Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Skarlati Inheritance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009 г.)

Издание:

ИК „Бард“, 1993

Оформление на корицата: „Megahrom“, Петър Христов

Редактор: Богомил Самсиев

Компютърна обработка: Линче Шопова

Bantam Books, 1982

История

  1. — Добавяне

Глава 16

Матю Кенфийлд се облегна на югоизточния ъгъл на къщата, където Пето авеню и Шейсет и трета улица се пресичаха на около трийсет метра от внушителния главен вход на тежката резиденция на Скарлати. Той загърна шлифера плътно около себе си с надеждата да се предпази от дошлия с есенния дъжд студ и погледна часовника си: шест без десет. Беше изкарал на поста си вече повече от час. Момичето бе влязло вътре в пет без петнайсет и, както по всичко личеше, щеше да остане там до полунощ, или, опазил Бог, до сутринта. Уговорката бе да го сменят в два след полунощ, ако дотогава не стане нищо. Той нямаше и никакво конкретно основание да смята, че нещо ще се случи дотогава, но инстинктът му говореше друго. След като в продължение на пет седмици се бе запознавал с новите си обекти, бе оставил на въображението си да запълни празнините, които наблюденията оставяха. Корабът на старицата отплаваше вдругиден и никой нямаше да я придружава. Нейната скръб по изчезналата й, или мъртва, рожба бе придобила международна известност. Тъгата й бе тема на безброй вестникарски статии. В същото време обаче, старицата прикриваше тъгата си добре и си вършеше работата.

Жената на Скарлет бе нещо различно. Ако изобщо жалеше изчезналия си съпруг, мъката й не се набиваше в очи. Очевидно обаче бе това, че тя не вярваше в смъртта на Ълстър Скарлет. Как точно бе казала в бара на онзи клуб в Ойстър бей? Макар гласът й да бе станал по-нисък от уискито, артикулацията й бе ясна.

— Скъпата ми свекърва се има за много хитра. Дано корабът й потъне! Защото, иначе, ще го намери.

Тази вечер между двете жени очевидно бе имало сблъсък и Матю Кенфийлд съжаляваше, че не може да бъде негов свидетел.

Ръмящият дъжд отслабваше. Кенфийлд реши да прекоси Пето авеню на тази страна от улицата, откъдето започваше паркът. Извади вестник от джоба на шлифера си, разгъна го върху дървената пейка пред стената на Сентръл парк, и седна отгоре му. Един мъж и една жена се спряха пред входните стълби на старицата. Вече ставаше тъмно и той не можа да види кои бяха те. Жената разгорещено обясняваше нещо, а мъжът изглежда изобщо не я слушаше, предпочитайки да извади часовника от жилетката си, за да види колко е часът. Кенфийлд направи същото, за да отбележи, че бе шест без две минути. Бавно стана и с безцелна походка тръгна да прекосява булеварда. Мъжът се извърна към уличната лампа, за да улови част от пръсканата от нея светлина върху часовника си. Жената не спираше да говори.

Данъчният инспектор без изненада разпозна по-големия брат, Ченсълър Дрю Скарлет и неговата съпруга, Алисън.

Кенфийлд продължаваше да върви на изток но Шейсет и трета улица, когато Ченсълър Скарлет хвана жена си за лакътя и я поведе с бодра стъпка нагоре към портата на Скарлати. Почти достигнал Медисън авеню, Кенфийлд чу остър трясък. Обърна се и видя, че предната врата на къщата на Елизабет Скарлати бе отворена отвътре с такава мощ, че ударът й в прилежащата стена екна из цялата улица. Джанет Скарлет изтича надолу по тухлените стълби, препъна се, стана и накуцвайки продължи към Пето авеню. Кенфийлд се обърна кръгом и тръгна с бързи крачки към нея. Беше се наранила и моментът би могъл да се окаже идеален.

Данъчният инспектор бе на трийсет метра от съпругата на Ълстър Скарлет, когато един кабриолет с вдигнат заради дъжда гюрук профуча от горния край на улицата. Лъскавият черен пиърс-ароу сви близо до тротоара точно край момичето.

Кенфийлд забави хода си и се загледа. Видя как мъжът зад волана се наведе към отсрещния прозорец. Светлината от уличната лампа точно над него осветяваше добре лицето му. Бе красив мъж, малко над петдесетте, с идеално подстригани и сресани мустаци. Напомняше онзи вид мъже, каквито Джанет Скарлет би могла да познава. Кенфийлд с изненада осъзна, че мъжът, както и той самият, бе чакал в засада появата на Джанет Скарлет.

