Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (2)

Глава 1
10 октомври, 1944 г. — Вашингтон

Бригадният генерал седеше изпънат на дървената пейка, след като бе предпочел твърдата повърхност на чама пред меката кожа на креслата. Часът бе девет и двайсет сутринта, а той бе спал зле и не повече от час.

Камбаненият звън, с който малкият часовник върху камината отброяваше всеки изминал половин час, го бе накарал да осъзнае с изненада, че желае времето да тече по-бързо. Защото девет и трийсет трябваше да настъпи и той искаше да приключи с предстоящото тогава.

В девет и трийсет той трябваше да се яви при Държавния секретар, Кордел С. Хъл.

Седейки в министерската приемна с лице към голямата черна врата с лъскави медни части, той опипваше с пръсти бялата папка, която бе извадил от дипломатическото си куфарче. Не желаеше пред министъра да настъпи момент на неловко мълчание, докато я изважда от куфарчето, за да му я представи. Искаше, ако се наложи, да може да я тикне в ръцете на Държавния секретар с нужната увереност.

От друга страна, Хъл можеше и да не я поиска. Той би могъл да пожелае само устно обяснение, а после от висотата на своя пост да намери казаното за неприемливо. Ако това станеше, генералът можеше единствено да възрази. И то с умерена настоятелност, разбира се. Информацията в папката не представляваше доказателство, а само събрани факти, които можеха да подкрепят изградената от него хипотеза, но можеха да бъдат сметнати и за недостатъчни.

Бригадният генерал погледна часовника си. Бе девет и двайсет и четири и той се запита дали точността на Хъл, с която министърът бе добре известен, щеше да се прояви и при неговата среща. Той бе пристигнал в кабинета си в седем и трийсет, близо половин час преди обичайното време. Обичайно освен в кризисните периоди, когато той често прекарваше нощите си там в очакване на последна информация по критични събития. Последните няколко дни доста приличаха на тези кризисни моменти. Макар и по друг начин.

Неговият меморандум до министъра — меморандумът предизвикал тазсутрешната му среща, можеше да го подложи на изпитание. Можеха да се намерят начини той да бъде поставен в пълна изолация, далече от всякакъв център на влияние. Можеше и да бъде изтълкуван като проява на абсолютна некомпетентност. Но той знаеше, че е прав.

Леко огъна навън корицата на папката само колкото да може да прочете напечатаното върху заглавната страница:

Кенфийлд, Матю, о.з. майор, Сухопътни войски на САЩ. Отдел Военно разузнаване.

Кенфийлд, Матю… Матю Кенфийлд. Това бе доказателството.

От интеркома на бюрото пред немладата секретарка прозвуча зумер.

— Бригаден генерал Елис? — запита секретарката почти без да вдига поглед от бюрото.

— На линия.

— Държавният секретар ви очаква.

Елис погледна часовника си. Бе девет и трийсет и две.

Той се изправи, приближи се до зловещата на вид лакирана врата и я отвори.

— Простете, генерал Елис, но характерът на изложеното във вашия меморандум изисква, смятам, присъствието и на трета страна. Разрешете да ви представя помощник-държавния секретар Брейдък.

Бригадният генерал се сепна. Не бе очаквал трета страна, всъщност, специално бе помолил аудиенцията да се осъществи само между него и министъра.

Помощник-държавният секретар Брейдък стоеше на около три метра вдясно от бюрото на Хъл. Очевидно, той бе един от онези тъй често срещани в Белия дом или Държавния департамент университетски преподаватели, дошли заедно с администрацията на Рузвелт. Дори облеклото му — светлосиви панталони от каша и широко сако в рибена кост — изпъкваше е небрежността си под строгия контрапункт на изгладените ръбове от униформата на генерала.

— Разбира се, господин министър… Мистър Брейдък — кимна генералът.

Кордел С. Хъл седна зад широкото си бюро. Познатите му черти — много светлата, почти бяла кожа, оредяващата бяла коса, пенснето със стоманени рамки пред синьо-зелените му очи — сега изпъкваха още по-ясно, защото бяха станали част от всекидневието. Рядко можеше да се срещне вестник или кинопреглед без негова снимка. Дори и в извънредните предизборни издания, питащи многозначително „Искате ли смяна на конския впряг, с каруцата насред потока?“, винаги под снимката на Рузвелт поставяха интелигентното му и вдъхващо доверие лице, което често се набиваше на очи много повече от това на никому неизвестния Хари Труман.

