Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (12)

Глава 11

Първоначално никой не се впечатли. Ълстър и по-рано бе изчезвал от къщи. Макар това да не се вписваше в модела на традиционното за един млад баща поведение, Ълстър и без това никога не се бе вписвал в някакви традиционни модели. Предполагаше се, че племенните ритуали около раждането на мъжката рожба са се оказали твърде тежки за него и той бе решил да намери убежище в занимания, за които бе сметнато, че ще е най-добре да останат неуточнени. Но когато три седмици по-късно от него все още нямаше никаква вест, а задоволително обяснение на възможните му мотиви не даде никой от многото разпитани хора, семейството се загрижи. На двайсет и петия ден след неговото изчезване Джанет помоли Ченсълър да повика полицията. Вместо това, Ченсълър повика Елизабет, което бе далеч по-прагматично решение.

Елизабет внимателно претегли алтернативите пред себе си. Едно намесване на полицията би наложило разследване и вероятно твърде много шум около случая. В светлината на действията на Ълстър от преди година, това бе нежелателно. Ако отсъствието на Ълстър се дължеше на собственото му желание, подобно действие би могло само да го предизвика още повече. И без предизвикателства нейният син бе непредсказуем — с тях той можеше да стане невъзможен. Тя реши да наеме дискретно една сигурна детективска фирма, към чиито услуги бе прибягвала често при разследване на застрахователни претенции спрямо предприятия на фамилията. Собствениците на фирмата проявиха пълно разбиране и повериха работата само на най-способните си и най-доверени хора.

Елизабет им даде двуседмичен срок, в който да намерят Ълстър Стюарт, ако ще и да е вдън земя. В действителност, тя очакваше дотогава той да се появи, но ако това не станеше, щеше да прехвърли задачата в ръцете на полицията.

В края на първата седмица детективите бяха изготвили пространен доклад върху навиците на Ълстър. Местата, които най-често посещаваше; приятелите му (мнозина); враговете му (малцина); и възможно най-детайлното пресъздаване на действията му през последните дни преди изчезването му. Тази информация бе предадена на Елизабет.

Елизабет и Ченсълър Дрю внимателно проучиха доклада. Не успяха да стигнат до нищо.

Втората седмица от разследването се оказа също толкова безрезултатна, ако се изключи фактът, че действията на Ълстър бяха уточнени по минути и часове. Откакто се бе завърнал от Европа, дневният му режим изглежда се изпълняваше с прецизността на ритуал. Игрището за скуош и сауната в спортния му клуб; банката в Бродуей, Уотърман тръст; коктейлите на Петдесет и трета улица между шестнайсет и трийсет и осемнайсет часа, като вниманието му там си поделяха пет бара за всеки работен ден от седмицата; нощните полети в света на забавленията, където неколцина предприемачи в шоубизнеса се ползваха със снизхождението (и финансите) му; почти редовно отбиване във вечерния клуб на Петдесета улица в първите часове на новия ден, преди да се завърне у дома, което никога не ставаше по-късно от два часа.

Малко късче информация привлече вниманието на Елизабет, както всъщност и на човека, който го бе съобщил. Не се вписваше в общата картина. Записано бе в обзора за сряда.

Напуска дома около десет и трийсет часа и незабавно извиква такси пред жилището си. Прислужницата, метяща външните стълби, смята, че е чула мистър Скарлет да казва на шофьора да кара към метрото.

Елизабет не можеше да си представи Ълстър в метро. И в същото време, два часа по-късно, според „мистър Масколо, оберкелнер в ресторант Венеция“, той бе имал ранен обяд с „мис Демпси (виж Познати: Театрални артисти)“. Ресторантът бе на две пресечки от къщата на Ълстър. Разбира се, възможни бяха десетки обяснения, а в доклада не се подсказваше нищо странно, освен решението на Ълстър да отиде до метрото. За момента Елизабет си го обясняваше с уговорена от него среща там, вероятно с мис Демпси.

В края на седмицата Елизабет капитулира и поиска от Ченсълър да повика полицията.

На следващия ден вестниците излязоха със заглавия в червено.

Бюрото за разследване се присъедини към полицията в Манхатън на базата на презумпцията, че може да са били нарушени закони на надщатско равнище. Десетки лица, търсещи известност, както и мнозина, откровено готови да помогнат, се обадиха сами, твърдейки че са виждали Ълстър през последната седмица преди изчезването му. Някои зли души телефонираха, че знаят къде се намира той и искаха пари за информацията. Получени бяха пет писма с искания за откуп в замяна на освобождаването му. Всички сигнали бяха проверени. Всички се оказаха фалшиви.

Бенджамин Рейнолдс научи за станалото от втора страница на „Вашингтон хералд“. Като се изключи сватбата, това бе първата вест, прочетена от него за Ълстър Скарлет, откакто се бе срещнал с Елизабет Скарлати преди повече от година. Все пак, както й бе обещал, през последните няколко месеца той бе направил някои дискретни проучвания върху наградения герой от войната — само за да разбере, че той се бе завърнал в отредения му свят. Елизабет Скарлати си бе свършила добре работата. Синът й бе зарязал бизнеса с вноса на алкохол и слуховете за връзките му с престъпни елементи бяха затихнали. Бе стигнал чак дотам, че бе заел и някаква незначителна длъжност в Уотърман тръст в Ню Йорк.