Внезапно мъжът изключи мотора на колата, отвори рязко вратата и бързо излезе на улицата. Обиколи с бърза стъпка колата и се насочи към момичето.

— Моля, мисис Скарлет. Влезте.

Джанет Скарлет се бе навела, за да хване с ръка ожуленото си коляно. Озадачена, тя вдигна поглед към приближаващия се мъж с подстриганите мустаци. Кенфийлд спря. Беше се скрил в сянката на един вход.

— Какво? Вие не сте такси… не ви познавам…

— Влизайте! Ще ви закарам у дома. Хайде, бързо!

Тонът му бе заповеднически. Гласът — напрегнат. Той хвана Джанет за лакътя.

— Не! Не искам! — извика тя и се опита да измъкне ръката си.

Кенфийлд излезе от сянката.

— Здравейте, мисис Кенфийлд. Стори ми се, че сте вие. Мога ли с нещо да ви помогна?

Добре причесаният мъж пусна ръката на момичето и впери поглед в Кенфийлд. Изглеждаше както ядосан, така и объркан. Накрая, вместо да заговори, изтича към улицата и влезе в колата.

— Хей, господине, почакайте! — извика данъчният инспектор, като хукна към тротоара и сложи ръка върху дръжката на вратата. — Ще ни закарате ли…

Двигателят изрева и кабриолетът излетя напред по улицата, хвърляйки Кенфийлд на земята. Той бе стиснал здраво дръжката на вратата и ръката му се разкървави.

Той стана с мъка и се обърна към Джанет Скарлет.

— Вашият приятел е май голям кибритлия.

Джанет Скарлет погледна към данъчния инспектор с благодарност.

— Никога не съм го виждала… струва ми се… Може би… Извинете ме, но не си спомням името ви. Съжалявам за това, но искрено ви благодаря.

— Няма място за извинения. Виждали сме се само веднъж. В клуба в Ойстър бей преди около две седмици.

— Ах, да. — Момичето изглежда не желаеше особено да си спомня за случая.

— Крис Нюланд ни запозна. Казвам се Кенфийлд.

— Аха.

— Матю Кенфийлд. От Чикаго.

— Да, сега си спомням.

— Хайде да вървим. Ще вземем едно такси.

— Ръката ви е в кръв.

— Както и вашето коляно.

— Само драскотина.

— Както и при мен. Леко ожулване. Изглежда по-зле, отколкото е всъщност.

— Може би имате нужда от лекар.

— Имам нужда само от лед и носна кърпичка. Кърпичка — за ръката, а лед — за уискито. — Бяха стигнали Пето авеню и Кенфийлд махна с ръка към едно такси. — Ако и за това трябваше лекар…

Джанет Скарлет се усмихна колебливо, докато влизаха в таксито.

— Такъв лекар и аз мога да бъда.

 

 

Коридорът в дома на Скарлет на Петдесет и четвърта улица бе почти такъв, какъвто Кенфийлд си го бе представял. Таваните бяха високи, входната врата — дебела, а стълбите, започващи след коридора, се издигаха внушително на две нива. И по двете стени на коридора имаше антични огледала. До всяко от тях, една срещу друга, се издигаха и високи френски врати. Една от вратите вдясно бе отворена и Кенфийлд видя мебелировката на една стая за официални вечери. Вратите отляво бяха затворени и той предположи, че те водеха към трапезария. Покритият с паркет под бе застлан със скъпи ориенталски килими… Дотук всичко съвпадаше с очакванията. Но това, което изненада данъчния инспектор, бе избраната за този коридор цветовата гама. Стените бяха покрити с червена, огнено червена дамаска, а драпериите, спуснати над френските врати, бяха черни — тежко черно кадифе, което не си пасваше с изящната деликатност на френската мебел.

Джанет Скарлет забеляза реакцията му, преди Кенфийлд да успее да я прикрие и каза:

— Направо удря човек в главата, нали?

— Не бях забелязал — отвърна той учтиво.

— Мъжът ми настояваше на тези ужасни черни драперии и замени с тях розовата ми коприна. Направи ужасна сцена, когато възразих.

