Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (5)

Глава 4
2 ноември, 1918 година.

Офанзивата при Мьоз-Аргон бе предприета в третия, изтласкващ етап от успешната битка за пробив във фронтовата линия на Хинденбург между Седан и Мезиер. Първа американска армия бе дислоцирана в гората Аргон, от Ренвил до Ла Аразе, в протежение на около двайсет мили. Ако стратегическите германски линии за тилова поддръжка в този район бъдеха прекъснати, кайзеровият генерал Лудендорф не би имал друг изход, освен да поиска примирие.

На втори ноември Трети армейски корпус под командването на генерал Робърт Лий Балърд разби унилата немска войска на десния фланг и взе не само територията, но и осем хиляди пленници. Макар други дивизионни командири да оспорваха до края на живота си налагащия се от само себе си извод, тъкмо този пробив на Трети армейски корпус даде сигнала за окончателното оформяне на примирието, официално сключено седмица по-късно.

За мнозина военнослужещи от Втора рота, Четиринайсети батальон, Двайсет и седма дивизия, Трети корпус, стореното от лейтенант Ълстър Скарлет остана като върховен пример за героизма, донесъл победата в тези дни на ужас.

Започна се рано сутринта. Ротата на Скарлет бе достигнала до обширно поле пред малка борова горичка. Миниатюрната гора бе пълна с германци, правещи отчаяни опити да се прегрупират, за да предприемат съгласувано изтегляне назад към своята линия.

Американците от своя страна изкопаха три редици плитки окопи, за да останат минимално изложени на вражески огън.

Лейтенант Скарлет, все пак, бе наредил неговият окоп да бъде изкопан малко по-дълбок.

Капитанът на ротата на Скарлет не обичаше своя лейтенант, защото лейтенантът бе много добър в издаването на заповеди, но и много слаб, когато опреше до привеждането им в изпълнение. Освен това капитанът подозираше, че Скарлет далеч не бе въодушевен от прехвърлянето им от запасната дивизия на бойната линия. Ротният командир ненавиждаше и факта, че през целия запасен период — който обхващаше по-голямата част от престоя им във Франция — лейтенантът бе търсен от невъобразим брой старши офицери, като всички те се надпреварваха да се снимат с него. На капитана му се струваше, че в резултат на всичко това, неговият лейтенант май се забавлява ужасно добре.

Конкретно тази сутрин обаче, капитанът бе предоволен, че можеше да изпрати лейтенанта си на разузнаване.

— Скарлет. Вземете четирима души и разузнайте позициите им.

— Вие сте луд — лаконично отвърна Скарлет. — Какви позиции? Плюят си на петите по цялата дължина.

— Не чухте ли какво казах?

— Не давам и пет пари за това какво сте казали. Няма никакъв смисъл от разузнаване.

Няколко войници седяха в окопите и наблюдаваха двамата офицери.

— Какво ви става, лейтенант? Липсват ви фотографите ли? Мъчно ви е за полковниците от местния клуб, да ви потупват по рамото? Вземайте четирима души и тръгвайте.

— И дума да не става, капитане!

— Отказвате да се подчините на командващия си офицер пред лицето на врага?

Ълстър Стюарт изгледа по-ниския от него човек с презрение:

— Не отказвам да се подчиня. Само проявявам липса на полагащото се за по-старшия по чин уважение. Обиждам ви, ако това понятие ви е по-ясно… И ви обиждам, защото сте глупак.

Капитанът посегна към кобура си, но Скарлет с рязко движение го хвана за китката с голямата си ръка.

— За липса на чинност не се стреля по хората, капитане. В устава няма такова нещо… Имам по-добро предложение. Защо да губим още четирима души… — Скарлет се извърна и хвърли поглед към наблюдаващите го войници. — Ако сред вас няма кандидати за куршуми от Шнауцер, ще отида сам.

Капитанът бе зашеметен. Нямаше какво да отвърне.

Войниците бяха също толкова изненадани, но и благодарни. Скарлет вдигна ръката си от китката на капитана.

— Връщам се след половин час. Ако ме няма, предлагам да изчакате подкрепления от задните линии. Тук сме се отделили доста напред.

Скарлет провери патронника на револвера си и бързо изпълзя край капитана към западния фланг, изчезвайки в буйните нивя.

