Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (32)

Глава 31

На петдесет и седем мили югоизточно от Лондон се намира морският курорт Рамсгейт. Недалече от града, на една поляна настрана от главния път, се издигаше малка дървена хижа, не повече от шест на шест метра. Имаше само два малки прозореца и през утринната мъгла от тях се процеждаше слаба светлина. На стотина метра на север имаше и по-голяма постройка — някогашен хамбар — поне пет пъти по-обширна от хижата. В момента тя служеше за хангар на два малки моноплана. В този час трима мъже в сиви работни дрехи избутваха единия от самолетите навън.

В самата хижа мъжът с бръснатата глава седеше край дървена маса, отпивайки горчиво кафе, с което предъвкваше и по някой залък хляб. Червеникавото петно над дясното му око бе подуто и възпалено и той постоянно го докосваше с ръка.

Прочете бележката пред себе си и вдигна поглед към приносителя й, човек с униформа на шофьор. Съдържанието на бележката го вбесяваше.

— Маркизът си позволява твърде много. Указанията от Мюнхен бяха ясни. Ролинсови не трябваше да бъдат убивани в Щатите. Трябваше да бъдат доведени в Цюрих! В Цюрих трябваше и да бъдат убити!

— Няма причини за безпокойство. Смъртта им, на мъжа и жената, бе режисирана така, че да остане извън всякакво подозрение. Маркизът държеше да знаете това. Всичко изглеждаше като автомобилна катастрофа.

— Пред кого? Изглеждаше пред кого, по дяволите? Какво ви става на всички вас? Мюнхен не желае никакви рискове! В Цюрих не трябва да има никакъв риск! — Ълстър Скарлет се надигна от стола и застана до малкия прозорец, който гледаше към поляната.

Самолетът му бе почти подготвен. Надяваше се гневът му да поутихне, преди да излети. Не обичаше да лети, когато бе ядосан. В гнева си правеше грешки във въздуха. И с нарастването на напрежението тези грешки зачестяваха.

По дяволите Бертолд! Ролинс, разбира се, трябваше да бъде убит. В паниката си при разкритието на Картрайт, Ролинс бе наредил на зет си да убие Елизабет Скарлати. Огромна грешка! Странно, замисли се той. Той вече не мислеше за старицата като за своя майка. Просто като за Елизабет Скарлати… Но да се убие Ролинс на три хиляди мили оттук бе лудост! Как щяха да разберат кой ще тръгне да задава въпроси? Доколко бе възможно заповедта да се проследи обратно до Бертолд?

— Независимо от станалото… — започна Лабише.

— Какво? — извърна се Скарлет от прозореца. Бе взел решение.

— Маркизът държеше също да ви съобщя, че независимо от станалото с Бутройд, всички връзки с него са погребани заедно с Ролинсови.

— Не съвсем, Лабише. Не съвсем — заговори Скарлет с тих, но твърд глас. — Маркиз дьо Бертолд получи нареждане… заповед от Мюнхен да се погрижи Ролинсови да пристигнат в Швейцария. Той не се подчини. За голямо съжаление.

— Извинете, мосю?

Скарлет взе в ръце пилотската си куртка преметната на облегалката на стола. После проговори отново тихо и ясно — две думи:

— Убий го.

— Мосю!

— Убий го! Убий маркиз дьо Бертолд, и то днес!

— Мосю! Не вярвам на ушите си!

— Чуй ме! Не давам обяснения! Когато пристигна в Мюнхен, искам там да ме чака телеграма, че този глупав кучи син е мъртъв!… И, Лабише! Направи го така, че да няма съмнение за това кой го е убил. И това да си ти! Не можем да си позволим да ни разследват точно сега!… После се връщай тук! Ще те изведем от страната със самолет.

— Мосю! От петнайсет години съм с маркиза! Той винаги е бил добър с мен!… Не мога…

— Какво?

— Мосю… — французинът се свлече на колене. — Не искайте от мен…

— Аз не искам. Аз заповядвам! Мюнхен заповядва!