Тя отвори двойната врата и пристъпи напред в тъмнината, за да включи една настолна лампа. Кенфийлд я последва в трапезарията, отрупана до краен предел с мебели. Помещението имаше размерите на два тенискорта, а броят на всичките дивани, канапета, табуретки и кресла бе зашеметяващ. Настолни лампи с ресни по края бяха поставени по многобройните маси край всяко място за сядане. Разположението на мебелите бе доста хаотично, като се изключи един полукръг от дивани, обърнати с лице към огромната камина. В слабата светлина на единствената включена лампа погледът на Кенфийлд бе незабавно привлечен от серия неясни образи над полицата на камината. Бяха снимки. Десетки снимки с различен размер в тънки черни рамки. Бяха пръснати подобно на светлините на фойерверк, в центъра на който висеше поръбена със златни орнаменти официална грамота.

Момичето улови погледа на Кенфийлд, но не реагира.

— Питиетата и ледът са ето там — каза тя, посочвайки към подвижния бар в дъното на стаята. — Налейте си. Ще ме извините ли за момент? Трябва да си сменя чорапите — довърши тя и изчезна в коридора.

Кенфийлд отиде до количката със стъкления плот и наля две чаши уиски. Извади чиста носна кърпа от джоба си, натопи я във водата от леда и върза с нея вече леко кървящата си ръка. После включи още една настолна лампа така, че да освети окачените над полицата снимки. Сетне, за част от секундата, изпадна в шок.

Бе трудно за асимилиране. Над камината бе подредена фотоизложба на армейската кариера на Ълстър Стюарт Скарлет — от школата за офицери до изпращането на борда на кораба; от дебаркирането във Франция до акциите си в окопите. В някои рамки имаше карти с дебели линии в червено и синьо, обозначаващи вражеските и своите позиции. В мнозинството от снимките, Ълстър бе централният образ, приковаващ вниманието.

Кенфийлд бе виждал Скарлет фотографиран и по-рано, но това бяха предимно вестникарски снимки на събирания във висшето общество или отделни фотографии на атлета от хайлайфа в моменти на спортна изява — поло, тенис, или ветроходство. Във всички тях обектът бе изглеждал точно според очакванията на Братя Брукс по отношение на техните клиенти. Тук обаче, той бе сред войници и Кенфийлд се почувства раздразнен, когато забеляза, че се издига с половин глава над най-високия от военнослужещите до него. Навсякъде бе заобиколен от военни — от всякакъв ранг и с всякаква външност: объркани ефрейтори по време на проверка на оръжието им, уплашени сержанти, строяващи още по-уплашените си бойци, изпечени на вид офицери от действащата армия, целите в слух — всички, посветени на ролите си в постановката, разиграна заради енергичния, строен лейтенант, който някакси поглъщаше изцяло вниманието на околните. В много от снимките младият офицер бе метнал ръка през рамото на някой полуусмихнал се свой колега, като че ли за да му вдъхне увереност, че скоро пак щяха да настъпят по-добри времена.

Съдейки по израженията на околните, Скарлет не се ползваше с особен успех сред тях. Собственият му лик и поза обаче, излъчваха единствено оптимизъм. Тежък, и крайно самодоволен, помисли си Кенфийлд. В центъра на изложбата действително имаше официална грамота — указът за награждаването му със Сребърна звезда заради проявена храброст при Мьоз-Аргон. Доколкото можеше да се съди от показаното, Ълстър Скарлет бе най-подходящият за герой младеж, имал някога късмета да отиде на война. Чувството за неловкост се създаваше от самия спектакъл. Всичко в тази гротеска изглеждаше не на място. Подобна стена можеше да краси дома на някой прочут герой от войната с половинвековна кариера, посветена на армията, но не тук, на Петдесет и четвърта улица, в натруфената трапезария на един търсач на удоволствия.

— Интересни са, нали? — Джанет бе влязла обратно в стаята.

— Впечатляващи са, меко казано. И какъв мъж.

— Тук спор няма. Всеки, който би си позволил да забрави за това, трябва само да влезе тук, за да си припомни.

— Изглежда, тази… история в картинки за това как е била спечелена войната не е точно ваша идея — каза той и подаде на Джанет налятата за нея чаша, която тя стисна здраво и незабавно поднесе към устните си.

— Определено не е — тя бе почти изпила чистия скоч. — Заповядайте, седнете.

