Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (7)

Глава 6

Матю Кенфийлд, практикуващ счетоводител и данъчен инспектор, лежеше в тясното туристическо легло и пушеше предпоследната пура от кутията си. По линията Ню Йорк — Чикаго не предлагаха тънки пури и всяко дръпване му навяваше мисълта, че се простира не според чергата си.

Рано сутринта щеше да е в Ню Йорк, щеше да смени влаковете за една гара и да бъде във Вашингтон преди нужния час. Това щеше да впечатли Рейнолдс повече, отколкото едно пристигане привечер. Щеше да покаже, че той, Кенфийлд, можеше да приключи с поверения му проблем бързо и ефикасно, без да оставя нещо за довършване. С последната му задача, разбира се, това не бе трудно. Бе привършил няколко дни по-рано, но бе останал да погостува на сенатора, когото бе изпратен да разследва по повод на изплатените заплати на несъществуващи негови служители.

Чудеше защо го викат обратно във Вашингтон. Винаги се чудеше, когато го връщаха преждевременно. Вероятно защото дълбоко в себе си таеше мисълта, че все някога, някакси, ще се окаже, че причината не е просто в поредната задача, а в това, че във Вашингтон са го надушили. Че Група номер 20 го е надушила.

Щяха да го притиснат.

С доказателства.

Но, това бе малко вероятно. Досега не се бе случвало. А и Матю Кенфийлд бе професионалист — не от най-големите, признаваше той пред себе си — но все пак професионалист. И не съжаляваше за каквото и да е. Имаше право на всяко петаче, до което успееше да се добере.

И защо не? Никога не вземаше по много. И той и майка му заслужаваха нещо. Именно федералният съд в Тълса, Оклахома, бе лепнал съобщението на шерифа на вратата на бащиния му магазин. Именно федералният съдия бе произнесъл решението — принудителен банкрут. Пак федералното правителство не бе дало никакви обяснения освен декларацията, че баща му вече не бил в състояние да изплаща задълженията си.

Така, четвърт век, човек можеше да се труди, да създаде семейство, да изпрати сина си в щатския университет — да осъществи толкова много мечти, за да бъдат всички те разрушени с един удар на чукче по малка мраморна поставка в съдебната задала.

Кенфийлд не изпитваше угризения.

 

 

— Приготви се да се захванеш с нова задача, Кенфийлд. Леки процедури. Нищо трудно.

— Ясно, мистър Рейнолдс. Готов съм.

— Да, знам, че си… Започваш след три дни на кей номер трийсет и седем в Ню Йорк. В митницата. Ще те въведа в обстановката колкото може по-добре.

Но, разбира се, Бенджамин Рейнолдс не въведе Матю Кенфийлд в обстановката така добре, както би могъл да го стори. Искаше Кенфийлд сам да запълни местата, които той, Рейнолдс, бе оставил празни при „въвеждането си“. Този падроне, Скарлати, действаше на кейовете в Уест сайд — по средните номера — толкова бяха успели да разберат. Но някой трябваше да го види. Някой трябваше да го идентифицира. Без този някой да знае предварително какво да очаква.

Това бе много важно.

И ако някой можеше да се справи, това трябваше да е човек като Матю Кенфийлд, който непрекъснато гравитираше около мръсния свят на заплахата, подкупа, корупцията.

И той се справи.

В нощната смяна на 3 януари, 1925 г.

 

 

Матю Кенфийлд, митнически инспектор, провери фактурите на парахода „Геноа-Стела“ и махна на бригадира на докерската смяна да започне разтоварването на първи трюм с касетките вълна от Комо.

И тогава се започна.

Първо като кавга. После прерасна в сбиване с докерски куки.

Екипажът на „Геноа-Стела“ нямаше да търпи нарушения на процедурите по разтоварването. Заповедите си те получавали от някой друг, който със сигурност не бе служителят от американските митнически власти.

Две касетки се стовариха на земята от крана и вонята на силен алкохол изпод сламената опаковка отвътре бе извън всякакво съмнение.

И последният човек на кея замръзна на мястото си. След миг няколко души хукнаха към телефонните кабини, а стотина горилоподобни тела се насъбраха около касетките, готови да отстраняват всякакви нежелани субекти с куките си.