 

 

Фоайето на третия етаж на „Бертолд е Фис“ бе огромно. В дъното се виждаха няколко на брой забележителни бели врати в стил Луи XIV, които очевидно водеха към офисите на самия маркиз дьо Бертолд. Отдясно в полукръг бяха разположени шест кожени фотьойла — от онзи тип, който можеше да се намери в кабинета на някой богат замевладелец — с една масивна правоъгълна кафява маса, поставена пред тях. На масата имаше прилежно подредена купчина от шикозни — и от обществена, и от индустриална гледна точка — списания. В лявата страна на стаята имаше голямо бяло бюро със златисти ръбове. Зад него седеше твърде привлекателна брюнетка с тънки къдрици, разпилени по челото й. Всичко това Кенфийлд успя да възприеме чак след няколко секунди. Нужно му бе време, за да преодолее първото си впечатление.

Щом отвори вратата на асансьора, съзнанието му бе визуално пометено от цветовата гама на стените.

Бяха аленочервени, а от таваните се спускаше черно кадифе под формата на сводове.

Исусе Христе! — каза си той, не съм ли в един коридор на три хиляди и петстотин мили оттук?

Двама господа на средна възраст, облечени в дрехи от Савил роу, седяха един до друг и четяха списания. Вдясно от тях стоеше изправен мъж в униформа на шофьор, без шапка, със сключени ръце на гърба.

Кенфийлд се приближи към бюрото. Ситно накъдрената секретарка го поздрави, преди той да успее да заговори.

— Мистър Кенфийлд?

— Да.

— Маркизът би желал да ви приеме веднага, сър — каза момичето, като в същото време стана и се насочи към големите бели врати. Кенфийлд забеляза, че мъжът, седнал отляво бе видимо недоволен. Пророни няколко „По дяволите“ и пак се задълбочи в списанието си.

— Добър ден, мистър Кенфийлд — четвъртият маркиз на Шательоро се изправи зад огромното си бяло бюро и протегна напред ръка. — Не се познаваме, разбира се, но всеки пратеник на Елизабет Скарлати е добре дошъл при мен. Заповядайте, седнете.

Бертолд изглеждаше почти така, както Кенфийлд очакваше, може би малко по-нисък. Бе добре сресан, сравнително красив, силно мъжествен и с глас, достатъчно плътен, за да изпълни цяла опера. Въпреки излъчваната мъжественост — която подсещаше за Матерхорн и Юнгфрау — той оставяше впечатлението за нещо изкуствено, нещо франтовско у себе си. Може би заради дрехите — бяха почти прекалено модни.

— Много ми е приятно — усмихна се Кенфийлд, стискайки ръката на французина. — Мосю Бертолд? Или Monsieur le Marquis? Не съм убеден кое от двете трябва да използвам.

— Мога да ви кажа и няколко не особено ласкави имена, дадени ми от вашите сънародници — засмя се маркизът. — Но, моля ви, приемете френската традиция така презирана от нашите домакини, англичаните. Просто Бертолд. Титлите са толкова демодирани тук.

Французинът се усмихна сърдечно и изчака прав, докато Кенфийлд седне на стола пред бюрото. Жак Луи Амон Бертолд, четвърти маркиз на Шательоро, бе невероятно предразполагащ и Кенфийлд не се поколеба да го признае пред себе си.

— Благодаря ви, че нарушихте програмата си заради мен.

— Програмите се правят, за да бъдат нарушавани. Иначе животът ни би бил толкова скучен, нали?

— Няма да губя времето ви, сър. Елизабет Скарлати желае да преговаря.

Жак Бертолд се облегна на стола си, видимо изненадан.

— Да преговаря?… Боя се, че не разбирам, мосю… Да преговаря за какво?

— Тя знае, Бертолд… Знае това, което има нужда да знае. Тя иска да се срещнете.

— За мен би било удоволствие — по всяко време — да се срещна с мадам Скарлати, но не мога да си представя какво бихме могли да обсъждаме. Извън сферата на бизнеса, с която, предполагам… е свързано и вашето посещение.

— Може би ключът е в нейния син. Ълстър Скарлет.

Бертолд впи погледа си в данъчния инспектор.

