Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (22)

Глава 21

Четирийсет минути по-късно Кенфийлд тихо се вмъкна обратно в стаята на Елизабет Скарлати. В мига, в който старицата чу прещракването на ключа, нададе къс вик на уплаха.

— Кой е?

— Кенфийлд — каза той и влезе.

— Намерихте ли го?

— Да. Мога ли да седна?

— Моля… Какво стана? За Бога, мистър Кенфийлд, какво се случи? Кой е той?

— Казваше се Бутройд. Работеше за една нюйоркска финансова къща. Очевидно е бил нает със задачата да ви убие. Мъртъв е и тленните му останки са вече зад нас — мисля, на около три мили.

— Боже мой! — седна в шезлонга старицата.

— От началото ли ще започнем?

— Младежо, разбирате ли какво сте направили? Сега ще има издирване, разследване! Такъв шум ще се вдигне на кораба!

— А, някъде наистина ще се вдигне голям шум, това ви гарантирам. Но се съмнявам дали тук ще има нещо повече от най-рутинно и дори малко небрежно разследване. И една потънала в мъка, объркана вдовица, която няма да мръдне от каютата си.

— Какво искате да кажете?

Кенфийлд й разказа как открил тялото до каютата на Бутройд. Само накратко спомена по-отблъскващите подробности за това как го е претърсил и хвърлил зад борда, но в пълни подробности описа как се е върнал в бара, където научил от очевидци за предполагаемия припадък на Бутройд отпреди няколко часа. Вероятно преувеличавайки, барманът бе казал, че били нужни шестима мъже, за да го завлекат до каютата му и да го хвърлят в леглото.

— Видите ли, широко засвидетелстваното му алиби е и най-логичното обяснение за… изчезването му.

— Ще претърсят кораба, докато стигнем пристанището.

— Не, няма.

— Защо смятате така?

— Скъсах част от пуловера му и я закачих на перилата точно пред каютата му. Ще бъде очевидно, че пияният мистър Бутройд се е опитал да се присъедини обратно към тържеството и че по пътя е преживял трагичен инцидент. Пияница на борда в комбинация с ужасното време зад борда е лошо съвпадение — Кенфийлд сиря за момент да помисли. — Ако е действал сам, няма от какво да се боим. Ако не е…

Счетоводителят реши да не довърши мисълта си.

— Нужно ли бе да хвърляте човека зад борда?

— По-добре ли би било да го намерят с четири куршума в тялото му?

— Три. Има един заседнал в тавана.

— Толкова по-зле. Би донесъл връзката с вас. Ако има съучастник на борда, до сутринта би трябвало да сте мъртва!

— Изглежда сте прав. Какво ще правим сега?

— Ще чакаме. Ще поговорим и ще чакаме.

— Ще чакаме какво?

— Някой да се опита да разбере какво се е случило. Може би жена му. Може би този, който му е дал ключа. Някой.

— Мислите, че ще се опита?

— Мисля, че опит би трябвало да има. Ако на борда съществува човек, който да работи с него. Най-малко заради това, че всичко е отишло по дяволите.

— Може да е бил просто крадец.

— Не беше. Беше убиец. И нямам за цел да ви плаша.

Старицата замислено погледна Кенфийлд в очите.

— Кои са „те“, мистър Кенфийлд?

— Не зная. Затова и ще поговорим.

— Смятате, че те са свързани с изчезването на сина ми, така ли?

— Да, така смятам… А вие?

Тя не отговори директно на зададения въпрос.

— Казахте, че би трябвало да започнем от самото начало. Къде е то за вас?

— В момента, когато открихме, че американски ценни книжа на стойност милиони долари се продават тайно на чуждестранна борса.

— Какво общо има това с моя син?

— Той е бил там. Бил е точно в този район, когато тръгнаха слуховете. Година по-късно, след изчезването му, получихме сигурни разузнавателни сведения, че продажбата е била извършена. Бил е отново там. Очевидно, нали?

— Или просто въпрос на рядко съвпадение.

— Тази хипотеза престана да съществува, когато ми отворихте да вляза преди час.

Старицата се вторачи в данъчния инспектор, докато той се сви удобно на стола си. Той, на свой ред, я наблюдаваше с полузатворени очи. Видя, че тя бе разгневена, но се владееше.

— Това са ваши предположения, мистър Кенфийлд.

— Не смятам. И тъй като знаем кой бе планираният ви убиец и за кого е работил — Годуин и някой си, или нещо такова от Уолстрийт — картинката, струва ми се, се изяснява значително. Някой, някой в петата по големина финансова къща в Ню Йорк е достатъчно разярен, или уплашен от вас, че е готов да ви убие.

— Това са догадки.

— Догадки, разбира се! А, това са ми синините за доказателство!

— Как успя Вашингтон да… свърже тези обстоятелства?

— „Вашингтон“ побира твърде много хора. Ние сме съвсем малък отдел. Обикновено се занимаваме тихо с подкупни, но високопоставени държавни служители.