Въпросът с аферата Скарлати изглеждаше почти приключен за Бен Рейнолдс.

И сега това.

Щеше ли това да значи, че въпросът излиза отново на дневен ред, че той не е вече зараснала рана? Щеше ли това да доведе до възобновяването на тежките подозрения, които той, Бен Рейнолдс, бе хранил? Щеше ли да бъде въвлечена Група номер 20 в случая?

Син на Скарлати не можеше да изчезне просто така, без правителството да прояви, най-малкото, внимание. Твърде много конгресмени бяха задължени на Скарлати — тук фабрика, там вестник, или в повечето случаи, сериозен чек за кампанията, ако не друго. Рано или късно някой щеше да се сети, че Група номер 20 бе разследвала деянията на този човек по-рано.

Щяха да се обадят. Дискретно.

Ако Елизабет Скарлати кажеше, че може.

Рейнолдс остави вестника, стана от стола и отиде до вратата на кабинета си.

— Гловър — помоли той подчинения си, — би ли дошъл за малко в кабинета ми?

По-възрастният мъж се върна до стола си и седна.

— Прочете ли за Скарлати?

— Сутринта, на път за работа — отговори Гловър, докато влизаше в стаята.

— И как ти се струва?

— Знаех, че ще ме попиташ. Сигурно някои от миналогодишните му приятели са го прибрали.

— Защо мислиш така?

Гловър седна на стола пред бюрото на Рейнолдс.

— Защото нищо друго не ми идва наум и защото е логично… И не ме питай пак защо, тъй като и двамата знаем еднакво добре.

— И аз ли? Не съм сигурен.

— Хайде, стига, Бен. Баровецът излиза от играта. Някой попада натясно за пари по някоя пратка и отива при него. Той отказва. Хвръкват малко сицилиански искри и това е… Или е нещо подобно, или е изнудване. При което е решил да се бие, и е загубил.

— Не ми се вярва да е имало насилие.

— Това го кажи на полицията в Чикаго.

— Скарлет не се занимаваше с ниските етажи. Затова не мога да приема теорията, че е употребена сила. Рискът е твърде голям. Скарлет беше твърде силен, имаше твърде много приятели… Би могъл да бъде използван, но не и убит.

— Какво мислиш тогава?

— Не знам. Затова теб попитах. Претрупан ли си с работа следобед?

— Да, дявол да го вземе. Все същите две неща. И никакъв напредък.

— Язовира в Аризона ли?

— Това е едното. Онзи кучи син, конгресменът, продължава да прокарва проекта в комисията — знаем със сигурност, че му плащат — но не можем да го докажем. Не можем дори да склоним някой да признае, че познава някого… Между другото, като отваряме дума за Скарлати, Кенфийлд работи по този случай.

— Да, знам. Как се справя.

— Е, не можем да го виним. Прави всичко, каквото може.

— Какъв е другият проблем?

— Меморандумът на Понд от Стокхолм.

— Длъжен е да ни захрани с нещо повече от слухове, Гловър. Докато не ни даде нещо конкретно, времето ни е загубено. Казах ти го.

— Знам, знам. Но Понд е изпратил послание по куриер — пристигна от Държавния департамент тази сутрин — преводът е осъществен. Това е вест.

— Не може ли Понд да се добере до някакви имена? Не може там да има ценни книжа на стойност трийсет милиона долара и да не се спомене поне едно име.

— Финансовата групировка е очевидно непроницаема. Не е стигнал до нищо.

— И посланикът ни е един… Кулидж назначава ужасни посланици.

— Той наистина си мисли, че цялата работа е разиграна от Доненфелд.

— Ето ти го името! Кой е Доненфелд?

— Това не е човек. Фирма. Може би най-голямата на Стокхолмската борса.

— И как е стигнал до този извод?

— Вижда две причини. Първата е, че само голяма компания би могла да го направи. Втората — цялата операция така може да се покрие по-лесно. А тя ще трябва добре да се покрие. Американски облигации, изнесени на борсата в Стокхолм, не е шега работа.

— Шега! Това не може да стане, по дяволите!

— Добре, де. Не „изнесени“, а „достигнали“. Все същото, доколкото става въпрос за пари.

— Какво ще правиш при това положение?

— Черна работа. Ще продължа да проверявам всички компании със здрави връзки в Швеция. Да ти кажа ли нещо? Само в Милуоки са над двайсет. Как ти се струва? Натрупват мангизите тук и започват бизнес с братовчедите си там.

— Ако питаш мен, Уолтър Понд бавно мъти водата там, за да може накрая да му обърнат повечко внимание. Кал Кулидж няма да прати приятел за посланик в земята на среднощното слънце, или както там й казват. Освен, ако човекът не надценява връзките си с него.