Кавгата бе забравена. Сбиването с куките — също.

Контрабандата бе техният поминък и щяха да умрат, защитавайки го.

Кенфийлд, който се бе втурнал нагоре по стълбите до стъклената телефонна кабина високо над кея, наблюдаваше разгневеното множество. Между докерите на кея и моряците на „Геноа-Стела“ започна надвикване. В продължение на четвърт час двете групи от мъже крещяха един срещу друг, придружавайки думите си със също толкова неприлични жестове. Никой обаче не извади оръжие. Никой не изпрати куката си по друг, никой не извади нож. Те чакаха.

Кенфийлд осъзна, че никой в митническата служба не правеше никакъв опит да извика органите на властта.

— За Бога! Нека някой да извика полицията!

Четиримата мъже в стаята заедно с Кенфийлд мълчаха.

— Не ме ли чухте? Извикайте полицията!

Все същото мълчание на изплашените мъже с униформите на митническата служба.

Най-после един от тях проговори. Той застана до Матю Кенфийлд, гледайки през стъклената преграда към армията гангстери отдолу.

— Никой не вика полиция тук, момко. Ако иска да се покаже утре пак на пристанището.

— Ако иска изобщо вече да се покаже някъде — добави друг, като седна спокойно и взе вестник от малкото си бюро.

— Защо? Някой там долу може да бъде убит!

— Сами ще се разберат — каза по-възрастният митничар. — От кое пристанище каза, че идваш?… Ери?… Там сигурно законите за корабоплаването са други. По езерата е другояче.

— Не ме баламосвайте!

Трети човек пристъпи към Кенфийлд.

— Виж, малкия, просто гледай си работата, разбра ли?

— Що за приказки са това? Ама, какви ми ги приказвате?

— Виж какво, момко — каза третият, чието слабо тяло и тясно лице като че ли се губеха в прекалено голямата му униформа. Той хвана Кенфийлд за лакътя и го поведе към ъгъла. Останалите се преструваха, че не забелязват нищо, но очите им непрекъснато подскачаха към двамата мъже.

— Имащ ли жена и деца? — запита слабият.

— Нямам. И какво?

— Ние имаме. Ето какво. — Слабият мъж пъхна ръка в джоба си и извади от там няколко банкноти. — Ето. Вземи шейсет долара… Само недей да клатиш лодката, разбра ли?… И да извикаш ченгетата, пак няма да помогнат… Ще загризат теб.

— Исусе Христе! Шейсет долара!

— Двуседмична заплата, момчето ми. Позабавлявай се.

— Добре… Добре. Тъй ще направя.

— Ето ги, идват, Джеси — тихо каза по-възрастният митничар на мъжа до Кенфийлд.

— Гледай, малчо. Това ти е школовката — каза човекът с парите, придърпвайки Кенфийлд към прозореца над кея.

Долу Кенфийлд видя, че в преходното хале към товарния док бяха спрели два автомобила, един зад друг, като вторият бе наполовина извън сградата. Няколко мъже в тъмни шлифери бяха излезли от водещата кола и вървяха към фалангата от докери, обградили строшените касетки.

— Какво правят тези?

— Това са горилите, момче — отговори митничарят на име Джеси. — Идват да ги подредят.

— Какво подреждат?

— Ха! — дочу се гърленият смях на човека с вестника до малкото бюро. — Не какво, а кого. Ще подредят всеки, който пристъпи чертата.

Мъжете с шлиферите — общо петима — започнаха да обикалят хамалите един по един, говорейки тихо. Ухо до ухо, помисли си Кенфийлд. Някои те с насмешка побутнаха с лакът и потупаха но дебелите вратове. Приличаха на дресьори в зоологическа градина, усмиряващи животните си. Двама от мъжете се качиха по дървеното мостче на кораба. Водачът на останалите на кея трима мъже, с бяла филцова шапка на глава, бе централната фигура и след като хвърли поглед към автомобилите, вдигна глава към стъклената телефонна кабина. После кимна и тръгна към стълбите. Мъжът от охраната, Джеси, каза:

— Аз ще се заема. Останете по местата си.

Той отвори вратата и изчака на площадката на стоманената конструкция мъжа с бялата шапка.