Войниците замърмориха един на друг. Не бяха прави да оплюват помежду си наперения лейтенант с приятелчетата му с тежките пагони. Капитанът изруга наум, надявайки се искрено неговият лейтенант да не се върне.

Точно това бе замислил и самият Ълстър Скарлет.

Планът му бе прост. Видя, че на около двеста метра вдясно от гористата площ пред Втора рота се издигаше голяма скала, заобиколена с оголели есенни дървета. Това бе едно от тези обрасли островчета, които фермерите не можеха да разкопаят и нивите бяха засети около него. Мястото бе твърде малко, за да предложи убежище на група хора, но предостатъчно за един или двама души, които искаха да се скрият. Там и щеше да отиде.

Докато напредваше пълзешком през нивите, той се натъкна на много убити пехотинци. Труповете му въздействаха но странен начин. Установи, че сваля от тях личните им вещи — часовници, пръстени, медальони. Смъкваше ги с един замах и ги захвърляше на следващата минута. Не бе сигурен какво го караше да върши това. Чувстваше се като господар на някакво митично царство и това бяха неговите поданици.

След десет минути той вече не бе сигурен в посоката на своето бягство. Повдигна леко глава, само толкова, че да се ориентира. Видя върховете на малките дървета и разбра, че почти е достигнал търсения подслон. Забърза натам, забивайки лакти и колене в меката пръст.

Изведнъж той се оказа пред стволовете на няколко грамадни бора. Достигнал бе не малкото островче, а края на малката гора, която ротата му възнамеряваше да атакува. Погълнат от мъртвите вражески войници, бе взел желаното за реалност. Малките дървета всъщност бяха мощни борове, извисяващи се високо над него.

Вече бе готов да поеме обратно пълзешком в нивята, когато на пет метра вляво от себе си съзря картечница с германски войник зад нея, подпрян на ствола на едно дърво. Извади револвера си и замръзна на място. Германецът или не го бе видял, или бе мъртъв. Картечницата бе насочена право срещу него.

В този момент германецът се раздвижи. Само леко повдигна дясната си ръка. Опитваше се да стигне оръжието си, но явно болката бе твърде остра, за да успее да го стори.

Скарлет се втурна напред, хвърли се връз ранения войник, като се опитваше да вдига колкото може по-малко шум. Не можеше да допусне германецът да даде изстрел или да вдигне врява. Издърпа го с мъка встрани от картечницата и го прикова към земята. Тъй като не искаше да стреля с пистолета си и да привлича внимание към себе си, започна да го души. С палците на Скарлет, сключени около гърлото му, германецът се опита да заговори:

— Amerikaner! Amerikaner! Ich ergebe mich! — отчаяно вдигна длани той, сочейки зад гърба си.

Скарлет леко отпусна захвата си.

— Какво? Какво искаш? — прошепна той.

Остави германеца да се повдигне колкото позволяваха силите му. Мъжът бе оставен да умре с оръжието си, задържайки евентуална атака, докато останалата рота се изтегляше.

Лейтенантът избута картечницата извън досега на ранения и като се оглеждаше ту напред, ту назад, пропълзя няколко метра навътре в гората. Навсякъде около него имаше следи от евакуация. Захвърлени противогази, изпразнени мешки, дори боеприпаси — всичко, което бе ненужно и твърде тежко, за да се носи с лекота.

Нямаше никой.

Той стана на крака и се върна при германския войник. Нещо започваше бавно да се изяснява в съзнанието на Ълстър Скарлет.

— Amerikaner! Der Scheint ist fast zu Ende zu sein! Erlaube mir nach Hause zu gehen!

Лейтенант Скарлет взе своето решение. Ситуацията беше идеална! Повече от идеална — тя бе невъобразима!

Щеше да мине час, може би повече, преди останалата част от четиринайсети батальон да стигне дотам. Командирът на Втора рота капитан Дженкинс бе така твърдо решен да стане герой, че бе извадил душата на войската с последния преход. Напред — марш! Напред — марш! Напред — марш!

Но това щеше да е неговото — на Скарлет — избавление! Може би щяха да прескочат една степен и да го произведат направо капитан. И защо не? Той щеше да е герой.

Само дето нямаше да е с тях.

