Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (4)

Глава 3
Историята на едно типично американско преуспяване

На 24 август 1892 г. светските кръгове на Чикаго и Евинстън, щата Илинойс, се разтърсиха до самите си основи, които и без това не бяха особено солидни. Причината — на този ден Елизабет Ройс Уикъм, двайсет и седемгодишната дъщеря на индустриалеца Албърт О. Уикъм, се омъжи за бедняка-емигрант от Сицилия, на име Джовани Мериджи Скарлати.

Елизабет Уикъм бе висока, аристократична девойка, която се бе превърнала в извор на непрестанни безпокойства за родителите си. По думите на Албърт О. Уикъм и неговата съпруга, застаряващата Елизабет бе обърнала гръб на всички възможни златни брачни перспективи, за които едно момиче от Чикаго, Илинойс, би могло само да мечтае. Отговорът й неизменно бил:

— Богати глупаци, тате.

Така че, похарчвайки огромни суми и хранейки големи надежди, родителите тръгнаха с дъщерята на дълго пътешествие из Стария континент. След четиримесечен преглед на най-привлекателните възможности за женитба в Англия, Франция и Германия, нейният отговор бил:

— Богати идиоти, тате. Бих предпочела и добрите любовници да са толкова много.

Бащата тогава бе ударил звучен шамар на дъщеря си.

Тя, от своя страна, бе му отвърнала с ритник по глезена.

Елизабет за първи път видя бъдещия си съпруг на един от онези пикници, които фирмата на баща й в Чикаго организираше всяка година за най-заслужилите чиновници и техните семейства. Той й беше представен, подобно крепостен селянин на феодален барон.

Бе огромен мъж с големи, но нежни ръце и с остри италиански черти. Английският му бе почти непонятен, но вместо да го съпровожда с неловко смирение, той излъчваше увереност и не предлагаше извинения. Елизабет го хареса на момента. Макар младият Скарлати да не бе нито чиновник, нито пък имаше семейство, той бе впечатлил директорите на Уикъм с познанията си по машините и даже бе предложил проект за машина, която щеше да намали разходите за производство на хартия с шестнайсет процента. Затова и бе поканен на пикника.

Любопитството на Елизабет бе вече възбудено от разказите на баща й за него. Този монтьор обичаше да човърка в машините и показваше направо невероятен талант. Двуседмична негова работа върху чифт машини бе показала, че по един допълнителен лост във всяка от тях правеше ненужен втори обслужващ работник. Тъй като от всеки вид имаше по осем машини, фирма Уикъм можеше да уволни шестнайсет души, които очевидно бяха станали ненужни. Освен това обаче Уикъм се бе оказал достатъчно прозорлив и нае втори италианец, но вече син на емигранти от чикагската „Малка Италия“, чието задължение бе буквално да бъде сянка на Джовани, докато той кръстосваше завода, и да му служи като преводач. Старият Уикъм се бе възпротивил на осемте долара седмична заплата, която трябваше да дава на разговорливия италианец, но после я оправда с новите подобрения, които очакваше от Джовани. И които бе по-добре да не закъсняват. Уикъм му плащаше цели четиринайсет долара на седмица.

Първият истински порив, който Елизабет усети към бъдещия си съпруг, дойде няколко седмици след пикника. На обедната трапеза баща й самодоволно обяви, че неговият голям италиански глупак бе поискал разрешение да ходи на работа и в неделя! И забележете — без да му се плаща допълнително, просто нямал какво да прави. Разбира се, Уикъм бе уредил всичко с портиера. Все пак християнският му дълг го зовял да държи младежа по-надалеч от виното и бирата, към които италианците са тъй пристрастени.

На втората неделя след това Елизабет намери повод да напусне елегантния си дом в предградията на Евинстън, за да отиде в Чикаго и оттам във фабриката. Намери Джовани, но не в машинния цех, а в един от счетоводните офиси. Той внимателно преписвал цифрите от папка с ясен надпис — „ПОВЕРИТЕЛНО“. Чекмеджето на железния шкаф до стената вляво било отворено, а от малката ключалка още висяла дълга тънка жица. Очевидно — работа на майстор-касоразбивач.

Гледайки го от вратата, Елизабет се усмихнала. Този голям, чернокос италиански глупак бе далеч по-хитър, отколкото баща й си представяше. А за късмет, бил и особено красив.

Уплашен, Джовани вдигнал поглед. Само за секунда уплахата му отстъпила място на предизвикателство.