Кенфийлд виждаше през стъклото как двамата мъже разговарят. Лицето под широкополата шапка се усмихваше, почти угоднически. Но в очите му имаше твърд поглед, сериозен поглед. И после изведнъж придоби загрижен, гневен вид и двамата погледнаха в офиса.

Погледнаха към Матю Кенфийлд.

Вратата бе отворена от Джеси.

— Хей. Кенън. Мич Кенън. Ела насам.

Винаги бе по-лесно да използваш за прикритие собствените си инициали. Иначе човек никога не знаеше кой може да му изпрати коледна картичка.

Кенфийлд излезе на металната площадка, докато мъжът с бялата шапка слизаше надолу по стълбите към бетонния кей.

— Ще слезеш и ще разпишеш протокола за инспекцията.

— Как не, приятелче!

— Казах слез долу и разпиши протокола! Искат да са сигурни, че си чист — каза Джеси и после се усмихна. — Големите клечки са тук… Ще получиш още един дивидент… Но петдесет процента са за мен, разбра ли?

— Ъхъ — неохотно отвърна Кенфийлд. — Разбрах.

Той тръгна надолу по стълбите, гледайки човека, който го чакаше.

— Нов си тук, а?

— Да.

— Отде идваш?

— Езерото Ери. Голяма бъркотия е в Ери.

— С кво работиш?

— Канадска стока. Какво друго?… Бива си ги канадците.

— Ние внасяме вълна! Вълна от Комо!

— Ясно, приятел, нямаш проблеми. В Ери му казват канадски кожи, или текстил — Кенфийлд смигна на помощник капитана. — Хубава, мека опаковка, а?

— Виж какво, човече. Никой тук не се прави на умен.

— Добре, де… Както ти казах, вълна.

— Ела насам, при контрольора… Разпиши се за товара.

Кенфийлд отиде с големия мъж до будката на контрольора, където друг мъж му пъхна в ръцете защипан комплект попълнени документи.

— Пиши четливо и отбелязвай датите и часа ясно! — нареди човекът в будката.

След като Кенфийлд свърши, първият мъж заговори.

— Добре… Ела с мен, сега.

Той поведе Кенфийлд към автомобилите. Счетоводителят виждаше как двама мъже на задната седалка във втория автомобил разговаряха. В първата кола бе останал само шофьорът.

— Изчакай тук.

Кенфийлд се зачуди защо бяха избрали него. Дали нещо бе тръгнало на зле във Вашингтон? Не бе минало достатъчно време, за да стане нещо такова.

На кея имаше някакво раздвижване. Двете горили, които се бяха качили на кораба, водеха по мостчето човек в униформа. Кенфийлд видя, че това бе капитанът на „Геноа-Стела“.

Човекът с меката шапка сега се бе навел до прозореца на втората кола, разговаряйки с мъжете в нея. Не бяха дочули шума от кея. Големият мъж отвори вратата на колата и отвътре излезе някакъв нисък, много мургав италианец. Висок бе не повече от метър и шейсет.

Ниският повика с жест счетоводителя при себе си. Бръкна в джоба на палтото си, извади пачка банкноти и отдели няколко. Речта му носеше силен акцент.

— Ти нов?

— Да, сър.

— Езеро Ери? Така?

— Да, сър.

— Как име?

— Кенън.

Италианецът погледна към мъжа с бялата шапка.

Последният сви рамене:

— Non cocnosco…

— Ето — подаде той две петдесетдоларови банкноти на Кенфийлд. — И бъди послушен… Ние се грижим за послушните момчета, нали, Магиоре?… Грижим се и за момчетата, които не слушат… Capisce?

— И още как! Благодаря мно…

Счетоводителят не успя да довърши. Двамата мъже, съпровождащи капитана на „Геноа-Стела“, бяха стигнали до първия автомобил. Сега вече те го теглеха със сила напред, против волята му.

— Lascia mi! Lascia mi! Maiali!

Капитанът се опита да се изскубне от хватката на двамата мъжаги. Мяташе рамене напред-назад, но без успех.

Дребният италианец избута Кенфийлд настрана, докато двете горили докараха капитана до него. Офицерът на кораба и двамата му похитители започнаха да крещят един на друг едновременно. Италианецът слушаше, впил поглед в капитана.