— Това е ключ, за който нямам брава, мосю. Не съм имал удоволствието… Зная, както и повечето от четящите вестници хора, че той изчезна преди няколко месеца. Но това е всичко.

— И сигурно не знаете нищо за Цюрих?

Жак Бертолд внезапно се изпъна в стола си.

— Quoi? Цюрих?

— Ние знаем за Цюрих.

— Това някаква шега ли е?

— Не. Четиринайсет души в Цюрих. Може би вие сте намерили и петнайсетия… Елизабет Скарлати.

Кенфийлд можеше да чуе тежкото дишане на Бертолд.

— Откъде получихте тази информация? За какво говорите?

— От Ълстър Скарлет! Защо мислите съм тук?

— Не ви вярвам! Нямам представа за какво говорите! — Бертолд стана от стола си.

— За Бога! Тя проявява интерес… Не заради него! Заради вас! И останалите! Готова е да ви предложи нещо и ако бях на ваше място, бих я изслушал.

— Но вие не сте на моето място, мосю! Боя се, че трябва да поискам да напуснете. Между мадам Скарлати и компаниите Бертолд няма делови връзки.

Кенфийлд не се помръдна. Остана в стола и заговори тихо.

— Тогава нека поставим въпроса другояче. Смятам, че ще се наложи да я видите. Да поговорите с нея… За ваше добро. И за доброто на Цюрих.

— Заплашвате ли ме?

— Ако не го направите, според мен, тя ще стори нещо драстично. Няма нужда да ви казвам, че тя е силна жена… Вие сте свързан със сина й… А снощи тя се срещна с него!

Бертолд замръзна на мястото си. Кенфийлд не можеше да каже дали недоумението, изписано на лицето му, бе предизвикано от разкритието за посещението на Скарлет, или от факта, че той знаеше за него.

След няколко секунди Бертолд отговори:

— Нямам представа за какво говорите. Това няма нищо общо с мен.

— О, стига, моля ви! Намерих въжето! Алпинисткото! Намерих го на дъното на гардероба в апартамента ви в „Савой“!

— Какво?

— Добре ме чухте! А сега нека спрем с играта на котка и мишка!

— Нахлули сте в помещения на моята компания?

— Точно така! И това е само началото. Имаме и един списък. Може и да познавате някои от хората в него… Доде и Д’Алмейда, ваши сънародници, струва ми се… Олафсен, Ландър, Тисен, фон Шницлер, Киндорф… Ах, да! Също и мистър Мастерсън и мистър Лийкок! Понастоящем ваши партньори, мисля! Има и още няколко, но съм убеден, че вие знаете имената им по-добре от мен!

— Достатъчно! Достатъчно, мосю! — маркиз Бертолд с голямо усилие се отпусна бавно в стола си. После погледна към Кенфийлд. — Ще освободя офиса и ще продължим този разговор. Отвън чакат хора. Не би изглеждало добре. Почакайте отвън. Ще свърша с тях бързо.

Данъчният инспектор стана от стола си, а Бертолд вдигна телефона и натисна бутона на секретарката си.

— Мосю Кенфийлд ще остане. Бих искал да привърша с работата си този следобед колкото може по-бързо. При всеки нов посетител ме прекъсвайте на петата минута от срещата, ако дотогава не съм свършил. Какво? Лабише? Много добре, нека влезе. Ще му ги дам — французинът бръкна в джоба си и извади връзка ключове.

Кенфийлд прекоси стаята до големите бели врати. Преди да постави длан върху медната дръжка, крилото вляво от него се отвори мощно и рязко.

— Извинете, мосю — каза мъжът с униформата.

— Void les clefs, Labishe.

— Merci, Monsieur le Marquis! Je regrette… J’ai un billet…

Шофьорът затвори вратата и Кенфийлд се усмихна на секретарката.

После се разходи до полукръга от столове и на вдигнатия поглед на двамата мъже отвърна с приятно кимване. Седна на крайния стол, най-близко до входа на кабинета на Бертолд, и взе в ръце лондонския „Илюстрейтид нюз“. Забеляза, че мъжът най-близо до него нервничеше, раздразнително и нетърпеливо. Прелистваше страниците на „Пънч“, но без да ги чете. Човекът от другата му страна бе погълнат от една статия в „Куотърли ривю“.