Скарлет извади револвера си и преди германецът да успее да изкрещи, го простреля в челото. После скочи към картечницата. Започна да стреля.

Първо назад, после наляво, после надясно.

Тракащият, разрязващ въздуха звук екна из цялата гора. Куршуми попадаха в стволовете на дърветата с тъп удар, като точка на някакъв ужасяващ финал. Пукотевицата бе неустоима.

И тогава Скарлет обърна картечницата към своите редици. Натисна спусъка и го задържа така, насочвайки оръжието от единия до другия фланг. Сега можеше да им извади душата от страх! И да убие неколцина!

Кой го бе грижа?

Той раздаваше смърт.

Наслаждаваше се.

Заслужаваше го.

Смееше се.

Отпусна свития си показалец и стана.

На неколкостотин метра на запад се виждаха могилите натрупана пръст. Скоро щеше да бъде на километри оттук и вън от цялата бъркотия.

Внезапно го обзе усещането, че някой го наблюдава! Някой го гледаше! Той извади пистолета си още веднъж и залегна на земята.

Пук!

Вейка, клон, стъпкан камък?

Той запълзя на колене бавно и предпазливо навътре в гората.

Нищо.

За миг разреши на фантазията си да заеме мястото на здравия разум. Звукът бе дошъл от клонка, пречупена от картечния му огън. Падането й на земята го бе стреснало.

Нищо.

Скарлет започна да отстъпва, все още неуверено, към края на гората. Грабна бързо това, което бе останало от каската на мъртвия германец, и хукна към позицията на Втора рота.

Това, което Ълстър Стюарт не знаеше, бе, че той беше видян. Наблюдаван бе най-внимателно. Макар наблюдателят трудно да вярваше на очите си.

Един германски офицер, чиято кръв по челото бавно се съсирваше, стоеше изпънат, скрит от погледа на американеца зад ствола на мощен бор. Готвеше се тъкмо да убие лейтенанта янки — точно след като той бе престанал да стреля — когато видя как той открива огън срещу собствените си хора, собствената му армия.

Собствената му войска!

Бе взел американеца на прицела на своя люгер, но не поиска да го убие.

Засега.

Защото германският офицер, последен от ротата си в малката горичка — оставена на мъртвите — разбра прекрасно какво вършеше американецът.

Примерът бе класически. Условията — максимално добри.

Пехотинец, при това офицер, се възползваше от добитата информация за собствена изгода и пренасяше в жертва своята собствена страна!

Инсценировката можеше да го изведе от зоната на бойните действия, и то с медал на гърдите.

Германският офицер щеше да проследи американеца.

Лейтенант Скарлет бе преполовил разстоянието до позициите на Втора рота, когато чу шума зад себе си. Хвърли се на земята и бавно се завъртя назад. Опита се да пробие с поглед леко поклащащата се трева.

Нищо.

Нищо ли?

Само на пет метра от него лежеше труп — с лице забито в земята. Но трупове имаше навсякъде.

Скарлет не си спомняше точно този. Спомняше си само лицата им. Само тях виждаше. Но не си спомняше този.

Но защо трябваше да го помни?

Навсякъде наоколо имаше трупове. Как можеше да ги запомни? Един от тях с лице, забито в земята. Трябва да има десетки такива. Само че не ги бе забелязал.

Отново остави въображението си да полети на воля! Зазоряваше се… От земята, от гората излизаха животинки.

Може би.

Нищо не се помръдваше.

Той стана и хукна към могилите натрупана пръст от окопите на Втора рота.

— Скарлет! Господи, жив! — каза капитанът, клекнал зад първия окоп. — Извадихте късмет, че не стреляхме. Фернълд и Отис бяха убити в последната престрелка! Не можехме да отвърнем на огъня, защото вие бяхте там.

Ълстър си спомни Фернълд и Отис.

Не бяха голяма загуба. Срещу цената на избавлението му.

Той хвърли на земята германската каска, която носеше от гората.

— Слушайте сега. Унищожих едно гнездо, но има и още две. Знам ги къде са и ще мога да ги очистя. Но трябва да останете тук! Окопани! Открийте огън в лявата част, десет минути след като тръгна!

— Къде тръгвате? — запита капитанът смаян.

— Там, където мога да свърша нещо полезно! Дайте ми десет минути и после откривайте огън. Задръжте го три или четири минути, но за Бога, стреляйте вляво. Не убивайте мен. Трябва ми за прикритие.