Тогава другият мъж, останал досега сам на задната седалка в автомобила, се наведе напред към прозореца, наполовина скрит в сянката.

— Какво става? За какво са се разкрещели, Витоне?

— На този команданте не му харесва нашия бизнес, Падроне. Казва, че няма да ни позволи да разтоварваме повече.

— Защо?

— Si rifiuti! — извика капитанът, усещайки за какво се говори, макар и да не разбираше езика.

— Казва, че не вижда никой от хората, които познава. Казва, че нямаме никакви права над кораба му! Иска да говори по телефон.

— Не се и съмнявам — каза мъжът в сянката. — Обзалагам се, че знам и на кого точно иска да се обади.

— Ще му позволиш ли? — попита ниският италианец.

— Не ставай глупав, Витоне… Говори учтиво. Усмихвай се. Помахай назад към кораба. Хайде, всички!… Това оттатък е буре с барут, идиоти такива!… Нека си помислят, че всичко е наред.

— Ясно. Разбира се, Падроне.

Всички до един се засмяха и махнаха с ръка освен капитана, който с все сила се мъчеше да освободи ръцете си. Сцената бе комична и Кенфийлд съзна, че почти се усмихва, когато лицето зад сянката на автомобилния прозорец се оказа изцяло пред погледа му. Данъчният инспектор видя, че лицето бе приятно на вид — и поразително. Въпреки че главата бе прикрита от широкопола шапка, Кенфийлд забеляза, че чертите на човека са остри, прави, хищни. Но това, което особено впечатли счетоводителя, бяха очите.

Бяха много светлосини на цвят. И въпреки това към него италианецът се обръщаше с „падроне“. Кенфийлд мислено направи предположението, че сигурно има и италианци със сини очи, макар никога да не бе виждал такива. Но бе необичайно.

— Какво ще правим, Падроне? — попита дребният мъж, който бе дал на Кенфийлд стоте долара.

— Какво друго, скъпи? Той е гост на нашите брегове, нали? Бъди любезен, Витоне… Заведи капитана оттатък, където да се обади по телефона — каза човекът в колата и понижавайки гласа си добави, — и го убий!

Ниският италианец кимна леко с глава в посока към входа на кея. Двамата мъже от всяка страна на униформения офицер го избутаха напред, през вратата в тъмнината на нощта.

— Chiama le nostri amici — каза горилата отдясно на капитана, но той продължаваше да се съпротивлява. Излезли веднъж навън, под бледата светлина, идваща от вратата, Кенфийлд видя, че офицерът започна да се дърпа с все сила, докато човекът от лявата му страна залитна. Тогава капитанът замахна и с двата си юмрука към другия отдясно, крещейки на италиански.

Мъжът, който бе залитнал настрана, стъпи здраво на крака и извади нещо от джоба си. Кенфийлд не можеше да различи какво точно.

После видя.

Нож.

Мъжът зад капитана го заби в незащитения му гръб.

Матю Кенфийлд нахлупи надолу козирката на митничарската си шапка и започна да се отдалечава от автомобилите. Вървеше бавно, отпуснато.

— Хей! Ти! Ти! Митничарят!

Викаше синеокият мъж от задната седалка.

— Хей! Ери! — изкрещя дребният италианец.

Кенфийлд се извърна:

— Не съм видял нищо. Съвсем нищо. Нищичко — опита се да се усмихне той, без да може да разтегне устните си в усмивка.

Мъжът със светлосините очи го пронизваше с поглед, докато Кенфийлд примижа и сви лице под козирката на шапката си. Дребният италианец кимна към шофьора на първата кола.

Шофьорът излезе от автомобила и тръгна отзад към гърба на счетоводителя-практик.

— Porta lui fuori vicin l’acua! Sensa fuccide! Corteddo! — каза ниският.

Шофьорът тикна Кенфийлд към входа на кея, забивайки пръсти ниско в гърба му.

— Ей, стига! Нищо не съм видял! Какво искате от мен!… Престанете, за Бога!

Матю Кенфийлд не се нуждаеше от отговор. Знаеше прекрасно какво искаха от него. Нищожният по своята цена негов живот.