Внезапно вниманието на Кенфийлд бе приковано от едно леко движение на нетърпеливия му съсед. Мъжът опъна лявата си ръка през ръкава на сакото, обърна китката си и погледна към часовника си. Напълно нормална реакция при създалите се обстоятелства. Това, което сепна данъчния инспектор, бе показалото се копче на ръкавела му. Бе облечено в плат, квадратно, и с две диагонални райета. Райетата бяха в наситен черен и червен цвят. Бе същото копче като онова, което бе издало самоличността на ранения и маскиран Чарлз Бутройд в каютата на Елизабет Скарлати на борда на „Калпурния“. Цветовете бяха същите като тапетите на стените на маркиза и черните кадифени драперии, спускащи се от тавана.

Нервничещият мъж забеляза погледа на Кенфийлд. Внезапно дръпна ръка обратно в ръкава на сакото си и я прибра до себе си.

— Опитах се да видя колко е часът по вашия часовник. Моят избързва.

— Четири и двайсет.

— Мерси.

Нетърпеливият господин преплете ръце пред гърдите си и се облегна назад, готов да се пръсне от раздразнение. Другият проговори.

— Бейзил, ако не се отпуснеш, ще получиш удар.

— Лесно ти е на теб, Артур! Но закъснявам за среща! Казах на Жак, че денят ми е ужасно натоварен, но той настоя да дойда тук.

— Той може да бъде настоятелен.

— Може и да е адски нелюбезен освен това!

Последва минута мълчание, нарушавано само от шумоленето на хартия по бюрото на секретарката.

Голямото ляво крило на двойната бяла врата се отвори и шофьорът се показа. Той затвори вратата, при което Кенфийлд забеляза, че завъртя силно дръжката, за да се убеди, че захванала. Движението бе любопитно.

Мъжът с униформата се приближи до секретарката и се наведе към нея, шепнейки. На казаното от него тя реагира с недоволна примиреност. Той вдигна рамене и закрачи бързо към вратата вдясно от асансьора. През бавно затварящата се врата Кенфийлд видя за момент стълбището, което и предполагаше, че е там.

Секретарката постави някакви документи в една картонена папка и вдигна поглед към тримата мъже.

— Съжалявам, господа, но маркиз дьо Бертолд няма да може да приеме повече никого за днес. Приемете нашите извинения за причиненото ви неудобство.

— Вижте какво, млада госпожо! — нетърпеливият господин бе вече на крака. — Това е смехотворно! Тук съм от четирийсет и пет минути но изричната молба на маркиза! По дяволите, молба! По негово настояване!

— Съжалявам, сър. Ще предам вашето недоволство.

— Ще направите и нещо повече! Ще предадете на мосю Бертолд, че ще чакам тук, докато ме приеме! — каза той и седна надуто.

Мъжът на име Артур стана и отиде до асансьора.

— За Бога, приятелю, няма да си човекът, който ще оправи френските обноски. Хората се опитват да го направят от векове. Хайде, Бейзил. Ще се отбием в Дорчестър и ще сложим начало на вечерта.

— Невъзможно, Артур. Няма да се помръдна оттук.

— Както решиш. Обади се.

Кенфийлд остана да седи до изнервения Бейзил. Единственото, което знаеше, бе, че няма да си тръгне, преди от стаята да излезе Бертолд. Бейзил се превръщаше в най-доброто му оръжие.

— Моля, позвънете на маркиза отново, госпожо — каза Бейзил.

Тя го стори.

Няколко пъти. Без отговор.

Данъчният инспектор започна да се тревожи. Стана от стола си, отиде до големите двойни врати и почука. Не последва отговор. Опита се да отвори и двете врати: бяха заключени.

Бейзил свали ръце от гърдите си и стана от стола. Ситно накъдрената секретарка се изправи зад бюрото си. Тя автоматично вдигна слушалката на телефона и започна да натиска звънеца, докато накрая остави палеца си върху него.