Брейдък извади кесия тютюн от джоба си и започна да тъпче с него лулата си. Хъл премести някои документи по бюрото си и бавно отвори папка, същата като тази в ръцете на генерала, след което се загледа в написаното. Елис я позна. Това бе поверителният меморандум, предаден на ръка лично на Държавния секретар.

Брейдък запали лулата си и миризмата на тютюна накара Елис да го погледне отново. Миризмата бе на някоя от онези странни смески, смятани за много оригинални по университетите, но общо взето отвратителни за всеки друг в същата стая с пушача. За бригаден генерал Елис краят на войната щеше да бъде голямо облекчение. Тогава Рузвелт щеше да се наложи да си отиде, а заедно с него и така наречените интелектуалци със зловонния им тютюн.

Мозъчният тръст. Всичките до един — „умерено леви“ радикали: не червени, а розови.

Но най-напред войната.

— Едва ли е нужно да казвам това, генерале, но вашият меморандум е обезпокоителен — каза Хъл, поглеждайки към офицера.

— Информацията обезпокои и мен, господин министър.

— Несъмнено. Несъмнено… Но въпросът, който изглежда стои пред нас, е: Основателни ли са заключенията ви? Имам предвид — нещо конкретно?

— Смятам, че да, сър.

— Колко души още в разузнаването знаят за това, Елис? — намеси се Брейдък и липсата на думата „генерал“ в обръщението му не убягна на офицера.

— Не съм говорил с никого. Да ви призная, мислех, че и тази сутрин ще разговарям само с господин министъра.

— Мистър Брейдък има моето доверие, генерал Елис. Той е тук по моя молба… или заповед, ако желаете.

— Разбирам.

Кордел Хъл се облегна назад в стола си.

— Не искам да ви засегна, но не съм сигурен дали осъзнавате докрай всичко това… Представяте поверителен меморандум, изпратен с най-голямата възможна срочност до този пост, или по-точно до мен лично, а в същото време онова, което казвате в него, е почти невероятно.

— Нелепо твърдение, което сам признавате, че не можете да докажете — вмъкна Брейдък, дръпвайки от лулата си, докато се приближаваше към бюрото.

— И точно затова сме се събрали тук — Хъл бе поискал присъствието на Брейдък, но нямаше да търпи нежелани намеси от негова страна, а още по-малко — нахалство.

Брейдък обаче не се отказваше така лесно:

— Господин министър, Военното разузнаване съвсем не е лишено от своите неточности. Платихме скъпо, за да се убедим в това. Загрижен съм единствено да не превърнем още една неточност, или неаргументирана догадка, в ценен капитал за политическите опоненти на тази администрация. До изборите остават по-малко от четири седмици!

Хъл помести голямата си глава само няколко сантиметра. После заговори, без да поглежда към Брейдък:

— Не е нужно да ми напомняте подобни прагматични съображения… Все пак, може би се налага аз да ви напомня, че имаме и други отговорности… освен свързаните с политическия процес. Достатъчно ясен ли съм?

— Разбира се — каза Брейдък, замръзнал на мястото си.

Хъл продължи:

— Доколкото разбрах от вашия меморандум, генерал Елис, вие твърдите, че един влиятелен член на върховното германско командване е американски гражданин, действащ под фалшиво име — добре известно на всички ни — това на Хайнрих Крьогер.

— Да, сър. Само че аз предпочетох да дам квалификацията, че той „би могъл да бъде“ въпросното лице.

— Вие също така намеквате, че Хайнрих Крьогер е повече или по-малко свързан с множество големи корпорации в тази страна. Компании, получили държавни поръчки, оръжейни сделки.

— Да, господин министър. Само че отново заявих, че той е „бил“, а не непременно, че „е“ свързан.

— При подобни обвинения глаголните времена започват да губят ясните си очертания — Кордел Хъл свали очилата със стоманени рамки от лицето си и ги постави до папката. — Особено ако се използват по време на война.

Помощник-държавният секретар Брейдък запали клечка кибрит и между две всмуквания от лулата си каза:

— Вие също така заявявате доста ясно, че нямате конкретни доказателства.

— Имам нещо, което, вярвам, може да се определи като обстоятелства, подкрепящи моята теза. И то от характер, който, смятам, би ме определил като неакуратен в служебните ми задължения, при положение, че не ги доведа до знанието на господин министъра. — Бригадният генерал пое дълбоко въздух, преди да продължи. Той знаеше, че щом веднъж бе започнал, връщане нямаше.