— Добре, мис Елизабет! Кажете на свой татко! Аз вече не искам да работя тук!

Тогава Елизабет казала на Джовани и първите любовни думи.

— Дайте ми един стол, мистър Скарлати. Ще ви помогна… Така ще стане по-бързо.

И наистина, така било.

Следващите няколко седмици били за Джовани школа по правната и фирмена структура на американската индустрия. Само факти, без теория, тъй като той носел своя собствена философия. Тази земя на неограничените възможности била за онези които са по-малко ограничени и по-бързи от останалите в търсенето на тези възможности. Течало време на небивал икономически растеж и Джовани разбрал, че ако машините му не му позволят да притежава част от този растеж, той щял да си остане само слуга на господари и никога господар на слуги. А бил амбициозен.

С помощта на Елизабет Джовани се хванал на работа. Създал революционна, според Албърт Уикъм и директорите му, ударно-екструдерна преса, която бълвала велпапе за картонени кашони с феноменална скорост, като себестойността на производството й била с трийсет процента по-ниска в сравнение със старата технология. Уикъм бил възхитен и вдигнал заплатата на Джовани с 10 долара.

Докато траело строителството и монтажа на новото оборудване, Елизабет склонила баща си да покани Джовани на вечеря. Албърт Уикъм първо си помислил, че дъщеря му се шегува. И то най-безвкусно, и на гърба на всички останали. Уикъм може и да се присмивал на италианеца, но го уважавал. Не му се искало с тържествена вечеря да поставя в неловко положение умния си макарони. Но после, когато Елизабет обяснила на баща си, че ни най-малко не желае да види Джовани притеснен, че случайно се видяла с него на няколко пъти след фирмения пикник — намирайки го при това за много забавен — баща й дал съгласието си за малка семейна вечеря, хранейки пак съмнения, но вече от друг характер.

Три дни след вечерята новата технологична линия за производството на велпапе била пусната в действие и на същата сутрин Джовани Скарлати не дошъл на работа. Директорите недоумявали. Това би трябвало да бъде най-важната сутрин в живота му.

Както и се оказало.

Защото, вместо Джовани, в офиса на Албърт Уикъм пристигнало писмо, напечатано от собствената му дъщеря. В писмото се описвала втора нова машина за производство на картон, която правела новия цех на Уикъм пригоден само за боклука.

Условията на Джовани били откровено изложени. Или Уикъм трябвало да му предостави голям дял от акциите на компанията плюс опции за бъдещи покупки, но по настоящия им курс, или новият проект щял да бъде предложен на конкуренцията. А този, който притежавал тази машина, щял да смаже останалите. Джовани Скарлати не държал особено на това, но смятал, че би било по-добре случаят да не излиза извън рамките на фамилията, с оглед на това, че той официално искал ръката на дъщерята на Албърт. На отговора на Уикъм Джовани пак не държал особено, тъй като независимо от него, те двамата с Елизабет щели да се свържат като съпруг и съпруга в рамките на един месец.

От този момент нататък възходът на Скарлати бил колкото светкавичен, толкова и забулен в неизвестност. Известните факти сочат, че в продължение на няколко години той продължил да проектира нови и все по-добри машини за множество компании, произвеждащи хартия в Средния запад. Навсякъде поставял същите условия — скромен процент от реализираните продажби и незначителен дял от акциите плюс опции за покупка на нови акции по-късно, но на цената им от преди инсталирането на неговите машини. Процентът от продажбите се превръщал в предмет на ново договаряне след петгодишен срок — предвидливо вмъкната точка, чието приемане изисквало немалко добра воля. Юридически също особено приемлива с оглед на ниския процент от продажбите.

По това време бащата на Елизабет, изтощен от напрегнатото всекидневие в бизнеса и от женитбата на дъщеря си за „онзи макарони“, се оттеглил в пенсия. Джовани и съпругата му получили целия дял акции на стареца заедно с правата на глас в управителния съвет на компанията Уикъм.

Джовани само това и чакал. Математиката е чиста наука и действията му доказали това по най-неоспорим начин. Стъпил солидно в единайсет фирми за производство на хартия в Илинойс, Охайо и Западна Пенсилвания; собственик на патентите върху трийсет и седем различни технологични линии в тях, Джовани Скарлати свикал при себе си подотчетните му и неинформирани една за друга компании и им устроил класическо клане. Уведомил ги, че би било желателно да сформират една съвместна организация-майка, в която той и жена му да държат контролния пакет акции. Те, разбира се, щели добре да се погрижат за интересите на всяка от дъщерните фирми, а под ръководството на изобретателския му гений фирмата-майка щяла да се разшири така, че да надмине и най-необузданите им мечти.