И Кенфийлд бързо довърши своята чаша.

— Нека първо освежа тези съдинки.

Той взе нейната чаша. Тя седна на големия диван с лице към камината, докато той отиде до бара.

— Никога не бях предполагал, че мъжът ви е податлив на този вид… — той направи пауза и кимна към камината — махмурлук.

— Доста точно сравнение. След големия запой. Вие сте философ.

— Не се опитвам да бъда. Просто никога не би ми хрумнало, че той може да е от този сорт хора.

Той донесе двете чаши, подаде й нейната и остана прав.

— Не сте ли чели разказа му за случилото се? Мислех, че вестниците са се справили чудесно със задачата да покажат недвусмислено чия е всъщност заслугата за поражението на Кайзера — каза тя и отново отпи.

— По дяволите момчетата от пресата. Нали вестниците им трябва да се продават. Чета ги, но не ги вземам на сериозно. Мислех, че и с него е така.

— Говорите така, сякаш сте познавали мъжа ми.

Кенфийлд нарочно се престори на изненадан и отклони чашата от устните си.

— Нима не знаехте?

— За кое?

— Ами, разбира се, че го познавах. Познавах го доста добре. Просто реших, че не може да не знаете. Съжалявам.

Джанет прикри изненадата си.

— Няма за какво. Ълстър имаше широк кръг приятели. Нямаше как да ги познавам всички. Вие от нюйоркските му познати ли бяхте? Не си спомням да ми е споменавал за вас.

— Всъщност, не. Срещахме се от време на време, когато идвах на изток.

— О, да. Вие сте от Чикаго. Нали Чикаго беше?

— Да. Но, честно казано, работата ми ме отвежда къде ли не. — Тук той бе абсолютно искрен.

— С какво се занимавате?

Кенфийлд се върна с нови питиета и седна.

— Ако спестим превземките, търговец съм. Но ние никога не си ги спестяваме толкова очебийно.

— С какво търгувате? Познавам много хора, които продават разни стоки. И не ги е грижа за това.

— Ами, работата е там, че не продавам акции, или облигации, или сгради, или дори мостове. Продавам тенискортове.

Джанет се разсмя. Смехът й бе приятен.

— Вие се шегувате!

— Съвсем сериозно. Продавам тенискортове.

Той остави чашата си на масата и се престори, че търси нещо по джобовете си.

— Почакайте да видя дали не си нося един. Наистина са много качествени. С идеален отскок. На ниво Уимбълдън, с изключение на тревните. Така се казва и фирмата ни — Уимбълдън. За ваша информация, кортовете са наистина отлични. Сигурно сте играли на десетки от тях, без да знаете на кого да отдадете заслуженото.

— Но това е очарователно. И защо хората купуват вашите тенискортове? Не могат ли да си ги направят сами?

— Могат, разбира се. Това и ги убеждаваме да правят. После печелим повече, когато разорем някой готов корт, за да го заменим с наш.

— Вие се шегувате. Тенискортът си е тенискорт.

— Само тревните кортове, мила моя. А те стават за игра чак на пролет, за да пожълтеят още през есента. Нашите са целогодишни.

Тя пак се засмя.

— Всичко е много просто. Моята компания разработи асфалтов композит, който дава същия отскок като този на тревния корт. Без да се топи от горещината. Без да се свива, като замръзне. Искате ли пълния каталог на офертите ни? Камионите ни ще са тук след три дни, а дотогава ще сме приключили с първия слой чакъл. Ще дадем договора на местна фирма. Няма и да усетите как една сутрин ще се събудите с прекрасен корт точно насред Петдесет и четвърта улица.

И двамата се разсмяха.

— Предполагам, че сте шампион по тенис.

— Не. Само играя. И то не добре. Самата игра не ми харесва особено. Естествено, плащаме си на няколко майстори с международна известност, които стимулират продажбите ни. За ваш късмет, можем да ви гарантираме показен мач на вашия корт в деня, когато завършим работа по него. Можете да си поканите приятели и да стане хубаво парти. По кортовете ни са ставали някои великолепни тържества. И обикновено това е клаузата от договора, която ни гарантира най-много сключени сделки.

— Много впечатляващо.

— От Атланта до Бар Харбър. Най-добрите кортове, най-страшните купони — той вдигна чаша.