— Отключете вратата — изкомандва данъчният инспектор.

— О, не зная…

— Аз зная! Дайте ми ключ!

Момичето започна да отваря горното чекмедже на бюрото си и вдигна поглед към американеца.

— Може би трябва да изчакаме…

— По дяволите! Дайте ми ключа!

— Да, сър! — тя извади една връзка ключове, намери нужния и го подаде на Кенфийлд. Той бързо отключи вратата и с трясък отвори широко и двете крила.

Пред тях французинът лежеше проснат върху бялото си бюро: от устата му се стичаше кръв; езикът му се показваше между зъбите, дебел; очите му бяха изскочили силно напред; вратът му бе подут и разранен точно под линията на брадичката. С гаротата бе действал експерт.

Момичето не спираше да крещи, но не припадна — за щастие или не — Кенфийлд не бе сигурен. Бейзил започна да трепери и да повтаря „Боже мой!“ без прекъсване. Данъчният инспектор се приближи до бюрото и вдигна китката на мъртвеца за ръкава на сакото. Пусна я и тя падна обратно.

Писъците на момичето ставаха все по-силни и двама служители на средна възраст дойдоха задъхани от стълбището през външната стая. От двойната врата картината моментално се изясни и за двамата. Единият се затича обратно към стълбите, крещейки колкото му позволяваше гласът, докато другият бавно и уплашено запристъпва в кабинета на Бертолд.

— Le bon Dieu!

За по-малко от минута от двете посоки на стълбището се изсипа цял поток от служители във фирмите на маркиза, задръствайки вратите. При нахлуването на всяка група в кабинета следваха писъци и клетви. В течение на следващите две минути двайсет и пет души крещяха заповеди на несъществуващи свои подчинени.

Кенфийлд разтресе ситно накъдрената секретарка за раменете, в опит да я накара да спре да пищи. Повтаряше й да се обади на полицията, но тя изглежда изобщо не го чуваше. Кенфийлд не искаше да се обажда сам, тъй като това щеше да изисква допълнително време и концентрация. Искаше да не изпуска от очи всички присъстващи и най-вече Бейзил, ако това бе възможно.

Висок, белокос мъж с изискана външност и двуреден костюм на тънко райе бе разбутал тълпата, за да стигне до секретарката и Кенфийлд.

— Мис Ричардс! Мис Ричардс! Какво стана, за Бога!

— Отворихме вратата на кабинета му и го намерихме така! Ето това стана — извика данъчният инспектор над кънтящите възбудени гласове.

Тогава Кенфийлд се загледа внимателно в човека, отправил въпроса. Къде го бе виждал по-рано? Беше ли го срещал изобщо? Мъжът изглеждаше като толкова много други в света на Скарлати. Чак до перфектно пригладените си мустаци.

— Позвънихте ли на полицията? — попита господинът.

Кенфийлд видя Бейзил да си проправя път през истеричната тълпа, събрала се на вратата на кабинета.

— Не, в полицията не е съобщено — извика американецът, докато следеше как Бейзил напредва в тълпата. — Обадете им се! Сигурно ще е добре и ако се затворят вратите — каза той и понечи да се втурне след Бейзил под предлог, че ще затваря вратите. Изисканият на вид мъж с пригладените мустаци го хвана здраво за ревера.

— Вие ли казахте, че сте го намерили?

— Да. Пуснете ме!

— Как се казвате, млади момко?

— Какво?

— Името ви?

— Дерек, Джеймс Дерек! Обадете се на полицията, сега!

Кенфийлд хвана китката на мъжа и притисна с все сила вената. Ръката се отдръпна болезнено, а Кенфийлд се втурна в тълпата след Бейзил.

Мъжът с раирания костюм пристъпи леко назад и се обърна към секретарката.

— Чухте ли името му, мис Ричардс? Аз не можах да го чуя.

Момичето все още хълцаше.

— Да, сър. Беше Дерин, или Дерек. Първото — Джеймс.

Мъжът с пригладените мустаци погледна внимателно секретарката. Тя го бе чула.