— Бих искал да отбележа някои очебийни факти около личността на Хайнрих Крьогер… Като начало, досието му е непълно. Той не е бил приет в партия или издигнат от такава, както става с повечето от останалите функционери. И въпреки това, докато останалите идват и си отиват, той винаги остава на върха. Очевидно той разполага с много голямо влияние върху Хитлер.

— Това ни е известно. — Повтарянето на вече позната информация с цел подкрепа на някаква теза не се нравеше на Хъл.

— Самото име, господин министър. Хайнрих е също толкова често срещано име както Уилям, или Джон, а Крьогер — не по-малко разпространено от Джонс, или Смит у нас.

— Е, моля ви, генерале. — От лулата на Брейдък се виеха облаци пушек. — Подобен аргумент би хвърлил подозрения върху половината ни командири.

Елис се извърна и удостои Брейдък с пълния обем на генералското си презрение.

— Мисля, че фактът има отношение към въпроса, господин министър.

Хъл започна да се съмнява дали решението му на срещата да присъства и Брейдък е било така удачно.

— От подобна враждебност няма смисъл, господа — каза той.

— Съжалявам, че сте на подобно мнение, господин министър — Брейдък отново не приемаше да бъде смъмрен. — Изглежда задачата ми тази сутрин тук е като тази пред адвоката на дявола, но никой от нас и най-малко вие, господин министър, не разполага с време за губене…

Хъл погледна помощник-държавния секретар, обръщайки се към него заедно с въртящия се стол:

— Нека отделим нужното време. Моля продължете, генерале.

— Благодаря, господин министър. Преди месец от Лисабон дойде вестта, че Крьогер желае да влезе във връзка с нас. Организирани бяха съответните канали и ние очаквахме, че ще последват обичайните процедури… Вместо това, Крьогер отхвърли цялата тази система — отказа да осъществи контакт с който и да е британски или френски обект — и настоя за пряка връзка с Вашингтон.

— Ако разрешите? — тонът на Брейдък сега бе учтив. — Не виждам нищо ненормално в това решение. Все пак ние сме определящият фактор.

— Ненормално е, господин Брейдък, доколкото Крьогер заявява, че е готов да се свърже единствено и само с някой си майор Кенфийлд — майор Матю Кенфийлд, бивш или настоящ способен офицер от Военното разузнаване, заемал скромен пост във Вашингтон.

Лулата на Брейдък застина във въздуха и той погледна към Държавния секретар. Кордел Хъл се наведе напред в стола си, полагайки лакти върху бюрото.

— Това не е споменато във вашия меморандум.

— Съзнавам това, сър. Пропуснах този факт, в случай че все пак изпратеният от мен меморандум бъде прочетен от някой друг освен вас.

— Приемете моите извинения, генерале — искрено каза Брейдък.

Елис се усмихна на удържаната победа.

Хъл се облегна назад в стола си:

— Високопоставен член на нацисткото главно командване настоява за връзка единствено с някакъв никому неизвестен майор от Военно разузнаване. Твърде необичайно!

— Необичайно, но не и необяснимо… Всички ние познаваме германски граждани, затова предположихме, че майор Кенфийлд се е запознал с Крьогер преди войната, в Германия.

Брейдък пристъпи напред към генерала.

— Но вие ни заявявате, че Крьогер може да не е германец. Следователно в периода между искането на Крьогер от Лисабон и вашия меморандум до министъра нещо ви е накарало да промените становището си. Какво? Кенфийлд?

— Майор Кенфийлд е компетентен офицер с превъзходни прояви понякога. И с опит. И все пак, откакто каналът между него и Крьогер бе открит, той дава явни признаци на напрежение. Станал е крайно нервен и маниерът на работата му далеч не подхожда на офицер с неговото минало и опит… Наред с това, господин министър, той поиска от мен да отправя една крайно необичайна молба към президента на Съединените щати.

— Която е?

— Поверителен документ от архивите на Държавния департамент да му бъде предаден с непокътнат восъчен печат, преди той да осъществи контакт с Хайнрих Крьогер.

Брейдък свали лулата от устните си, готов да възрази.

— Един момент, господин Брейдък. — Брейдък може и да има брилянтен мозък, помисли си Хъл, но си няма представа какво значи за един висш офицер от действащата армия, като Елис, да се изправи пред тях двамата и да направи такова изявление. Защото казаното от него представляваше неприкрито настояване Белия дом и Държавния департамент да разгледат сериозно възможността за изпълняване молбата на Кенфийлд. Мнозина офицери биха предпочели да се откажат от идеята за такова противозаконно искане, пред риска да се окажат в подобна ситуация. Такива бяха неписаните закони на армията. — Ще сбъркам ли, ако предположа, че вие препоръчвате този документ да бъде предаден на майор Кенфийлд?