— А, значи сте продали на Ълстър някой тенискорт?

— Дори не съм пробвал. А сигурно трябваше. Беше си купил дирижабъл преди време, а в крайна сметка какво е един тенискорт в сравнение с дирижабъл?

— По-плосък е — ухили се тя и му подаде празната си чаша. Той стана и отиде до бара, като развърза кърпата от ръката си и я пъхна в джоба си. Тя бавно изгаси цигарата си в пепелника на масата.

— Щом като не сте от нюйоркската тайфа, къде се запознахте с мъжа ми?

— Най-напред в колежа. Съвсем за малко. Напуснах в средата на първата година. — Кенфийлд се зачуди дали от Вашингтон не бяха пропуснали да вмъкнат в Принстън нужните документи за един отдавна забравен първокурсник.

— Не си падахте по книгите?

— Парите не си падаха по мен. Заминаха към погрешния клон от рода. После отново се срещнахме в армията. Пак за малко.

— В армията?

— Да. Но съвсем другояче, повтарям, съвсем другояче — каза той, отправяйки жест към полицата над камината и се върна на дивана.

— А как?

— Пътищата ни се разделиха след школата в Ню Джърси. Той — към Франция и към славата, аз — към Вашингтон и скуката. Но преди това си прекарахме чудесно. — Кенфийлд се наведе съвсем леко към нея, придавайки на гласа си някои минорни нотки, обикновено съпътстващи ефекта от алкохола. — Всичко това бе далече преди бракосъчетанието му, разбира се.

— Не така далече, Матю Кенфийлд.

Той я погледна отблизо, забелязвайки, че очакваната реакция бе положителна, но без ентусиазъм от споменатия факт.

— Ако е така, значи е бил по-глупав, отколкото смятах.

Тя го погледна в очите като някой, който се опитва да чете писмо не между редовете, а по скрития смисъл на думите.

— Вие сте много привлекателен мъж — каза тя и бързо стана, оставяйки питието си на малката масичка край дивана. — Не съм вечеряла и ако скоро не хапна, ще започна да прималявам. Което не обичам.

— Разрешете да ви поканя на вечеря.

— За да ви изтече кръвта върху някой нищо неподозиращ келнер?

— Край на кръвта — вдигна Кенфийлд ръка. — Бих се радвал да вечеряме заедно навън.

— Да, убедена съм, че е така — тя вдигна чашата си и с едва забележим наклон в походката си се насочи към лявата част на камината. — Знаете ли какво се готвех да сторя?

— Не.

Той остана на мястото си, седнал дълбоко в мекия диван.

— Готвех си да ви помоля да си вървите.

Кенфийлд започна да се извинява.

— Не, почакайте. Исках да остана сама и да хапна мъничко пак сама, което може би не е чак толкова добра идея.

— Смятам, че е направо ужасна идея.

— Значи, ще я променим.

— Добре.

— Но, не искам да излизам. Бихте ли си пробвали заедно с мен, както се казва, късмета върху домашната тенджера?

— Това няма ли да донесе притеснения?

Джанет Скарлет дръпна въжето, което висеше на стената встрани от камината.

— Само за прислужницата. А тя определено не се преуморява, откакто съпругът ми… го няма.

Прислужницата отговори на повикването с такава скорост, че данъчният инспектор се зачуди дали не бе подслушвала край вратата. Това бе може би най-домашната жена, която Кенфийлд някога бе виждал. Имаше огромни ръце.

— Да, мадам? Не очаквахме да сте вкъщи тази вечер. Казахте ни, че ще вечеряте с мадам Скарлати.

— Е, изглежда съм променила решението си, нали, Хана? С мистър Кенфийлд ще вечеряме тук. Той знае приказката за късмета с тенджерата, така че донеси ни каквото намериш.

— Много добре, мадам.

Акцентът й носеше белега на Средна Европа, може би Швейцария или Германия, помисли си Кенфийлд. Лицето й, с масивна челюст и прибрана назад побеляла коса, караше човек да очаква благоразположение. Но такова нямаше. Изражението й бе някакси твърдо и мъжествено.

Въпреки всичко, тя се погрижи готвачът да сготви отлична вечеря.

 

 

— Когато тази стара кучка поиска нещо, кара всеки да затрепери, докато не успее — каза Джанет. Бяха се върнали в трапезарията и седяха, отпивайки бренди на покрития с възглавници диван, като раменете им леко се докосваха.