— Полицията, мис Ричардс. Извикайте полиция!

— Да, сър… мистър Пул.

Мъжът на име Пул си проправи път през тълпата. Трябваше да отиде в офиса си. Трябваше да остане сам. Те го бяха направили! Мъжете от Цюрих бяха поискали смъртта на Жак! Най-добрия му приятел, съветник и по-близък от всеки друг на този свят. Човека, който му бе дал всичко и бе направил всичко за него възможно.

Човека, заради когото той бе убил — хладнокръвно.

Те щяха да си платят! Щяха да си платят стократно!

Той, Пул, никога не бе изменил на Бертолд приживе. Нямаше да го изостави и в смъртта!

Но се откриваха въпроси. Толкова много въпроси.

Този Кенфийлд, който току-що бе излъгал за името си; старицата, Елизабет Скарлати.

И най-вече уродливият Хайнрих Крьогер. Мъжът, за когото Пул знаеше категорично, че е синът на Елизабет Скарлати. Знаеше, защото Бертолд му бе казал.

Той се зачуди дали някой друг също знае.

На площадката на третия етаж, която бе вече претъпкана докрай със служители на Бертолд в различна степен на истерия, Кенфийлд видя един етаж по-долу как Бейзил слиза по стълбите, хванат за перилата. Счетоводителят започна да крещи:

— Дайте път! Дайте път! Лекарят чака! Трябва да го доведа! Дайте път!

Номерът даде известен резултат и той започна да напредва по-бързо. Докато стигне до фоайето на първия етаж, Бейзил се бе вече изгубил от погледа му. Кенфийлд изтича през главния вход навън на тротоара. На половината от пътя до следващата пресечка на юг той видя Бейзил да куца по средата на Воксхол роуд, махайки с ръка, сякаш се опитваше да спре такси. Колената на панталона му бяха окаляни, там, където бе паднал в бързината си.

От различни прозорци на „Бертолд е Фис“ продължаваха да идват крясъци, привличащи десетки минувачи към входа на сградата на компанията.

Кенфийлд тръгна през тълпата към куцащата фигура.

Едно такси спря и Бейзил грабна дръжката на вратата. Бе вече вътре, когато Кенфийлд застигна колата и не позволи на англичанина да затвори вратата. Влезе в таксито до Бейзил, избутвайки го настрана, за да му направи място.

— Хей! Какво правите? — Бейзил бе изплашен, но не викаше. Шофьорът не спираше да протяга шия ту напред, ту назад към насъбралата се тълпа, която вече се отдалечаваше зад тях. Бейзил не желаеше да привлича излишно внимание.

Преди Бейзил да успее да намисли нещо, американецът сграбчи дясната ръка на англичанинът и издърпа ръкава на сакото нагоре. После изви китката на Бейзил, посочвайки червено-черното копче на ръкавела.

— Цюрих, Бейзил! — прошепна данъчният инспектор.

— Какво говорите?

— С теб съм, глупако! Или поне ще бъда, ако те оставят жив!

— Божичко! Божичко! — започна да пелтечи Бейзил.

Американецът пусна ръката на Бейзил, отблъсквайки я надолу. После погледна право напред, сякаш англичанинът изобщо не съществуваше.

— Ти си идиот. Разбираш, че съм прав, нали?

— Не ви познавам, сър! Не ви познавам! — англичанинът бе на път да припадне всеки миг.

— Тогава ще ти го кажа другояче. Аз може би съм единственият ти шанс.

— Вижте. Нямам нищо общо с тази работа! Бях в чакалнята заедно с вас. Изобщо не зная какво стана!

— Разбира се. Ясно е като бял ден, че това бе работа на шофьора. Но доста хора ще поискат да разберат защо тръгна да бягаш. Може би просто е трябвало да се убедиш, че задачата е изпълнена.

— Това е нелепо!

— Защо избяга тогава?

— Аз… аз…

— Да не говорим сега. Къде можем да отидем, така че да ни виждат и други хора в продължение на десет-петнайсет минути? Не искам да оставяме впечатлението, че сме се покрили.

— В клуба ми… предполагам.

— Дай му адреса!