Лейтенантът млъкна неочаквано и преди капитанът да успее да проговори, отново потъна в нивите.

Навлязъл в нивата, Скарлет се спираше между прибежките си от един германски труп на друг, сваляйки каските от безжизнените глави. След като бе събрал пет каски, залегна и зачака стрелбата.

Капитанът изпълни своята роля. Някой би си помислил, че са още в Шато-Диери. След четири минути стрелбата замря.

Скарлет скочи на крака и хукна към позициите на ротата си. Щом се появи с каските в ръка, войниците спонтанно нададоха възгласи на поздрав. Дори капитанът, чиято неприязън бе отстъпила място на новопоявилото се възхищение, се присъедини към хората си.

— Да пукна дано, Скарлет, но това бе най-смелата акция, която съм виждал през войната!

— Не бързайте — промълви Скарлет с непозната допреди час скромност. — Отпред и на левия фланг е чисто, но няколко шваби побягнаха надясно. Тръгвам след тях.

— Няма нужда. Нека бягат. Вие направихте достатъчно.

Капитан Дженкинс промени мнението си за Ълстър Скарлет. Младият лейтенант се бе справил с изпитанието.

— Ако не възразявате, сър, мисля, че не е достатъчно.

— Какво искате да кажете?

— Брат ми… Роли се казваше. Преди осем месеца швабите го убиха. Нека тръгна след тях, а вие вземете позицията.

Ълстър Скарлет изчезна обратно в нивите.

Знаеше точно къде отива.

Няколко минути по-късно американският лейтенант се подпря клекнал на голяма скала в малкия си остров от камъни и шубраци. Изчакваше Втора рота да започне атаката си към боровата горичка. Облегна се на твърдата повърхност и вдигна поглед към небето.

След това атаката започна.

Войниците нададоха вик, за да си дадат кураж, в случай че се сблъскат с отстъпващия враг. Чуха се откъслечни изстрели. Нечии пръсти бяха нервни. Когато ротата стигна до гората, се чу мощен разпокъсан залп.

Стрелят но мъртъвци, помисли си Ълстър Скарлет.

Той бе в безопасност.

За него войната бе свършила.

— Останете на място, американецо! — гласът бе със силен германски акцент. — Не мърдайте!

Скарлет бе посегнал към пистолета си, но гласът над него бе недвусмислен. Докосване до оръжието означаваше смърт.

— Говорите английски? — бе всичко, което Скарлет успя да измисли.

— Сносно. Не мърдайте. Пистолетът ми е насочен точно срещу черепа ви… В същата област, където продупчихте с куршум ефрейтор Крьогер.

Ълстър Скарлет замръзна.

Значи имало е някой! Той бе чул нещо!… Трупът в полето!

Но защо германецът не го бе убил?

— Направих каквото трябваше да направя. — Отново това бе единственото, което Скарлет успя да измисли.

— Убеден съм. Също както и в това, че нямахте друг избор, освен да откриете огън по собствената си войска… Имате… много странна представа за дълга си в тази война, изглежда?

Скарлет започваше да схваща.

— Войната… свърши.

— Завършил съм военна стратегия в Имперската командирска школа в Берлин. Съзнавам, че ни очаква поражение… Лудендорф не ще има избор, щом веднъж линията при Мезиер бъде пробита.

— Защо ви е тогава да ме убивате?

Германският офицер се появи иззад голямата скала и погледна Ълстър Скарлет в очите с насочен към главата му пистолет. Скарлет видя, че германецът бе не много по-възрастен от него, млад, широкоплещест мъж — като него. Висок — като него, с уверен поглед в очите си, които бяха и светлосини — като неговите.

— За Бога, ние можем да се измъкнем! Можем да се измъкнем! Защо по дяволите да се пренасяме един друг в жертва? Или дори само един от нас… Мога да ви помогна, разбирате ли?

— Наистина ли можете?

Скарлет се вгледа в заловилия го германец. Разбра, че молби за милост не биха имали ефект, че не можеше да си позволи да прояви слабост. Трябваше да остане спокоен и логичен.