— Оставям на вас да отсъдите. Аз само подчертавам, че Хайнрих Крьогер е играл важна роля при вземането на всяко важно решение във висшия нацистки ешелон от неговото оформяне досега.

— Би ли могло бягството на Хайнрих Крьогер да приближи края на войната?

— Не зная. Възможността за това ме доведе при вас.

— Какъв е този документ, който Кенфийлд иска? — запита Брейдък раздразнен.

— Зная единствено номера и степента на секретност, така както са заведени в архивите на Държавния департамент.

— И какви са те? — Кордел Хъл отново се наведе над бюрото си.

Елис се поколеба. Даването на тези данни, без предварително да е запознал Хъл с миналото на Кенфийлд, би могло да го постави в неловко положение, както лично, така и професионално. Щеше да е готов да го стори, само Брейдък да не бе там. Проклети доцентчета. Елис никога не се чувстваше уютно в компанията на тези многознайковци. По дяволите! — помисли си той. На четири очи с Хъл, щеше да може да е прям.

— Преди да ви отговоря, мога ли да използвам възможността да ви запозная с някои допълнителни данни, които, вярвам, имат връзка със случая… Факти не само във връзка, но и от ключово значение за самия документ.

— Разбира се — Хъл не бе уверен дали остана очарован, или раздразнен от този ход на генерала.

— Преди окончателния контакт с майор Кенфийлд Хайнрих Крьогер поставя изискването за негова среща с лице, назовано единствено като… Ейприл Ред. Тази среща трябва да се осъществи в Берн, Швейцария, преди да започнат каквито и да е преговори между Крьогер и Кенфийлд.

— И кой е този „Червен април“, генерале? От тона ви разбирам, че имате представа кой може да бъде това. — Твърде малко можеше да убегне от вниманието на помощник-държавния секретар Брейдък и бригаден генерал Елис болезнено усещаше този факт.

— Ние… или по-точно… аз смятам, че зная — Елис отвори бялата папка в ръцете си и отгърна заглавната страница върху корицата. — С ваше разрешение, господин министър, подбрах следните данни от служебното досие на майор Кенфийлд.

— Разбира се, генерале.

— Матю Кенфийлд, заел държавен пост в Министерството на вътрешните работи през март 1917 г. Образование — една година университет в Оклахома, продължен с година и половина вечерни курсове във Вашингтон; назначен като младши счетоводител в отдела по стопанско-данъчни нарушения на Вътрешното министерство; повишен в данъчен инспектор през 1918 г.; прикрепен към отдел Група номер 20, която, както знаете…

Кордел Хъл го прекъсна спокойно:

— Беше малка, високо специализирана служба, разследваща незаконни присвоявания, взаимноконфликтни интереси и т.н. през Първата световна война. Много ефективна при това… Докато не се главозамая от успеха си, както и повечето подобни служби, за да бъде разформирована през 1929 или 1930 г., струва ми се.

— През 1932 г., господин министър — генерал Елис бе доволен, че се бе запознал добре с фактите. Той отгърна и втората страница в папката си и продължи да чете. — Кенфийлд остава в системата на Вътрешно министерство общо десет години, като е повишаван четири пъти. Изпълнение на задачите — безупречно. Оценки — отлични. През май 1927 г. напуска държавна служба, за да започне работа в „Скарлати индъстрис“.

При споменаването на името Скарлати и Хъл, и Брейдък реагираха като ужилени.

— Коя от фирмите на Скарлати?

— Управленски отдел, Ню Йорк, Пето авеню, 525.

Кордел Хъл заопипва с пръсти тънката черна връзка на своето пенсне.

— Забележително издигане от страна на нашия мистър Кенфийлд. От вечерно училище във Вашингтон до главното управление на Скарлати — той погледна надолу, сваляйки очи от генерала.

— Фигурира ли Скарлати сред корпорациите, за които говорите във вашия меморандум? — Брейдък бе нетърпелив.

Преди бригадният генерал да може да отговори, Кордел Хъл се надигна от стола си. Бе висок и с внушителна външност — много по-масивен и от двамата си събеседници.

— Генерал Елис, приемете моите инструкции повече да не отговаряте на никакви въпроси!