Човекът зад него продължаваше да го сръгва с лакти и да го тика напред. Заобиколиха сградата. Поеха по пустата част на кея.

Два плъха изшумоляха на няколко метра пред Кенфийлд и неговия палач. Отвъд стените на товарния район долитаха звуците на разгорещяваща се кавга. Реката Хъдзън плискаше тихо огромните пилони на пристанищния док.

Кенфийлд се спря. Не знаеше точно защо, но не можеше да просто да продължава да върви. Болката в стомаха му идваше от свилия се на топка страх.

— A lesta chi!… Мърдай! — заповяда мъжът, като смушка Кенфийлд в ребрата с дулото на револвера си.

— Чуй ме. — Вече нямаше и помен от опитите на Кенфийлд да направи гласа си по-твърд. — Аз съм служител от органите на властта! Направиш ли ми нещо, ще те пипнат! Приятелите ти няма да те опазят, като разберат…

— Мърдай!

От средата на реката прозвуча корабен рог. После друг му отвърна.

Тогава екна дълъг, пронизващ писък на свирка. Идваше от „Геноа-Стела“. Очевидно бе някакъв сигнал, при това отчаян, който нито спираше, нито затихваше.

Както и трябваше да стане, звукът погълна вниманието на човека с пистолета зад Кенфийлд.

Счетоводителят-практик сграбчи китката му и я изви с все сила. Мъжът започна да го избутва към стоманената решетка на стената, като с протегната ръка се мъчеше да издере очите му. Кенфийлд стягаше хватката си около китката му все повече и повече, докато с другата си ръка хвана палтото на палача си и го дръпна рязко към стената — в същата посока, в която и той бе тикан — като в последния миг се завъртя и с мощен удар го прикова към стоманената решетка.

Пистолетът излетя от ръката на сицилианеца, при което Кенфийлд с все сила заби коляно в слабините му.

Италианецът нададе дрезгав писък от болката. Кенфийлд го блъсна надолу и мъжът, сгърчен в агонията си, се сви на кълбо край ръба на кея. Данъчният инспектор хвана главата му и започна да я удря в дебелата греда под него. Кожата се разкъса и от черепа на мъжа бликна кръв.

За по-малко от минута всичко бе приключило.

Палачът на Матю Кенфийлд бе мъртъв.

Пронизителният писък на свирката от „Геноа-Стела“ продължаваше да цепи, вече злокобно, нощта. Крясъците зад стената, където се разтоварваха корабите, бяха достигнали кулминацията си.

Кенфийлд си помисли, че екипажът на кораба трябва да се е разбунтувал открито. Моряците вероятно са искали да получат заповед от своя капитан и след като такава не е дошла, са решили, че той е или убит, или задържан в плен.

Няколко пистолетни изстрела екнаха един след друг. Последва ги насеченият глас на картечница, после нови писъци и още викове, изпълнени с ужас.

Счетоводителят не можеше да се върне пред сградата, а и някой несъмнено щеше да дойде, за да потърси неговия палач.

Той претърколи тялото на мъртвия сицилианец през ръба на дока и чу плисъка във водата отдолу.

Свирката от „Геноа-Стела“ млъкна. Виковете започнаха да стихват. Някой бе взел нещата под контрол. Тогава в предния край на кея се появиха двама мъже. Извикаха:

— La Tona! Hey, La Tona! La Tona…

Матю Кенфийлд се хвърли в калните води на Хъдзън и заплува към средата на реката с максималната скорост, която тежката митничарска униформа му позволяваше.

 

 

— Ти си един дяволски късметлия! — каза Бенджамин Рейнолдс.

— Зная това, сър. И съм благодарен, че всичко свърши.

— Да, от нас не се очакват действия в подобни ситуации. А ти си вземи седмица отпуск. Почини си.

— Благодаря ви, сър.

— Гловър ще е тук след няколко минути. Още е малко раничко.

Наистина, часът бе шест и петнайсет сутринта. Кенфийлд бе успял да стигне до Вашингтон чак в четири, като не събра смелост да се върне в апартамента си. Бе позвънил на Бенджамин Рейнолдс у дома и Рейнолдс бе инструктирал счетоводителя да отиде в офисите на Група номер 20 и да го изчака там.

