Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (25)

Глава 24

Бенджамин Рейнолдс седеше на ръба на стола си, докато изрязваше остарялата вече с една седмица статия от неделната притурка на „Ню Йорк Хералд“. Над материала бе поместена и снимка на Джанет Саксън Скарлет, придружавана от „М. Кенфийлд, бизнесмен в областта на спортните принадлежности“, на изложба на кучета в Медисън скуеър гардън. Рейнолдс се усмихна, като се сети за думите на Кенфийлд по телефона.

„Бих изтърпял всичко, но не и проклетите изложби на кучета. Кучетата са или за безумно богатите, или за най-бедните, но не и за хората по средата.“

Нищо, помисли си началникът на Група номер 20. Вестниците вършеха отлична работа. Вашингтон бе наредил Кенфийлд да прекара още десет дни в Манхатън, докато установи отношенията си със съпругата на Ълстър Скарлет, преди да се завърнат в Англия.

Отношенията си бяха съвсем на мястото и Бенджамин Рейнолдс се питаше дали публичната фасада всъщност не им служи прекрасно. Или ставаше нещо друго? Нима Кенфийлд пропадаше в свой собствен капан? Лекотата, с която бе спечелил сътрудничеството на Елизабет Скарлати, налагаше внимателно наблюдение.

— Бен — Гловър бързо нахлу в кабинета. — Струва ми се, че намерихме това, което търсим! — Той затвори плътно вратата и се приближи до бюрото на Рейнолдс.

— Какво си намерил? За кого?

— Следа към Скарлати. Сигурен съм.

— Дай да видя.

Гловър положи няколко страници върху разгърнатия вестник.

— Хубаво прикритие, нали? — запита той, посочвайки снимката на Кенфийлд и момичето.

— Точно каквото наредихме ние, старите мръсници. А той ще е гвоздей на всяка проява в това общество, ако не се изпусне да плюе на пода.

— Той си гледа добре работата, Бен. Вече са на кораба, нали?

— Вчера отплаваха… За какво става дума?

— В статистиката го откриха. От Швейцария. В района на Цюрих. Четиринайсет имота, всички закупени за по-малко от година. Погледни тези граници на географската дължина и ширина. Всеки един от парцелите, граничи с друг. А граничи с Б, Б с В, В с Г и така до края. Стотици хиляди декари, събрани в една огромна площ.

— И някой от купувачите е Скарлати?

— Не… Но един от парцелите е бил купен на името на Бутройд. Чарлз Бутройд.

— Сигурен ли си? Какво искаш да кажеш „на името на“?

— Тъстът го е купил на дъщеря си и нейния мъж. Казва се Ролинс. Томас Ролинс. Партньорът-съсобственик на финансовата къща „Годуин и Ролинс“. Дъщеря му се казва Сесили. Омъжена за Бутройд.

Рейнолдс вдигна листа със списъка на имената.

— Кои са тези хора? В какви групи се поделят?

Гловър взе в ръка другите два листа.

— Всичко е тук. Четирима американци, двама шведи, трима англичани, двама французи и трима германци. Общо четиринайсет.

— Имаш ли вече готови проверки?

— Само върху американците. Разпратили сме запитвания и за останалите.

— И кои са? Освен Ролинс.

— Някой си Хауърд Торнтън, от Сан Франциско. Действа в строителството. И двама от нефтените крале на Тексас, някои си Луис Гибсън и Ейвъри Ландър. Само двамата имат повече нефтени кладенци от петдесет фирми на конкуренцията, взети заедно.

— Някаква връзка между тях?

— Нищо засега. В момента се проверява.

— Ами останалите? Шведи, французи?… Англичаните, германците?

— Само имената им.

— Някой познат?

— Няколко. Инес-Боуен е тук, англичанинът от текстилния бизнес, струва ми се. Виждам и Доде, французина. Собственик на параходни линии. Както и двама от германците: Киндорф — той е от долината на Рур, въглищата; Фон Шницлер е от „И. Г. Фарбен“. Останалите са ми непознати. Шведите чувам за първи път.

— В известен смисъл, те всичките си приличат…

— Приличат си и още как. Всичките са богати като крезове. Такива имоти не се купуват с ипотека. Да се свържа ли с Кенфийлд.

— Ще трябва да го направим. Прати списъка по куриер. Кажи му да чака в Лондон, докато пристигне.

— Мадам Скарлати може би познава някои от тях.

— На това разчитам… Но предчувствам някои спънки.

— Какви?

— Това ще изкуши нашето старо момиче да се насочи направо към Цюрих… А, ако го направи, с нея е свършено. Както и с Кенфийлд и жената на Скарлет.

— Доста смело предположение.

— Не чак толкова. Предполагаме, че група богаташи са закупили четиринайсет имота, врата да врата, поради някакви техни общи интереси. И Бутройд — благодарение на щедрия си тъст — е един от тях.

— Което свързва Цюрих със Скарлати…

— Така излиза. Защото Бутройд се опита да я убие, нали?

— Разбира се.

— Но старата Скарлати е жива. Бутройд се провали.

— Очевидно.

— И имотите са били закупени, преди това да стане.

— Трябва да са…

— Значи, ако Бутройд е свързан с Цюрих, Цюрих иска смъртта на Скарлати. Те искат да я спрат. Освен това… Цюрих е разчитал на успех. Очаквали са Бутройд да успее.

— И след като него го няма — прекъсна го Гловър, — Цюрих ще се досети, че старицата е разбрала кой всъщност е той. Ако не и повече… Бен, може би вече стигнахме твърде далече. Може би ще е по-добре да бием отбой. Пиши рапорт до правосъдието и върни Кенфийлд обратно.

— Не още. Приближаваме се до нещо. А в момента Елизабет Скарлати е ключът към всичко. Ще им осигурим максимална защита.

— Не искам отсега да си съставям алиби, но това ще е на твоя отговорност.

— Разбирам те. Все пак в инструкциите до Кенфийлд го накарай ясно да разбере, че на всяка цена трябва да стои далеч от Цюрих. В никакъв случай да не ходи в Швейцария.

— Добре.

Рейнолдс се обърна настрани и погледна през прозореца. После заговори на Гловър, без да гледа към него.

— И… дръж под око този Ролинс, тъста на Бутройд. Може да се окаже, че именно той е допуснал първата грешка.