат от собствените си мисли.

Елизабет — с истината.

Картрайт — с оцеляването си. Защото, ако подозренията му се окажеха верни, това щеше да бъде краят му. Можеше да се окаже и краят на Уотърман тръст. И именно той бе назначен за съветник на Ълстър Стюарт Скарлет.

Шофьорът отвори вратата и южнякът излезе на тротоара и подаде ръка на Елизабет. Забеляза, че тя стисна ръката му силно — може би, прекалено силно — докато излизаше с мъка от автомобила. Не се загледа в нищо.

Банкерът поведе старицата с бързи стъпки из банката. Край клетките, гишетата, край вратите на офисите към задната част на сградата. Взеха асансьора надолу към огромните сутерени на Уотърман. Щом слязоха от асансьора, те завиха наляво и се насочиха към източното крило.

Стените бяха сиви, повърхностите — гладки и дебел цимент държеше краищата на лъщящите стоманени решетки. Над портала имаше кратък надпис:

Елизабет си помисли — вече за втори път — че всичко много напомняше на гробница. От другата страна на решетките имаше тесен коридор, осветен от ярки електрически крушки по тавана, защитени със стоманена мрежа. Като се изключат вратите, по две във всеки край, коридорът приличаше на проход към центъра на злокобна пирамида, където някой фараон бе намерил последен покой. Вратата в другия край водеше към сейфовете на самата Скарлати индъстрис.

Тук бе всичко.

Джовани.

По един вход водеше към клетките на съпругата и трите деца. Ченсълър и Ълстър бяха наляво. Елизабет и Роланд — надясно. Вратата на Елизабет бе до тази на Джовани.

Елизабет така и не бе разпределила собствеността на Роланд. Знаеше, че в крайна сметка съдът щеше да се погрижи за това. Беше като един вид сантиментален жест от нейна страна към загиналия й син. И правилно. Роланд бе също част от империята.

Униформеният мъж от охраната почука — като на погребение — и отвори вратата със стоманените решетки.

Елизабет застана пред входа на първата клетка вляво. На металната табела в центъра на вратата пишеше:

Охраната отвори вратата и Елизабет влезе в малката стаичка.

— Ще заключите и ще чакате отвън.

— Естествено.

Остана сама в приличащото на килия помещение. Спомни си, че само веднъж по-рано бе идвала в трезора на Ълстър. С Джовани. Оттогава бяха минали години, епохи… Бе я подмамил на разходка в града чак до банката, без да й казва, че е уредил сейфовете в източното крило. Чувстваше се тъй горд. Показал й бе и петте помещения, като гид, развеждащ туристи в музей. Бе разказвал с подробности за тънкостите във всеки от фондовете. Тя си спомняше как бе потупал шкафовете, все едно че бяха добитък от най-добрата порода, който един ден щеше да остави огромни стада.

И беше прав.

Стаята не се бе променила. Всичко като че ли бе станало вчера.

От едната страна, вградени в стената, бяха кутиите с акциите, удостоверяващи собственост върху стотици компании. Източниците на приходи за всекидневни разноски. Първият фонд на Ълстър. По останалите стени, в колони по седем, се издигаха ниските широки шкафове. Всяко от техните тънки чекмеджета носеше надпис с годината, който се сменяше ежегодно от служителите на Уотърман. Всяко чекмедже съдържаше стотици акции и облигации и всеки шкаф имаше по шест чекмеджета.

Облигации, чийто падеж предстоеше през всяка от следващите осемдесет и четири години.

Вторият фонд. Наречен за разширяване на Скарлати.

Елизабет се вгледа в табелките по шкафовете.

Така бяха белязани чекмеджетата в първия шкаф.

Тя видя, че на метър от шкафа, вдясно, имаше трикрако столче. Който и да го бе ползвал последен, бе седял между първото и второто чекмедже. Тя погледна табелките на съседния шкаф.

Пресегна се надолу и придърпа столчето пред първия шкаф, после седна. Погледна към най-долното чекмедже.