Ако не били съгласни, трябвало да извадят машините му от фабриките си. Той бил беден имигрант, лукаво изигран при първоначалните преговори. Процентите, които му се изплащали за проектите на машините, били смешни с оглед на носените от тях печалби. Освен това в няколко случая, акциите на компаниите скочили астрономически и по условията на договорите, тези фирми трябвало да му предоставят опциите на старите цени. Тъй че, ако се теглела чертата, Джовани Скарлати се превръщал в основния акционер на множество прочути компании за производство на хартия.

От конферентни зали в трите щата се надал мощен вой. Към арогантния италианец били отправени прибързани заплахи, но засегнатите побързали да успокоят тона, вразумени от юридическите си съветници. Оцеляването, макар и в кюпа, било за предпочитане пред самотната смърт. Скарлати би могъл и да бъде победен в съда, но възможно било победител да се окаже и самият той. А във втория случай, исканията му сигурно щели да станат още по-големи. При отхвърлянето им пък, цената на преоборудването и загубата на доставчици и клиенти за това време биха хвърлили всяка фирма в бедствено опасни финансови води. От друга страна, все пак Скарлати бил гений, така че всички те имало шанс и да спечелят.

Така била сформирана гигантската компания „Скарлати индъстрис“, а заедно с нея се родила и империята на Джовани Скарлати.

А тя била като господаря си — огромна, енергична, ненаситна. С растящото му любопитство и компаниите му ставали все по-разностранни. От хартията лесно прескочил в опаковките, от пакетирането — в товарно-разтоварването и спедирането, от транспорта — в производството. И винаги заедно с покупката се раждали и нови по-добри идеи.

Към 1904 година, след дванайсет години брачен живот, Елизабет Уикъм Скарлати решила, че е разумно да се преместят на изток. Макар и състоянието на мъжа й да било солидно и всекидневно нарастващо, популярността му била доста незавидна.

Сред финансовите гиганти на Чикаго, Джовани бил нагледен пример за доктрината Монро в действие. Ирландците били неприятни, но това вече било непоносимо.

Бащата и майката на Елизабет умрели: с тях — и малкото обществена лоялност останала към нея. Общото отношение, оформило се между семействата на приятелите й от детинство, било точно резюмирано от Франклин Фаулър, създал по-късно „Франклин пейпър продъктс“: „Този мургав макарони може да притежава и ипотеката на клуба ни, но проклети да сме, ако някога го допуснем за член!“

Тази обща неприязън не се отразявала на Джовани, тъй като той нямал нито време, нито склонности към подобен род удоволствия. Същото се отнасяло и за Елизабет, която му била партньор далеч не само в брачното ложе. Тя била неговият цензор, негов рупор и верен преводач на потулени значения.

Но тя приемала по друг начин тяхното отлъчване от обществото. И то не заради себе си, а заради децата.

Елизабет и Джовани били дарени с трима сина. Роланд Уикъм, на девет години, Ченсълър Дрю, на осем, и Ълстър Стюарт на седем. Елизабет виждала върху тях ефекта на изолацията, в която било поставено семейството. Те ходели в най-реномираното евинстънско мъжко училище, но освен рутинните си контакти там живеели единствено в собствената си компания. Никога не били канени на рожден ден, а за празненствата им разказвали на следващата сутрин; поканите, отправяни към техните съученици вечно били приемани от хладни гласове на гувернантки; но най-травматизиращ от всичко може би бил всекидневния припев, който посрещал момчетата сутрин с пристигане в училище:

— Скарлати, спагети! Скарлати, спагети!

Елизабет решила всички да започнат отначало. И Джовани, и тя самата. Тя знаела, че могат да си го позволят дори и това да значи да се върнат в родната му Италия и да купят Рим.

Вместо в Рим обаче, Елизабет отишла в Ню Йорк и открила нещо твърде изненадващо.

Ню Йорк бил всъщност много провинциален град. В интересите си бил ограничен, а в деловите кръгове репутацията на Джовани Скарлати била придобила странен нюанс: бизнесмените не знаели за него нищо друго, освен това, че бил италиански изобретател, закупил множество американски компании.

Италиански изобретател. Американски компании.

Елизабет открила също, че част от по-хитрите мъже на Уолстрийт смятали, че състоянието на Скарлати идвало от някаква италианска параходна линия. Все пак, той се бе оженил за дъщерята на една от най-добрите чикагски фамилии.