Брейдък изглеждаше като току-що получил плесница. Той се взираше в Хъл, стреснат и объркан от заповедта на министъра към генерала. Хъл отвърна на погледа му и меко каза:

— Моите извинения, мистър Брейдък. Не мога да гарантирам, но се надявам да мога да ви дам нужните обяснения по-късно днес. Дотогава ще бъдете ли така любезен да ни оставите насаме?

— Разбира се — Брейдък знаеше, че този честен старец с добър нрав има своите основания. — Обяснения не са необходими, сър.

— Но, все пак, ги заслужавате.

— Благодаря, господин министър. Можете да сте сигурен, че тази среща ще остане конфиденциална.

Хъл проследи с поглед Брейдък, докато вратата след него не се затвори.

— Помощник-държавният секретар Брейдък е изключителен служител. Това му освобождаване не трябва да се възприема като продиктувано от неговата работа или характер.

— Да, сър.

Бавно и някак трудно Хъл отново седна на стола си.

— Помолих мистър Брейдък да напусне, тъй като, струва ми се, възможно е да знам нещо около това, което предстои да ми кажете. Ако се окажа прав, би било най-добре да сме насаме.

Бригадният генерал бе смутен. Не смяташе, че е възможно Хъл да знае нещо.

— Не се тревожете, генерале. Не чета мисли… Бях в Камарата на представителите по времето, за което говорите. Вашите думи извикаха у мен един спомен. Почти забравен епизод от един много топъл следобед в Камарата… Но може би греша. Моля, продължете разказа си от момента, в който бяхте прекъснат. Струва ми се, нашият майор Кенфийлд бе назначен в „Скарлати индъстрис“… Развитие — твърде необичайно, мисля, ще се съгласите с мен.

— Налице е и логично обяснение. Кенфийлд се жени за вдовицата на Ълстър Стюарт Скарлет шест месеца след неговата смърт в Цюрих, Швейцария, през 1926 г. Скарлет бе по-младият от двамата оцелели синове на Джовани и Елизабет Скарлати, основателите на „Скарлати индъстрис“.

Кордел Хъл затвори очи за момент.

— Продължете.

— Ълстър Скарлет и съпругата му, Джанет Саксън Скарлет, са имали син, Ендрю Роланд, впоследствие осиновен от Матю Кенфийлд след женитбата му с вдовицата на Скарлет. Осиновен, но без да се отделя от съсловието на Скарлати… Кенфийлд продължава на служба при Скарлати до август 1940 г., когато се връща отново на държавна служба и е назначен във Военно разузнаване.

Генерал Елис замълча и вдигна поглед от папката към Кордел Хъл. Зачуди се дали Хъл започваше да схваща, но лицето на министъра не издаваше никакъв отговор.

— Споменахте документа, който Кенфийлд е поискал от архива. Какъв е той?

— Това бе другото мое съображение, сър. — Елис отгърна още една страница. — Документът е само една цифра за нас, но тя сочи годината на завеждането му… Това е 1926 г., четвъртото тримесечие, по-точно.

— И под каква степен на секретност е заведен?

— Максимална. Освобождаването му може да стане само при изрична заповед, подписана от президента и по съображения, свързани с националната сигурност.

— Предполагам, че един от свидетелите, подписани при завеждането на документа, е бил тогавашен служител на Вътрешно министерство на име Матю Кенфийлд.

Офицерът бе вече видимо разтревожен, но продължи да държи здраво бялата папка между палеца и показалеца си.

— Точно така.

— И сега той си иска документа обратно, в противен случай отказва да се срещне с Крьогер.

— Да, сър.

— Вярвам, че сте посочили пред него незаконността на искането му.

— Заплаших го лично с военен трибунал… Отговорът му бе единствено, че имаме право на всякакъв избор.

— Като след това няма да влезе в контакт с Крьогер?

— Да, сър… Според мен майор Кенфийлд би предпочел да прекара остатъка от живота си във военен затвор, отколкото да промени позицията си.

Кордел Хъл се надигна от стола си и застана срещу генерала.

— Бихте ли направили своето обобщение?

— По мое мнение, така нареченият Ейприл Ред, за когото говори Крьогер, е момчето Ендрю Роланд. Мисля, че той е син на Крьогер. Инициалите съвпадат. Момчето е родено през април 1926 г. Мисля, че Хайнрих Крьогер е Ълстър Скарлет.

— Последният умира в Цюрих — Хъл бе впил поглед в генерала.