Отвори го.

Годината бе поделена на дванайсетте си месеца, всеки разделен от следващия с малък показалец. Пред всеки показалец в началото и в края на месечната папка имаше по кориците по един тънък метален лист, свързан със следващия посредством жичка, потопена във восъчен печат. Със староанглийски шрифт по него се четяха буквите Y.T.

1926 година бе недокосвана. Нито един чифт тънки метални листове не бе разтварян. Което означаваше, че Ълстър не бе изпълнил указанията на банката при проучванията си върху инвестициите. В края на декември служителите на Уотърман щяха несъмнено да поемат отговорността върху себе си и преди да направят промените, щяха да се консултират с Елизабет, както бяха правили винаги досега с фонда на Ълстър.

Тя извади и 1927 година.

И тя бе непокътната. Нямаше нито един счупен восъчен печат.

Елизабет се готвеше да затвори и чекмеджето на 1927 г., когато се спря. Погледът й попадна върху зацапания край на восъка от едната страна. Малко, безцветно петънце, което така и би останало незабелязано, ако наблюдателят не се съсредоточеше върху печатите.

Буквата Т. от Y.T. бе леко разкривена и дръпната надолу при месец август. Същото бе и на септември, октомври, ноември и декември.

Тя извади папката за август и я разклати. После разкъса жичката, като восъчния печат се разчупи и падна.

Папката бе празна.

Остави я на мястото и извади останалите месеци от 1927 година.

Всичките — празни.

Върна папките и отвори чекмеджето за 1928 година. На всеки печат буквата Т. от восъка бе разкривена и свалена надолу.

Всичко бе празно.

За колко месеца бе успял Ълстър да й подготви тази невероятна игра на гадаене? Прехвърляйки се от един банкер на друг и винаги, винаги — на края — слизайки долу в трезора. Документ по документ. Облигация по облигация.

Три часа по-рано не би повярвала. И само защото една метяща главните й стълби прислужница бе извикала спомена за друга. Прислужница, която си бе спомнила краткото нареждане, дадено от сина й на таксиметровия шофьор.

Ълстър Скарлати бе взел метрото.

Една късна сутрин, той не бе могъл да си позволи риска да пътува с такси в натовареното движение. Бе закъснявал за поредния си урок по банково дело.

Какво по-добро време от късната сутрин? Напливът на първите нареждания, хаосът в началото на борсовия ден…

Дори и Ълстър Скарлет щеше да бъде пренебрегнат по това време на сутринта.

По-рано тя не бе разбрала смисъла на метрото.

Сега вече всичко й бе ясно.

Подобно на мъчителен ритуал, тя провери и останалите месеци и години от първия шкаф. До декември, 1931 година.

Празни.

Затвори чекмеджето на 1931 година и започна от дъното на втория шкаф. 1932 година.

Празна.

Бе стигнала до средата на шкафа — 1934 година — когато чу звука от отварянето на металната врата. Бързо затвори чекмеджето и гневно се обърна.

Влезе Джеферсън Картрайт, затваряйки вратата след себе си.

— Мисля, че ви наредих да останете отвън!

— Боже мой, мадам Скарлати, изглеждате, сякаш току-що сте видели цяла дузина призраци.

— Вън!

Картрайт бързо пристъпи към първия шкаф и отвори на посоки едно от средните чекмеджета. Видя счупените печати по металните корици на папките, извади една и я отвори.

— Май тук нещо липсва.

— Ще се погрижа да бъдете уволнен!

— Сигурно… Сигурно ще го направите.

Южнякът изтегли още едно чекмедже и се увери, че и останалите печати бяха счупени, а папките — празни.

Елизабет го гледаше с мълчаливо презрение на крачка от него. Когато заговори, думите й прозвучаха натъртено, но само заради преливащото й отвращение.

— Току-що прекратихте службата си в Уотърман тръст!

— Може би сте права. Извинете, моля.