Точно това било нужно.

Елизабет ангажирала една къща в Делмонико за временна резиденция на семейството и веднага щом се установили, тя разбрала, че е взела правилното решение. Децата горели от нетърпение да видят нови училища и да срещнат нови приятели; в рамките един месец Джовани купил две застарели и пропадащи хартиени фабрики на река Хъдзън и усилено кроял планове за съвместното им възстановяване.

Фамилията останала в Делмонико близо две години. Това не било наистина наложително, тъй като къщата в центъра на града можела да бъде завършена много по-скоро, ако Джовани й отделял нужното внимание. Но пък в резултат на дългите му разговори с архитекти и посредници по недвижими имоти, той открил друг свой интерес — земята.

Една късна привечер, докато Елизабет и Джовани хапвали леко в апартамента си, Джовани внезапно казал:

— Напиши ми един чек за двеста и десет хиляди долара. На името на Недвижими имотници „Ийст Айлънд“.

— Искаш да кажеш „Агенти по недвижими имоти“.

— Точно така. Би ли ми подала бисквитите.

Елизабет подала кутията.

— Това са много пари.

— Нямаме ли много пари?

— Е, да, имаме ги, но все пак двеста и десет хиляди долара… Нов завод ли?

— Ти само ми дай чека, Елизабет. Приготвил съм ти хубава изненада.

Тя го погледнала внимателно.

— Знаеш, че не поставям под въпрос решенията ти, но настоявам…

— Добре, добре — усмихнал се Джовани. — Ще останеш без изненада. Казвам ти… Ще ставам нещо като бароне.

— Какво?

— Бароне. Виконт. А ти ще си контеса!

— Нищо не разбирам.

— В Италия човек, който има няколко ниви, може би малко свине, е почти барон. Много мъже желаят да бъдат барони. Говорих с хората от Ийст Айлънд. Ще ми продадат няколко ливади на Лонг Айлънд.

— Джовани, те не стават за нищо! Затънтени шубраци!

— Жено, помисли малко! Тук вече няма място къде хората да обърнат конете си. Утре ми приготви чека. Недей да спориш, моля те. Усмихни се и бъде жената на бароне.

Елизабет Скарлати се усмихнала.

ДОН ДЖОВАНИ МЕРИДЖИ И ЕЛИЗАБЕТ УИКЪМ СКАРЛАТИ ДЕ ФЕРАРА

Ферара — Италия

Американска резиденция —

Делмонико — Ню Йорк

Макар и Елизабет да не взела на сериозно тези визитни картички — те си останали лична шега между нея и Джовани — те имали своето значение, когато не се отива твърде далеч в разсъжденията: придавали достойнство, съразмерно с богатството на Скарлати. Макар никой от познатите им никога да не ги нарекъл Виконте или Контесо, мнозина не били съвсем сигурни дали не трябва точно така да се обръщат към тях.

Просто изглеждало възможно.

Един конкретен резултат от тях — макар и титлата да не била изписана на картичка — до края на дългия си живот Елизабет била наричана „мадам“.

Мадам Елизабет Скарлати.

И Джовани вече не можел да се пресегне през масата, за да вземе купата със супата на жена си.

 

 

Две години след закупуването на земята, на 14 юли 1908 г., Джовани Мериджи Скарлати починал. Просто прегорял. Седмици наред Елизабет вцепенена се опитвала да прозре. Нямало никой, към когото да се обърне. Двамата с Джовани били любовници, приятели, партньори и съвест един за друг. Единственият страх в живота им можела да бъде мисълта, че някой ще трябва да живее без другия.

Но него го нямало, а Елизабет знаела, че никой от тях нямал правото да допусне създадената от тях империя да рухне заради това, че другият не е там.

Първото й решение в бизнеса било ръководството на разпръснатите на длъж и шир „Скарлати Индъстрис“ да се консолидира в единичен команден пункт.

Най-високопоставените ръководители на предприятията с целите им семейства били вдигнати от домовете им из целия Среден запад и настанени в Ню Йорк. Специално за одобрение от Елизабет били начертани карти, ясно разграничаващи всички управленски нива и параметри на отговорност. Създадена била частна мрежа от телеграфни връзки между офисите в Ню Йорк и всеки завод, фабрика, цех или подотдел. Елизабет била добър генерал, а организацията й — добре обучена и разсъдлива армия. Времето било на нейна страна, а точната й преценка за хората вършела останалото.