Външната врата се отвори и Рейнолдс извика:

— Гловър? Ти ли си?

— Аз съм, Бен. Господи! Още няма шест и трийсет… Кошмарна нощ. Децата на сина ми са при нас. — Гласът бе изтощен, а когато Гловър стигна и до вратата на стаята, стана ясно, че човекът, изглежда бе още по-изтощен. — Здравей, Кенфийлд. Какво по дяволите е станало с теб?

Матю Кенфийлд, данъчен инспектор, разказа цялата история.

След като завърши, Рейнолдс каза на Гловър:

— Позвъних на митницата в Ери — документите му са изтеглени от личен състав. Момчетата в Ню Йорк са изчистили и стаята му там. Не е докосвана. Трябва ли да вземем някакви други предпазни мерки?

Гловър се замисли.

— Да, може би… В случай, че тръгнат по следите на досието от личен състав в Ери — а те ще го направят — ще пуснем слух на пристанището, че Кенфийлд… Кенън… е било фалшивото име на изпратена там кука… И че после този Кенън е бил настигнат в Лос Анжелис или Сан Диего и е бил застрелян. Аз ще се погрижа за това.

— Добре… Сега, Кенфийлд, ще ти покажа няколко снимки. Без никакъв коментар от моя страна, опитай се да ги разпознаеш — каза Бенджамин Рейнолдс, отваряйки един от шкафовете в офиса. Оттам взе една папка и се върна на бюрото си. — Ето.

Той извади пет фотографии — три увеличени вестникарски снимки и две от затворнически досиета.

На Кенфийлд не бе нужна и секунда, за да разпознае човека.

— Този е! Това е този, който малкият макарони наричаше падроне!

— Кръстникът Скарлати — тихо промърмори Гловър.

— Абсолютно ли си сигурен, че разпознаваш него?

— Разбира се… А ако е и синеок, няма никакво съмнение.

— Готов ли си да кажеш това под клетва в съда?

— Разбира се.

— Стига, Бен! — прекъсна го Гловър, който знаеше, че с подобно действие Матю Кенфийлд разписваше на практика смъртния си акт.

— Само питам.

— Кой е той? — запита Кенфийлд.

— Да. Кой е той?… Какъв е?… Не съм сигурен дори дали би трябвало да отговоря на първия въпрос, но ако научиш отговора по друг път — което няма да е трудно — може да е опасно за теб.

Рейнолдс обърна снимките с лицето надолу. На гърба на всяка от тях бе изписано по едно име с дебел черен пастел.

— Ълстър Стюарт Скарлет… — прочете на глас счетоводителят. — Не Скарлати. Този, който спечели медал във войната, нали? Милионерът?

— Да, същият — отговори Рейнолдс. — Това, че си го разпознал, трябва да бъде запазено в тайна. И имам предвид абсолютно секретно! Ясно ли е?

— Разбира се.

— Мислиш ли, че някой от снощи ще може да те разпознае?

— Съмнявам се. Светлината бе слаба, бях смъкнал шапката наполовина върху лицето си, а се опитвах и да говоря като горилите… Не, мисля, че няма да ме разпознаят.

— Добре. Ти свърши добра работа. Сега можеш да се наспиш.

— Благодаря ви.

Данъчният инспектор излезе от стаята, затваряйки вратата след себе си.

Бенджамин Рейнолдс погледна пак снимките на бюрото си.

— Падроне Скарлати, Гловър.

— Докладвай на Министерството на финансите. Получи всичко, което ти бе нужно.

— Ти не мислиш… Не разполагаме с абсолютно нищо, освен ако не решим да отпишем Кенфийлд от списъка на живите… А дори и така да е, какво имаме? Скарлет не разписва чекове… Бил е „видян в компанията на…“. Бил е „чут да дава заповед“… На кого? По чии показания? Дребен държавен служител срещу думата на всепризнатия герой от войната? Синът на Скарлати?… Не, единственото, което имаме, е заплахата… Но и това, може би ще е достатъчно.

— И кой ще заплашва?

Бенджамин Рейнолдс се облегна назад в стола си и долепи върховете на разтворените си пръсти.

— Аз… Ще говоря с Елизабет Скарлати… Искам да разбера защо.