Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (8)

Глава 7

Ълстър Стюарт Скарлет слезе от таксито на ъгъла на Пето авеню и Петдесет и четвърта улица и измина пеша разстоянието до масивната си резиденция. Взе с два скока стъпалата до тежката външна врата, сам я отключи и влезе вътре. Затвори я с трясък и остана за момент в обширното фоайе, още потропвайки с крак от февруарския студ. Той хвърли палтото си върху един стол в коридора и преминавайки през две френски врати, навлезе в просторната дневна стая, където включи лампата на масата… Бе още четири следобед, но вече се стъмваше.

От масата той отиде до камината и със задоволство отбеляза, че слугите бяха подредили дървата и подпалките правилно. Запали огъня и проследи как пламъците подскочиха до всички ъгли на камината. Хвана с ръка полицата над камината и се наведе към топлината на огъня. Очите му се оказаха на нивото на окачената по средата на стената в златна рамка грамота, връчена му заедно със Сребърната звезда. Мислено си напомни, че трябва да завърши изложбата над камината. Скоро щеше да дойде моментът, когато тази изложба щеше да стане нужна.

За да напомня на всеки, който пристъпва прага на къщата.

Но това бе само моментно разсейване. Мислите му бързо се върнаха към извора на неговия гняв. Бе бесен.

Проклетия, идиотска, дебелоглава измет!

Мърда и боклук!

Четирима души от екипажа на „Геноа-Стела“ — убити. Трупът на капитана — намерен в изоставена баржа.

Но не това го притесняваше. Нито пък бунта на екипажа. Щяха да го преживеят. Известно бе, че по пристанището цари насилие.

Но, трупът на Ла Тона, закачен на кука на повърхността на водата на петдесет метра от кораба — кораба, донесъл контрабандната стока — това вече бе твърде много.

Ла Тона!

Кой го бе убил? Не можеше да бъде онзи скапан, флегматичен митничар… Не можеше да е той!… Ла Тона би му откъснал топките със зъби и после би ги изплюл със смях! Ла Тона бе хитър убиец. От най-зверския тип човекоунищожители.

Тази работа щеше да се размирише. И то зле. И никакъв подкуп не можеше да спре зараждащата се воня. Пет убийства на кей номер 37, и то само за една нощна смяна.

А от Ла Тона щяха да стигнат и до Витоне. Ситният дон Витоне Дженовезе. Дребното, мръсно морско свинче, помисли си Скарлет.

Е, време бе той да зареже играта.

Събрал бе това, което търсеше. Имаше дори повече, отколкото се нуждаеше. Щрасер щеше да бъде смаян. Всички щяха да бъдат смаяни.

Ълстър Скарлет запали цигара и отиде до малка тънка врата вляво от камината. Извади ключ, отвори я и влезе.

Стаята, както и единствената й врата, бе малка. Някога бе представлявала малък килер за вина. Сега бе превърната в миниатюрен кабинет с бюро, стол и два стоманени шкафа за съхраняване на документи. Всяко чекмедже в касите имаше свой собствен шифър за цифровата си ключалка.

Скарлет включи настолната лампа и се приближи до първия шкаф. Клекна ниско до най-долното чекмедже, нагласи цифрите и го изтегли навън. Отвътре взе една облечена в дебела кожа тетрадка и я положи на бюрото си. Седна и я отвори.

Това бе венецът на неговия труд, резултатът от петгодишната му педантична прилежност.

Прехвърли страниците, чиито дупчици покрая бяха майсторски облечени в плат отвътре, за да не могат да се откъснат от спиралната тел, която събираше листата. Всичко бе четливо изписано. След всяко име, при наличност, следваше кратко описание и кратка биографична справка — пост, финанси, семейство, бъдеще, ако се смяташе, че кандидатът си го бе гарантирал.

Страниците бяха разделени на градове и щати. От върха на тетрадката се спускаха разноцветни върви — маркери.

Шедьовър!