Вирджинецът любезно отстрани Елизабет от втория шкаф и продължи проверката си. Когато стигна до 1936 г., се обърна към старицата:

— Май не е останало множко, а? Чудя се докъде ли продължава. А вие? Разбира се, ще изготвя пълен отчет колкото може по-скоро. За вас и за моите началници — каза той с усмивка и затвори последното чекмедже.

— Това са поверителни дела на фамилията. Няма да правите нищо! Нищо и не можете да направите!

— А, хайде стига! Тези шкафове съдържаха открити ценни книжа. Приносителят им придобива правата на техен собственик по силата на подписа си върху тях… Представянето им означава владение. Те са досущ като пари… Преди да изчезне, синът ви е отхапал страшно голям залък от Нюйоркската фондова борса! А още не сме се огледали както трябва. Да отворим ли още няколко шкафа?

— Няма повече да търпя това!

— Недейте. Правете каквото знаете, а аз просто ще докладвам на висшестоящите си колеги, че Уотърман тръст се е превърнал в една огромна купчина оборска тор. Ще пренебрегна солидните комисионни, дължими на банката, и вероятната несигурност на обслужваните от нас фирми относно това кому какво липсва — а възможно е и нечии акции да се окажат под масиран натиск; но, притежавам информация, която трябва да отнеса незабавно до знанието на властите!

— Не можете! Не трябва!

— По силата на какво? — вдигна ръце Джеферсън Картрайт.

Елизабет се обърна настрани, полагайки усилие да овладее мислите си.

— Вашата оценка за липсите, мистър Картрайт…

— Мога да преценя само това, което сме видели. Единайсет години по приблизително три и половина милиона годишно прави към четирийсет милиона. Но ние едва сме започнали.

— Казах… подгответе оценката си. Вярвам, не се налага да ви казвам, че ако прошепнете и дума на някого, ще ви унищожа. Ще стигнем до взаимно приемливи условия — тя се обърна бавно и погледна към Джеферсън Картрайт. — Би трябвало да си давате сметка, мистър Картрайт, че по силата на една случайност, бяхте привилегирован да стигнете до информация, която ви издига далече над собствените ви заслуги и способности. Когато щастието се усмихне някому така широко, този човек е длъжен да бъде предпазлив.

 

 

Елизабет Скарлати прекара една безсънна нощ.

Нощта бе безсънна и за Джеферсън Картрайт. Но той не я прекара в кревата, а върху трикракото столче с купища хартия около краката си.

Цифрите растяха непрекъснато, докато той внимателно проверяваше чекмеджетата и обзорите по фондовете на Скарлати.

Джеферсън Картрайт си мислеше, че полудява.

Ълстър Стюарт Скарлет бе изнесъл ценни книжа на стойност над 270 милиона долара.

Той продължи да проверява и проверява сбора на числата.

Подобна стойност би предизвикала моментално криза на борсата.

Скандал с международни измерения, който — ако бъде разкрит — можеше да опустоши „Скарлати индъстрис“… А той щеше да се разкрие, когато настъпеше времето да се конвертират първата група от липсващите облигации. Най-много, до една година.

Джеферсън Картрайт прегъна последните си изписани листове хартия и ги натъпка всичките във вътрешния джоб на сакото си. Притисна ръка към гърдите си, за да чувства хартията с плътта си и излезе от трезора.

Повика охраната от предната врата с късо подсвиркване. Мъжът бе задрямал върху черния кожен стол до вратата.

— Ох, Господи, мистър Картрайт! Така се изплаших!

Картрайт излезе на улицата.

Погледна към небето. Здрачът постепенно отстъпваше на светлината. Скоро щеше да е сутрин. А светлината бе неговият знак.

Защото той — Джеферсън Картрайт, петдесетгодишният бивш играч по футбол от университета във Вирджиния, избрал парите за своя цел в живота, но така и останал далеч от тях — държеше в джоба си своя картбланш към всичко, което някога бе желал.

Бе отново на игрището в стадиона и тълпата ревеше.

Тъчдаун! Гол!

Сега нищо не можеше да му бъде отказано.