В града била построена нова великолепна къща, в Нюпорт бил купен нов провинциален имот, построена била още една крайморска вила в един новоразработен район, наречен Ойстър бей, и всяка седмица тя провеждала серия от изтощителни заседания с ръководителите на фирмите на покойния й мъж.

Едно от нейните най-важни действия било решението й да помогне на децата си да се свържат здраво със системата на протестантската демокрация. Разсъждавала просто. Името Скарлати било чуждоземно, дори грубо за кръговете, в които синовете й вече навлизали и където щели да се движат цял живот. Имената им били официално променени на Скарлет.

Разбира се, тя самата, в знак на дълбоко уважение към Дон Джовани и традицията на Ферара, останала:

ЕЛИЗАБЕТ СКАРЛАТИ ДЕ ФЕРАРА

Резиденция не била отбелязана на визитката, тъй като никога не било сигурно по кое време къде ще е отседнала.

Елизабет приела и неприятния факт, че двамата й по-големи синове били лишени както от размаха на фантазията на Джовани, така и от нейния усет към човешкия характер. За най-младия, Ълстър Стюарт, било трудно да се каже, защото Ълстър Стюарт Скарлет се оформял като един голям проблем.

Като малък той бил изчадие — факт, който Елизабет отдавала на това, че е най-малък и най-разглезен. Прехвърляйки дванайсетте обаче, характерът на Ълстър тънко се променил. Сега той не само пожелавал всичко да става по негов вкус, а настоявал и изисквал това от всеки. Той бил единственият от братята, който използвал богатството си с жестокост. Може би, дори с бруталност, което причинявало тревоги за Елизабет. За първи път тя се сблъскала с тази черта от характера му на тринайсетия му рожден ден. Няколко дни преди събитието неговият учител й изпратил бележка.

Уважаема Мадам Скарлати,

Поканите за рождения ден на Ълстър изглежда създават някои незначителни проблеми. Милото момче не може да реши кои са най-добрите му приятели — то има толкова много такива — и в резултат на това раздава покани, а после си ги взема обратно, за да ги даде на други момчета.

Убеден съм, че училището Парклай би било готово да отмени ограничението от двайсет и пет поканени в случая с Ълстър Скарлет.

Същата вечер Елизабет запитала Ълстър за случилото се.

— Да. Взех си някои от поканите обратно. Реших другояче.

— Защо? Това е крайно неучтиво.

— Защо не? Не исках точно те да идват.

— Тогава защо поначало им даде покани?

— За да могат всичките да се втурнат вкъщи и да кажат на бащите и майките си, че ще идват — засмяло се момчето. — А после, когато пак ги видят, да им кажат, че няма.

— Това е ужасно!

— Мисля, че не е. Те не искат да идват на моя рожден ден, те искат да дойдат в твоята къща.

Като първокурсник в Принстън Ълстър Стюарт Скарлет демонстрирал подчертана склонност към враждебност спрямо братята си, съучениците си, учителите си и, най-грозното за Елизабет, към нейните слуги. Търпян бил единствено защото е син на Елизабет Скарлати. Ълстър бил чудовищно разглезен младеж и Елизабет разбрала, че е длъжна да направи нещо. През юни 1916 г., тя поискала от него да се върне вкъщи за уикенда и му казала, че трябва да започне работа.

— Няма!

— Ще започнеш! Няма да ми отказваш!

И той започнал. Ълстър прекарал лятото във фабриката край Хъдзън, докато двамата му братя в Ойстър бей се наслаждавали на удоволствията на Лонг Айлънд.

В края на лятото Елизабет Скарлати се заинтересувала как се е проявявал.

— Истината ли желаете да чуете, мадам Скарлати? — попитал младичкият мениджър на завода в кабинета на Елизабет онази съботна сутрин.

— Истината, разбира се.

— Това сигурно ще ми струва работата.

— Съмнявам се.

— Добре, мадам. Синът ви започна в цеха за суров материал, както наредихте. Работата там е трудна, но той е як… Изхвърлих го оттам, след като наби двама души.

— Боже мой! Защо не ми бе докладвано?

— Не знаех какви са били обстоятелствата. Помислих си, че може мъжете да са го предизвикали.

— И какво разбрахте?

— Те са били предизвиканите… Сложих го на пресите на горния етаж, но там бе още по-зле. Заплашвал останалите, казвал, че ще ги уволни и ги принуждавал да вършат и неговата работа. Никога не пропускаше да напомни кой е.