Записан бе всеки индивид — с влияние, или без — който по някакъв начин се бе облагодетелствал от операциите на организацията на Скарлати. От конгресмени, взели пряко подкупи от негови подчинени, до президенти на корпорации, „инвестирали“ в абсолютно противозаконни спекулативни сделки, осъществени отново — никога от Ълстър Стюарт Скарлет — чрез наетите от него посредници. Единственото, което той бе предоставил, бе капиталът. Медът! И пчелите бяха долетели на рояци!

Политици, банкери, адвокати, лекари, архитекти, писатели, гангстери, чиновници, полицаи, митнически инспектори, пожарникари, букмейкъри… списъкът от професии и длъжности бе безкраен.

Законът на Волстед за сухия режим бе гръбнакът на корупцията, но имаше и други начинания — всичките печеливши.

Проституция, аборти, нефт, злато, политически кампании и спонсорство, борсата, незаконни барове, връщане на заеми с изнудване… и този лист бе безконечен.

Гладните за пари дребни човечета никога не можеха да избягат от алчността си. Това бе крайният извод на неговата теория!

Алчната паплач!

Всичко — документирано. Всеки — разкрит.

Не бе оставено място за предположения.

Облечената в кожа тетрадка съдържаше 4 236 имена. В осемдесет и един града от двайсет и четири щата… Дванайсет сенатори, деветдесет и осем конгресмени, както и трима души от администрацията на Кулидж.

Пътеводител в света на злоупотребите и престъпленията.

Ълстър Скарлет вдигна слушалката от телефона на бюрото си и набра няколко цифри.

— Свържи ме с Витоне… Недей пита кой се обажда! Нямаше да знам този номер, ако той сам не ми го бе дал!

Скарлет изгаси цигарата си. Започна да чертае несвързани линийки на листче от високото хартиено блокче, докато чакаше Дженовезе. Усмихна се, когато видя, че линийките се събират в една точка — като ножове в централна точка… Не, не като ножове. Като светкавици.

— Витоне? Аз съм… Да, разбирам… Но не можем да направим кой знае какво, все пак… Ако те разпитат, знаеш си алибито. Бил си в Уестчестър. Нямал си и представа къде е Ла Тона… Само не намесвай мен! Разбра ли? Не се опитвай да ме изиграеш… Имам едно предложение за теб. Ще ти хареса. С него всичко придобива нова светлина за теб… Всичко е твое. Всичко! Прави каквито щеш сделки. Аз излизам от играта.

От другия край на телефонната линия последва мълчание. Ълстър Стюарт рисуваше коледна елха на листчето хартия.

— Няма никакви уловки, никакви примамки. Твое е! Не искам нищо. Цялата организация е твоя… Не, не искам нищичко! Искам просто да изляза от играта. Ако не проявяваш интерес, мога да направя това предложение навсякъде — в Бронкс, или даже в Детройт. Не искам и пукната пара… Само едно нещо. Само това: никога не си ме виждал, никога не сме се срещали. Не знаеш, че съществувам! Това е цената.

Изсипаният от дон Витоне Дженовезе поток от думи на висок италиански накара Скарлет да отдръпне слушалката на няколко сантиметра от ухото си. Единствената дума, която Скарлет всъщност разбра, бе повтаряното „Grazie, grazie, grazie“.

Той постави обратно слушалката и затвори кожената тетрадка. Постоя така за момент, после отвори най-горното чекмедже по средата на бюрото. Извади оттам последното писмо, което бе получил от Грегор Щрасер. Препрочете го за двайсети път. Или може би за сто и двайсети?

„Фантастичен план… смел план… маркиз Жак Луи Бертолд… Лондон… до средата на април…“

Нима наистина бе настъпил моментът? Най-после!

Ако бе така, Хайнрих Крьогер трябваше да изготви свой собствен план за съдбата на Ълстър Скарлет.

Планът бе не толкова смел, колкото благоприличен. Изключително, напълно благоприличен. Всъщност толкова достопочтен, че Ълстър Скарлет избухна в смях.

Наследникът на Скарлати — очарователното, красиво дете на котильона, героят от Мьоз-Аргон, най-изгодната мъжка партия на нюйоркското висше общество — щеше да се ожени.