— Обстоятелствата при смъртта му са подозрителни. Единствените запазени документи са смъртен акт, издаден от затънтено селце на трийсет мили от Цюрих, и свидетелски показания от никому непознати хора, появили се единствено в момента на смъртта.

Хъл впери хладен поглед в очите на генерала.

— Надявам се, че си давате сметка какво говорите. Скарлати е една от корпорациите-гиганти.

— Съзнавам това, сър. И освен това твърдя, че майор Кенфийлд знае самоличността на Крьогер и възнамерява да унищожи документа.

— Смятате, че това е заговор? Заговор за укриване самоличността на Крьогер?

— Не съм сигурен… Словесните описания на нечии чужди мотиви не са точно по моята част. Но реакцията на майор Кенфийлд бе тъй силно емоционална, че, склонен съм да вярвам, въпросът е дълбоко личен.

Хъл се усмихна:

— Мисля, че си служите много добре със словата… Все пак наистина ли смятате, че истината се крие в документа? И ако е така, защо Кенфийлд ще насочва вниманието ни към него? Той със сигурност знае, че щом можем да го вземем за него, можем да го вземем и за себе си. А ако бе мълчал, никога не бихме и разбрали за този документ.

— Както казах, Кенфийлд има опит. Убеден съм, той вярва, че скоро ще научим за него.

— Как?

— От Крьогер… И Кенфийлд поставя условието печатите на документа да останат неразчупени. Той е експерт, сър. Би разбрал, ако се направи нещо по тях.

Кордел Хъл заобиколи бюрото си и мина покрай офицера с ръце, сключени зад гърба си. Походката му бе вдървена от очевидно незавидното му здраве. Брейдък бе прав, мислеше си държавният секретар, ако дори и сянка от някакви отношения между американски индустриалци и германското главно командване се появеше на хоризонта, независимо от това колко неясни или отдавнашни са били тези връзки, страната можеше да се разкъса. Още повече по време на избори.

— По ваше мнение, ако предоставим документа на майор Кенфийлд, ще доведе ли той… Ейприл Ред… на тази среща с Крьогер?

— Мисля, че ще го стори.

— Защо? Би било жестоко спрямо едно осемнайсетгодишно момче.

Генералът се поколеба:

— Не съм убеден, че той има избор. Нищо не пречи на Крьогер да избере друг път на действие.

Хъл престана да крачи и погледна бригадния генерал. Той бе решил.

— Ще поискам от президента да подпише заповед за изтеглянето на документа. В същото време, поставяйки това като условие за подписа му, вашите предположения трябва останат само между нас двамата.

— Нас двамата?

— Ще информирам президент Рузвелт за същината нашия разговор, но няма излишно да го претоварвам с хипотези, които може да се окажат необосновани. Вашата теория може да се окаже само поредица от лесно обясними съвпадения.

— Разбирам.

— Но ако се окажете прав, Хайнрих Крьогер може от Берлин да предизвика международен хаос. Германия е на смъртния си одър… А както подчертахте, той показва изключителна способност да оцелява. Част е от елитното обкръжение на Хитлер. Преторианската гвардия въстава срещу Цезар. Ако, все пак, сте прав, тогава и вие, и аз ще трябва да мислим за двама души, които скоро ще се отправят към Берн. И нека Бог се смили над душите ни.

Бригаден генерал Елис прехвърли обратно страниците в бялата папка, взе в ръка дипломатическото куфарче от пода и се запъти към голямата черна врата. Затваряйки я след себе си, видя, че Хъл се бе вторачил в него. Ниско в стомаха си чувстваше някаква тежест.

Но Хъл не се бе замислил за генерала. Спомняше си онзи горещ, далечен следобед в Камарата на представителите. Един след друг конгресмени ставаха и четяха направо за страниците на „Дневник на Конгреса“ емоционални възпоменания, прославящи един смел, млад американец, смятан за загинал. И от двете партии очакваха от него, почитаемия депутат от големия щат Тенеси, да прибави също своето преклонение. От всички редове към него се извръщаха глави в очакване на подобни думи.

Кордел Хъл бе единственият депутат от Камарата на „ти“ с прочутата Елизабет Скарлати, тази легенда на своето време, майката на храбрия младеж, възвеличаван за поколенията от Конгреса на Съединените щати.

Защото въпреки политическите различия помежду им, Хъл и неговата съпруга бяха близки приятели с Елизабет Скарлати от години.

И въпреки това той запази мълчание през онзи горещ следобед.

Той бе познавал Ълстър Стюарт Скарлет и го бе презирал.