— Чуйте ме… Заловят ли ви ще ви хвърлят в лагер с хиляди други. Ако преди това не ви застрелят. На ваше място не бих разчитал на привилегировано отношение към пленените офицери. Ще минат седмици, месеци, година или повече, преди да стигнат до вас! Преди да ви пуснат.

— И вие можете да промените всичко това?

— Мога, по дяволите!

— И защо ще го направите?

— Защото искам да се измъкна оттук!… Както и вие!… Ако не беше така, досега да сте ме убили… Ние имаме нужда един друг.

— Какво предлагате?

— Ще бъдете мой пленник…

— Смятате ме за луд ли?

— Задръжте си пистолета! Изпразнете патроните от моя… Ако някой ни пресрещне, аз ви водя на разпит… далече зад фронтовата линия. Докато ви намерим дрехи… Ако се доберем до Париж, ще ви снабдя и с пари.

— Как?

Лицето на Ълстър Скарлет се разтегли в самоуверена усмивка. Усмивката на мамона.

— Това е моя работа… Какъв избор имате?… И да ме убиете, пак ще сте пленник. Или мъртвец. А нямате особено много време…

— Станете! Вдигнете ръце и ги опрете в скалата!

Скарлет се подчини, а германският офицер извади неговия пистолет от кобура и изпразни патроните му.

— Обърнете се кръгом!

— След по-малко от час ще пристигнат и другите. Бяхме авангардна рота, но не чак толкова далече пред останалите.

Германецът направи знак с пистолета си към Скарлет.

— На около километър и половина на югозапад има няколко ферми. Тръгвайте! Mach schnell! — каза той и с лявата си ръка му даде изпразнения пистолет.

Двамата мъже побягнаха през нивите.

На север артилерията започна сутрешния си баражен обстрел. Слънцето бе пробило облаците и мъглата сега бе осветена.

На около миля на югозапад се виждаха няколко сгради. Хамбар и две малки каменни къщи. Трябваше да се прекоси широк черен път, за да се стигне до буйното пасбище, оградено за животните, които вече бяха наизлезли. От комина на по-голямата от двете къщи се виеше пушек.

Някой бе напалил огън, а това означаваше, че при този някой има храна, топлина, запаси.

— Да влезем в бараката — каза Ълстър.

— Neim! Най-напред оттук ще минат и вашите войски.

— За Бога, трябва да ви намерим някакви дрехи. Не виждате ли?

Германецът запъна петлето на своя люгер, готов за стрелба.

— Не си държите на думата. Мислех, че предложихте да ме закарате далече назад във вашите линии за разпит… Сега може би ще е по-просто да ви убия.

— Но нали трябва да ви намерим дрехи! Ако тръгна назад с пленен от мен шваба офицер, нищо няма да попречи на някой дебелогъз капитан да си науми същото като мен! Или пък някой майор, или полковник, който гледа как само да изчезне от фронта. Единствено ще трябва да ми заповядат да ви предам на тях и толкоз!… Ако сте в цивилни дрехи, ще мога да ви прекарам по-лесно. Бъркотията е толкова голяма!

Германецът бавно отпусна чукчето на пистолета си, заковал поглед в лейтенанта.

— Май наистина ви се иска тази война да се свърши за вас, а?

В къщата имаше само един недочуващ старец, объркан и уплашен при вида на странната двойка мъже. Без да се вживява много в ролята си, с празен пистолет в ръка, американският лейтенант нареди на селянина да събере малко храна и да намери някакви дрехи — каквито и да са — за неговия „затворник“.

Тъй като Скарлет говореше слабо френски, той се обърна към пленилия го офицер:

— Защо не му кажем, че и двамата сме германци?… В капан сме. Мъчим се да избягаме. Всеки французин знае, че напредваме отвсякъде.

— Това вече съм го опитвал — усмихна се германският офицер. — Само ще увеличи объркването… Би ви било интересно да разберете, че той вече изказа същото предположение. И знаете ли как стигна до този извод?

— Как?

— Каза, че и двамата воним на „Бош“.

Старецът, който се бе изтеглил до отворената врата, изведнъж побягна немощно към нивите.

— Господи! Спрете го! Спрете го, по дяволите! — изкрещя Скарлет.

Германецът вече бе вдигнал пистолета си.

— Не се тревожете. Той ни спестява едно неприятно решение.

Отекнаха два изстрела.