— Това е естествено. Доколкото съм чувал, тя командва парада. Всеки трябва да й се подчинява. Аз, поне, това и бих правил.

— Мъжът ми не бе на това мнение — каза тихо момичето. — И затова я вбесяваше.

Кенфийлд се престори, че темата не го интересува особено.

— Нима? Не бях чул да има някакви проблеми между тях.

— Не, проблеми не. Ълстър не го бе грижа за нищо и за никой чак толкова, че да създава проблеми. Поради което и тя побесняваше. Той нямаше желание да се бори. Просто правеше каквото си иска. Той бе единственият човек, когото тя не можеше да контролира и тя мразеше това.

— Но тя би могла да му спре парите, нали? — наивно запита Кенфийлд.

— Той си имаше свои.

— Бог ми е свидетел, това трябва да я е изваждало извън кожата й. Той сигурно я е подлудявал.

Младата съпруга бе спряла поглед върху камината.

— Подлудяваше и мен. Тя не е по-различна.

— Все пак, тя му е майка…

— А аз съм му жена — тя бе вече пияна и впи пълен с омраза поглед върху снимките. — Няма право да ме затваря в клетка като животно! Да ме плаши с тъпите им клюки! Клевети! Милиони клевети! Приятелите на мъжа ми, не моите! Макар че може да е права и за тях, те не са по-стока, по дяволите!

— Приятелчетата на Ълстър винаги са си били малко странни, тук съм съгласен с теб. Но, ако ти правят мръсотии, не им обръщай внимание. Не са ти нужни.

Джанет иронично се засмя.

— Точно това ще направя. Ще отида до Париж, Кайро и къде ли не още и ще пусна обяви във вестниците. До всички приятели на онова копеле, Ълстър Скарлет, аз не ви обръщам внимание! Подпис Дж. Саксън Скарлет, вдовица. Ако е рекъл Господ!

Данъчният инспектор реши да рискува и да изпробва късмета си.

— Тя е събирала информация за теб от… разни такива места?

— А, тя не пропуска нищо. Трябва да си никой, за да нямаш досие в бюрото на знатната мадам Скарлати. Не знаеше ли?

После също така бързо, както бе обхваната от гняв, тя потъна в спокоен размисъл.

— Но това всъщност няма значение. Да върви по дяволите.

— А не тръгва ли на практика към Европа?

— Защо се интересуваш?

Кенфийлд сви рамене.

— Не се интересувам. Просто чета светската хроника.

— Нямам никаква представа.

— Дали има нещо общо между тези клюки, всичките клевети, дето е събрала от Париж… и това заминаване?

Той се опитваше да заваля думите си, което не бе трудно.

— Питай нея. Знаеш ли, това бренди си го бива.

Тя пресуши останалото в чашата си и я постави на масата. Данъчният инспектор не бе и преполовил своята. Той пое дълбоко въздух и я изпи.

— Права си. Кучка е.

— Кучка — момичето се притисна към рамото и ръката на Кенфийлд, обръщайки се с лице към него. — Не е като теб, нали?

— Не, поне родовете не пасват. Защо е тръгнала за Европа?

— И аз съм се питала многократно, и нищо не мога да измисля. А и не ме е грижа. Ти наистина ли си добър човек?

— Най-добрият, смятам.

— Ще те целуна и ще разбера. Винаги познавам.

— Не може да си толкова опитна…

— Не, не си прав — момичето се протегна към врата на Кенфийлд и го привлече към себе си. Трепереше.

Неговата реакция представляваше умерено силен шок. Момичето бе отчаяно и по някаква неясна причина, той почувства, че иска да я защити.

Тя свали ръка от рамото му.

— Да се качим горе — каза тя.

Горе, те се целуваха още и Джанет Скарлет погали с ръка лицето му.

— Тя каза… да съм се радвала на това че съм Скарлет… без наоколо ми да има някой от Скарлетови… Това каза.

— Кой? Кой го каза?

— Мама Кучка. Ето кой.

— Неговата майка?

— Ако не го намери… ще съм свободна… Нека се любим, Матю. Моля те, люби ме, за Бога!

Докато я носеше към леглото, Кенфийлд реши, че ще трябва някакси да убеди началниците си, че трябва да се окаже на борда на този кораб, преди той да е отплавал.