— Звучи зловещо, мистър Кенфийлд.

— Напротив. Ако чичото на шведския посланик направи състояние от американски внос, обикновено предпочитаме да оправим нещата по-тихо — каза той, като я наблюдаваше внимателно.

— Това пък звучи безобидно.

— Но не е, уверявам ви.

— А за ценните книжа?

— Информацията идва всъщност пак от шведския посланик, но нашия — там — усмихна се Кенфийлд, — който, доколкото зная, няма чичо занимаващ се с търговия.

— Шведският посланик? Стори ми се, че посочихте сенатора Браунли.

— Не съм. Вие го направихте. Браунли само вдигна достатъчно врява, за да принуди Министерството на правосъдието да събере всичко от всеки, който някога е имал вземане даване с Ълстър Скарлет. В един момент това се оказахме и ние.

— Вие сте с Рейнолдс!

— Отново това са ваши думи. Не мои.

— Престанете с тази игра. Работите за този Рейнолдс, нали?

— Ако съм сигурен в нещо, то е, че не съм ваш пленник. И няма да се оставя под кръстосания ви разпит.

— Много добре. А за този шведски посланик?

— Нима не го познавате? И не знаете нищо за Стокхолм?

— О, за Бога, наистина не знам!

Данъчният инспектор й повярва.

— Преди четиринайсет месеца посланик Уолтър Понд ни извести във Вашингтон, че стокхолмска банкова групировка е заделила трийсет милиона долара за голям брой американски ценни книжа, в случай, че те успеят да бъдат прехвърлени контрабандно. Рапортът бе от петнайсети май. Визата на сина ви сочи, че е влязъл в Швеция на десети май.

— Неубедително! Синът ми бе на медения си месец. Едно пътуване до Швеция е напълно в реда на нещата.

— Бил е сам. Жена му е останала в Лондон. Това не е в реда на нещата.

Елизабет стана от шезлонга.

— Било е преди повече от година. Парите са били само отделени…

— Посланик Понд потвърди, че транзакцията е била осъществена.

— Кога?

— Преди два месеца. Точно след като синът ви изчезна.

Елизабет престана да крачи из стаята и погледна към Кенфийлд.

— Попитах ви нещо, преди да отидете да гоните онзи мъж?

— Помня. Предложихте ми работа.

— Мога ли да получа съдействието на вашата служба единствено по собственото ви решение? Целите ни съвпадат. Няма конфликт.

— Какво означава това?

— Възможно ли е да съобщите, че доброволно съм предложила да ви сътруднича? Истината, мистър Кенфийлд, самата истина. Срещу мен бе извършен опит за убийство. Ако не бяхте вие, сега щях да съм мъртва. Аз съм просто една изплашена старица.

— Това ще бъде изтълкувано, че сте знаели, че синът ви е жив.

— Подозирала. Не „знаела“.

— Заради ценните книжа ли?

— Отказвам да призная това.

— Защо тогава?

— Кажете ми първо… Ще мога ли да използвам влиянието на вашата служба, без да се налага да бъда допълнително разпитвана?… Да съм отговорна само пред вас?

— Което означава аз да съм отговорен пред вас.

— Точно така.

— Възможно е.

— И в Европа ли?

— Имаме реципрочни договори с повечето…

— Чуйте тогава предложението ми — прекъсна го Елизабет. — Добавям, клаузата е „неподлежаща на промяна“… Сто хиляди долара. Изплащането — на вноски, по взаимно съгласие.

Матю Кенфийлд несъзнателно втренчи поглед в самоуверената старица и внезапно усети обзелия го страх. Имаше нещо ужасяващо в сумата, току-що спомената от Елизабет Скарлати. С почти недоловим глас той повтори цифрата.

— Сто хиляди…

— Всичко става на прах, мистър Кенфийлд. Приемете предложението ми и се наслаждавайте на живота.

Данъчният инспектор бе започнал да се изпотява, без да е нито топло, нито влажно в апартамента.

— Знаете отговора ми.

— Да, така и предполагах… Не се впечатлявайте. Привикването към парите не изисква големи усилия. Ще разполагате с достатъчно, за да се чувствате комфортно, но няма да стигат, за да измерят отговорността… Това ще е неудобството… Докъде бяхме стигнали?

— Какво?

— Да. Защо подозирам, че синът ми може и да е жив? Без да имаме предвид ценните книжа, за които споменахте.

— Да. Защо?

— Между април и декември миналата година синът ми преведе на свое име стотици хиляди долари в банки из цяла Европа. Смятам, че възнамерява да живее от тези пари. В момента търся тези депозити. Тръгнала съм по следите на парите. — Елизабет видя, че счетоводителят не й повярва. — Говоря ви самата истина.

— Но тя се отнася и за книжата, нали?

— Имайки предвид, че говоря с някой, комуто плащам, за да работи за мен и знаейки, че ще отрека каквато и да е връзка с темата извън тази стая… да.