Старецът падна, а младите врагове се спогледаха.

— Как да те наричам? — попита Скарлет.

— Може и с истинското ми име. Щрасер… Грегор Щрасер.

За двамата офицери не бе трудно да прекосят линията на съюзниците. Пробивът на американците от Ренвил се бе оказал възбуждащо светкавичен, но в последвалото бясно преследване, поне през погледа на Ълстър Скарлет и Грегор Щрасер, цареше абсолютен хаос в организацията.

Край Реймс двамата се натъкнаха на остатъците от френския Седемнайсети армейски корпус, раздърпан, гладен, най-сплашен от всички. Но в Реймс за тях нямаше проблеми. След няколко формално зададени въпроса, французите само свиха рамене и ги оставиха да продължат по пътя си.

Насочиха се на запад, към Виле-Котре. Пътищата към Еперне и Мо бяха задръстени от провизии и напредващи към фронта запасняци.

Нека други жалки негодници да получават предназначените за него куршуми, мислеше си Скарлет.

Двамата мъже стигнаха до предградията на Виле-Котре през нощта. Слязоха от пътя и пресякоха полето, докато стигнаха до няколко дървета.

— Ще починем тук за няколко часа — каза Щрасер. — И не се опитвай да избягаш. Няма да заспивам.

— Човече, ти си луд! Аз имам нужда от теб толкова, колкото и ти от мен!… Американски офицер, сам на четирийсет мили от ротата си, която на всичко отгоре се е случило да е и на фронта! Помисли малко!

— Говориш убедително, но аз не съм като слабоумните ни генерали. Не се вслушвам в празни приказки, били те и убедителни. А си пазя фланговете.

— Както искаш. От Котре до Париж има цели шейсет мили, а и не знаем на какво ще се натъкнем. Ще ни е нужен сън… По-разумно би било да се редуваме.

— Jawohl! — презрително се изсмя Щрасер. — Говориш като еврейските банкери в Берлин. „Ти направи това! Ние ще направим онова! Защо да спорим?“ Не, благодаря, американецо! Няма да спя.

— Както кажеш — сви рамене Скарлет. — Май започвам да разбирам защо загубихте войната. Упорити сте и в ината си.

Скарлет се обърна на другата страна. В продължение на няколко минути никой не проговори. Накрая Грегор Щрасер отвърна с тих глас на американеца:

— Ние не загубихме войната. Ние бяхме предадени.

— Как не. Патроните ви се оказаха халосни, а пък оръдията ви гърмяха назад. Ще поспя.

Германският офицер продължи като че ли говореше на себе си:

— Много патрони бяха празни. Много оръжия дадоха дефекти… Предадоха ни…

По пътя няколко камиона тромаво излязоха от Виле-Котре, следвани от натоварени с кашони коне. Светлините на камионите танцуваха, подскачайки нагоре-надолу. Животните цвилеха, някои войници им подвикваха заплашително.

Още бедни, глупави негодници, мислеше си Скарлет, наблюдавайки гледката от укритието си.

— Хей, Щрасер, а какво ще става после? — обърна се Скарлет към другия дезертьор.

— Was ist? — Щрасер бе задрямал и сега вътрешно беснееше срещу самия себе си. — Какво каза?

— Само исках да разбереш, че можех да те изненадам… Попитах какво ще става после. С теб, имам предвид… С нас знам какво ще се случи. Чакат ни паради. При вас как ще е?

— Без паради. Без тържества… С много плач. Много обвинения и контраобвинения. Много пиянство… Мнозина ще бъдат отчаяни… Много ще са и убитите. В това можеш да си сигурен.

— Какво? Кой ще бъде убит?

— Предателите измежду нас. Ще бъдат намерени и унищожени без милост.

— Вие сте луди! Казах го и по-рано, но сега съм убеден.

— А вие какво бихте ни посъветвали да направим? Заразата не ви е хванала още. Но и вашият ред идва! Болшевиките! Те са на границата и вече ни инфилтрират! Изсмукват ни отвътре! Загниват сърцето ни!… И евреите! Евреите в Берлин трупат състояния от тази война! Гадните еврейски сметкогонци! Семитите без род и родина ни продават днес, вие ще ни продадете утре!… Евреите, болшевиките, гадните малки народи! Всички сме техни жертви, а не искаме да го разберем! Воюваме помежду си, когато би трябвало да воюваме срещу тях!