— Трябваше да ми кажете.

— Самият аз не узнах до миналата седмица. Трима от мъжете напуснаха. На единия трябваше да платим и сметката при зъболекаря. Синът ви го ударил с оловна тръба.

— Ужасена съм да науча всичко това… Бихте ли ми казали своето мнение? Моля ви, бъдете искрен. Ще бъде във ваша полза.

— Синът ви е голям. Як младеж… Но какъв още не съм сигурен. Струва ми се, че иска да започне от върха, а може би така и би трябвало. Ваш син е. Баща му построи фабриката.

— Това не му дава подобно право. Баща му не започна от върха!

— Тогава може би трябва му обясните всичко това. Той ни няма за никакви.

— Искате да кажете, че синът ми търси фамилни привилегии, сприхав е, има някаква животинска сила и… няма видими наклонности или дарби. Права ли съм?

— Ако това ми струва работата, ще си намеря друга. Да. Синът ви не ми се понрави. Изобщо.

Елизабет разгледа внимателно мъжа.

— Не съм сигурна дали и на мен ми се нрави. От другата седмица ще получите увеличение на заплатата.

Същата есен Елизабет изпращаше Ълстър обратно в Принстън и в деня на заминаването му, го притисна с наученото от лятото.

— Този гаден ирландски кучи син все гледаше как да ме прецака! Знаех си!

— Този гаден ирландски кучи син е отличен мениджър!

— Лъже! Всичко е лъжа!

— Самата истина е! Склонил е няколко души да не завеждат дело срещу теб. Трябва да си му благодарен за това.

— Да вървят по дяволите! Долна малка паплач!

— Езикът ти е ужасяващ! Кой си ти за да наричаш други така? Какво си направил?

— Не ми трябва да правя нищо!

— Защо? Защото си каквото си? Но кой си ти самият? Какви са необичайните ти способности? Бих искала да чуя.

— Все това търсиш, нали? Нали? Какво можеш, дребни човече? Какво можеш да вършиш, че да печелиш пари?

— Парите са мярка на успеха.

— Единствената за теб!

— И ти не я приемаш?

— Права си, по дяволите!

— Тогава стани мисионер.

— Не, благодаря.

— Тогава забрави всякакви свои аспирации към бизнеса. За да оцелееш там са нужни известни способности. Баща ти знаеше това добре.

— Знаел е да маневрира. Мислиш, че не съм чул ли? Как е манипулирал всички, точно като теб?

— Той бе гений! Той се самообучи! Ти какво си постигнал? Правил ли си някога нещо друго, освен да живееш на гърба на спечеленото от него? И не можеш дори да го направиш с достойнство!

— По дяволите!

Елизабет внезапно спря за момент, наблюдавайки сина си.

— Ето! Боже мой, ето те, виж се!… Уплашен до смърт. С високомерие до небесата, но без нищо друго — абсолютно нищо — на което да се опреш. Трябва да е доста мъчително.

Синът й се втурнал навън през вратата на стаята, а Елизабет дълго размишлявала върху разменените думи. Била истински уплашена. Ълстър бил опасен. Виждал навсякъде наоколо си плодовете на успеха, без да има таланта или способностите да постигне сам нещо. Трябвало да се държи под око. Тогава тя си помислила и за тримата си сина. Стеснителният и покорен Роланд Уикъм; ученолюбивият и точен Ченсълър Дрю; и високомерният Ълстър Стюарт.

Шести април, 1917 г., донесъл непосредствено нужния отговор: Америка влязла в Първата световна война.

Първият, който заминал, бил Роланд Уикъм. Прекъснал последната си година в Принстън и отплавал за Франция като лейтенант Скарлет, Сухопътни войски на САЩ, Артилерия. Убит в първия си ден на фронта.

Двете останали момчета незабавно решили да отмъстят за смъртта на брат си. За Ченсълър Дрю отмъщението имало своята собствена важност. За Ълстър Скарлет то било удобно избавление. Елизабет отсъдила, че създадената от тях двамата с Джовани империя не можела да се изложи на риска да бъде срутена от война. Единият от синовете трябвало да остане.

След хладна преценка, тя наредила на Ченсълър Дрю да остане цивилен. Ълстър Стюарт можел да замине на война.

Ълстър Стюарт Скарлет отплавал за Франция, нямал лош късмет в Шербург и се представил добре на фронта, особено в боевете при Мьоз-Аргон. В последните дни от войната той бил награден за храброст в битката срещу врага.