— И защо трябва да отричате?

— Имате право да знаете. Едва ли ще разберете, но ще се опитам да ви обясня. Липсата на книжата няма да бъде установена още близо година. Нямам юридическото право да поставям под въпрос попечителския фонд на сина си — никой няма такова право — докато не настъпи падежът на облигациите. Подобна стъпка би означавала публично осъждане на фамилията Скарлати. Това би довело „Скарлати индъстрис“ до крах. Ще подложи на съмнение всяка операция на „Скарлати“ във всяка банкова институция в цивилизования свят. Това е голяма отговорност. Вземайки предвид сумата, за която става дума, това би хвърлило в паника в стотици други корпорации.

Кенфийлд се бе съсредоточил докрай.

— Кой бе Джеферсън Картрайт?

— Единственият човек освен мен, който знаеше за книжата.

— Боже мой! — изправи се в стола си Кенфийлд.

— Наистина ли мислите, че е бил убит заради посочените в радиограмата причини?

— Не схванах там да имаше такива.

— Бяха посочени индиректно. Той бе прочут донжуан.

Данъчният инспектор погледна старицата в очите.

— И казвате, че бе единственият, който е знаел за облигациите?

— Да.

— Тогава, смятам, че е бил убит заради тях. Във вашия край на града, човек не убива някого за това, че е спал с жена му. Това по-скоро се използва, за да може и той да спи с неговата.

— В такъв случай, наистина имам нужда от вас, нали, мистър Кенфийлд?

— Какво смятахте да правите, като стигнем до Англия?

— Точно това, което ви казах. Да започна с банките.

— Какво ще ви донесе това?

— Не зная. Но сумите бяха значителни според традиционните представи. Тези пари трябва да са отишли някъде. А със сигурност не са били пренасяни в торбички по улицата. Може би в други сметки под фалшиви имена, може би набързо създадени малки фирми — не зная. Но зная със сигурност, че това са парите, които ще бъдат използвани, докато настъпи ликвидността на книжата.

— Божичко, той има трийсет милиона долара само в Стокхолм!

— Не е задължително. В Швейцария биха могли да се открият сметки на стойност трийсет милиона — платими вероятно в благородни метали — които да не подлежат на освобождаване дълго време.

— Колко дълго?

— Колкото е необходимо, за да се потвърди автентичността на всеки представен документ. Тъй като са били продадени на чуждестранна борса, това може да отнеме месеци.

— Значи ще проследите сметките по банките.

— Това, изглежда, е единственото, на което можем да се опрем като начало.

Елизабет Скарлати отвори чекмеджето на писалищната маса и извади оттам малко сандъче. Отключи го и извади от него един лист хартия.

— Предполагам, че също разполагате с един екземпляр. Но би било добре да го прочетете, за да си освежите паметта.

Тя му подаде листа. Беше списък на чуждестранни банки, където Уотърман тръст бе превела пари на името на Ълстър Стюарт Скарлет. Кенфийлд си спомни, че бе сред материалите, изпратени от Министерството на правосъдието.

— Да, виждал съм го, но нямах свой екземпляр… Малко по-малко от един милион долара.

— Направиха ли ви впечатление датите на теглене?

— Помня, че последната бе около две седмици, преди сина ви и жена му да се завърнат в Ню Йорк. Две сметки са все още открити, нали? Да, тук…

— Лондон и Хага — прекъсна го старицата и продължи, без да спира. — Не това имах предвид, но и то може да е ценно. Намеквах ви за географския модел.

— Какъв географски модел?

— Започва се в Лондон, после на север до Норвегия; после пак на юг до Англия — Манчестър; после на изток до Париж; на север до Дания; на юг до Марсилия; на запад до Испания и Португалия; североизток до Берлин; на юг пак до Африка — Кайро; северозапад през Италия — Рим; следват Балканите; обратно на запад до Швейцария и т.н. Абсолютно безразборно.

Старицата бе изрецитирала маршрута по памет, докато Кенфийлд се опитваше да следи списъка с датите.

— Какво искате да кажете, мадам Скарлати?

— Нищо ли не ви се вижда необичайно?

— Синът ви е бил на медения си месец. Нямам и понятие как хора като вас прекарват медения си месец. За тези като мен има Ниагарския водопад.

— Това не е нормално пътешествие.

— Не бих могъл да зная.

— Ако мога така да се изразя… Бихте ли тръгнали за собствено удоволствие от Вашингтон до Ню Йорк сити, през Балтимор и Бостън?

— Не, струва ми се.

— Синът ми е правил своя зигзаг в полукръг. Последната му спирка, където е изтеглил последната и най-голяма сума, е място, до което, логично, би могъл да стигне месеци по-рано.

Кенфийлд се бореше с последователността на дати и банки.

— Оставете, мистър Кенфийлд. В Германия е. Затънтено градче в Южна Германия. На име Тасинг… Защо точно там?