Ълстър Скарлет се изплю настрани. Проблемите на обикновените хора не интересуваха особено сина на Скарлати. Човекът от улицата не го засягаше.

И въпреки това той бе обезпокоен.

Щрасер не бе обикновен мъж. Арогантният германски офицер мразеше човека от улицата също толкова, колкото и той.

— И какво ще правите, след като заровите всички тези хора под земята? Може би ще царувате по земите им?

— По много земи… Много, много земи.

Скарлет се обърна на другата страна, по-далече от германския офицер.

Но не можа да затвори очи.

Много, много земи.

Ълстър Скарлет никога не бе се замислял за подобно владение… Фамилията Скарлати печелеше милиони и милиони, но Скарлати не притежаваха такава власт. Още по-малко синовете на Скарлати. Те никога нямаше да имат някаква власт… Елизабет бе дала ясно да се разбере.

— Щрасер?

— Ja?

— Какви са тези хора? Твоите хора?

— Отдадени на идеята. С огромно влияние. Имена не могат да се споменават. Решени след поражението да се вдигнат и да обединят елита на Европа.

Скарлет се обърна по гръб и отправи поглед към небето. През ниските сиви облаци тук-там мъждукаха звезди. Сиво, черно, мигащи бели точки.

— Щрасер?

— Was ist?

— Къде ще отидеш? Имам предвид, след като всичко свърши.

— В Хайденхайм. Семейството ми живее там.

— Къде се намира това?

— По средата между Мюнхен и Щутгарт.

Германският офицер погледна странния, огромен американски дезертьор. Дезертьор, убиец, помагач на врага си.

— Утре вечер ще сме в Париж. Ще ти дам нужните пари. В Аржентойл има човек, който държи мои пари.

— Danke.

— Само… Щрасер, Хайденхайм. Така ли?

— Така.

— Дай ми име, Щрасер.

— Какво искаш да кажеш? Дай ми име?

— Точно това. Име, което ще знаеш, че е мое, когато вляза във връзка с теб.

Щрасер се замисли за секунда.

— Добре, американецо. Нека ти изберем име, което трудно ще можеш да забравиш — Крьогер.

— Как?

— Крьогер — ефрейтор Хайнрих Крьогер, чиято глава продупчи при Мьоз-Аргон.

 

 

Заповедта за прекратяване на огъня бе издадена на 10 ноември в три часа следобед.

Ълстър Стюарт Скарлет си купи мотоциклет и започна бързото си пътуване към Ла Аразе и отвъд него. Към Втора рота, Четиринайсети батальон.

Пристигна в района, където лагеруваше по-голямата част от батальона и започна да търси ротата си. Не беше лесно. Лагерът бе пълен със всевъзможни пияни войници с неприятен дъх и стъклен поглед. Повелята на тези ранни утринни часове се заключаваше в масовата алкохолна истерия.

Но не и за Втора рота.

Във Втора рота в тези минути се отслужваше църковна литургия. Възпоменание за паднал боен другар.

За лейтенант Ълстър Стюарт Скарлет.

Скарлет гледаше скрит отстрани.

Капитан Дженкинс прочете с приглушен глас красивия Псалм за умрелите и после поведе войниците в молитва.

— Господи наш, ти който си на небето…

Някои от мъжете плачеха, без да скриват сълзите си.

Жалко бе, че всичко това трябваше да се развали, помисли си Скарлет.

 

 

Част от заповедта за награждаването му гласеше:

… след като самостоятелно обезвреди три картечни гнезда на противника, той се хвърли в преследване на четвърта опасна позиция и унищожавайки и нея, спаси живота на много военнослужещи от армиите на Съюзническите сили. От последната си акция той не се завърна и бе сметнат за убит. Но за дните до прекратяване на бойните действия лейтенант Скарлет вече бе дарил своята Втора рота с вдъхновяващ боен вик. „За нашия Роли!“ всяваше ужас в сърцата на много врагове. С Божията воля, лейтенант Скарлет се присъедини към своя взвод в деня след обявяването на примирието. Изтощен и отслабнал, той се завърна, за да се намери обгърнат в слава. По силата на заповедта на Президента на САЩ днес ние награждаваме…