Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (21)

Глава 20

Кенфийлд се добра до каютата си с усещането, че ще повърне. Непрестанното и вече мощно люлеене на кораба си казваше своето. Зачуди се защо има вицове за морската болест. Никога не му бе изглеждало смешно. Никога не се бе смял на карикатурите.

Падна връз леглото си, като си свали само обувките. С благодарност установи, че сънят го налягаше. Последните двайсет и четири часа бе прекарал в непрестанно напрежение.

И тогава започна да се чука.

Първо тихичко. Толкова тихо, че Кенфийлд само се обърна на другата страна. Тогава по-силно и по-силно и все по-бързо. Бе остро чукане, сякаш с един свит пръст и поради остротата си екна из цялата каюта.

Все още в полусън, Кенфийлд извика:

— Какво има?

— По-добре да отворите, друже.

— Кой е? — запита Кенфийлд, докато се опитваше да спре въртенето на стаята.

Силното чукане започна отначало.

— За Бога, спрете! Идвам!

Данъчният инспектор с мъка се изправи на крака и тръгна към вратата на каютата. Отключването на бравата се оказа още по-мъчно. Униформената фигура на корабния радист скочи в стаята му.

Кенфийлд си събра мислите, доколкото можеше, и погледна човека, вече облегнат на вратата.

— Какво искаш, по дяволите?

— Казахте ми да дойда в каютата ви, ако има нещо, дето си заслужава. Онова там… дето ви интересува.

— Е?

— Е, не смятате, че британски матрос ще тръгне да нарушава устава, без да има защо, нали?

— Колко?

— Десет лири.

— Какво, за Бога, трябва да е това, дето струва десет лири?

— Петдесет долара.

— Скъпичко ми се вижда.

— Струва си.

— Двайсет долара.

— Хайде… — захленчи морякът на своя кокни.

— Трийсет и толкоз — каза Кенфийлд и се насочи към леглото си.

— Дадено. Дайте ми парите.

Кенфийлд извади портфейла си и подаде на радиста три десетдоларови банкноти.

— Какво сега е това, което струва трийсет долара?

— Разкрит сте. От мадам Скарлати — каза морякът и изчезна.

Кенфийлд се изми със студена вода, за да се разсъни и запремисля възможностите си оттук нататък.

Бяха го хванали без прилично алиби. Според всяка логика полезността му беше изчерпана. Трябваше да го сменят, а това щеше да отнеме време. Най-малкото, което му оставаше да направи, бе да не позволи на старицата да предугади откъде бе дошъл.

Ех, ако можеше Бенджамин Рейнолдс да е тук с неговите мъдри съвети на стара пушка. Тогава си спомни за нещо, което Рейнолдс веднъж бе казал на друг данъчен инспектор, който бе безмилостно разкрит: „Използвай част от истината. Виж дали ще помогне. Намери някакъв претекст за това, което правиш.“

Той излезе от каютата си и изкачи стълбището до първа палуба. Намери апартамента й и почука на вратата.

 

 

Чарлз Конъуей Бутройд, изпълнителен вицепрезидент на финансова къща „Годуин и Ролинс“, падна в несвяст на пода в бара.

Трима стюарди, двама пияни участници в купона, жена му и случайно минаващ морски офицер успяха да отнесат огромното му тяло от залата в каютата му. Със смях на уста те свалиха обувките и панталоните на русия гигант и го покриха с одеяло.

Мисис Бутройд извади две бутилки шампанско и разля за отбора спасители. За себе си напълни цяла водна чаша.

Стюардите и морският офицер от „Калпурния“ отпиха чак след нетърпящите отказ молби на мисис Бутройд и почти веднага се оттеглиха. Това все пак стана едва след като мисис Бутройд се погрижи да им втълпи, че мъжът й бе изпаднал в абсолютно безсъзнание.

Сама с другите двама доброволци, мисис Бутройд пресуши и последната капка шампанско, преди да запита:

— Кой има каюта?

Излезе, че само единият е ерген, жената на другия бе в бара.

— Погрижи се да се нафирка, за да останем сами — После отправи предизвикателството и към двамата. — Момчета, смятате ли, че двамата ще можете да ме оправите?

Момчетата откликнаха като един, кимайки като хамстери, надушили кедрови стърготини.

— Предупреждавам ви! Ще си държа полата на врата и за двама ви, и пак няма да ми стигнете! — олюля се леко мисис Бутройд, като отвори вратата. — Божичко! Дано само не ви е неприятно да се гледате един друг. Аз, лично си умирам за това!

Двамата мъже почти се премазаха един друг, опитвайки се да минат едновременно през вратата на кабината след дамата.

— Кучка! — промърмори от леглото Чарлз Конъуей Бутройд.

Той отметна одеялото и обу панталоните си. После бръкна в някакво чекмедже и извади един от чорапите на жена си.

Като един вид суха тренировка, той наложи тесния край на чорапа върху главата си и погледна към огледалото. Остана доволен от видяното там. После свали чорапа и отвори куфара.

Под няколкото ризи имаше чифт гуменки и тънко еластично въже, дълго около метър и нещо.

Чарлз Конъуей Бутройд си върза гуменките, докато въжето лежеше до краката му. Върху горната част от мощната си снага навлече черен плетен пуловер. Усмихваше се. Чувстваше се щастлив.

 

 

Елизабет Скарлати си бе вече легнала, когато чу почукването. Посегна към чекмеджето на нощното си шкафче и оттам извади малък револвер.

Стана и отиде до вратата на външната стая.

— Кой е? — запита тя с висок глас.

— Матю Кенфийлд. Много бих желал да говоря с вас.

Елизабет бе объркана. Не го бе очаквала и трудно намери думите, с които да му отвърне.

— Сигурна съм, че май леко сте прекалили с пиенето, мистър Кенфийлд. Не можете ли да почакате до сутринта?

Не звучеше убедително дори сама на себе си.

— Прекрасно знаете, че не съм и не мога. Мисля, че трябва да поговорим сега.

Кенфийлд се надяваше, че вятърът и морето успяват да приглушат думите му. Разчиташе и на това, че предстоящата му задача нямаше да му позволи да повърне много, много обилно.

Елизабет се приближи към вратата.

— Не мога да измисля дори и една причина, която да ме убеди, че трябва да говорим сега. Надявам се, че няма да е необходимо да викам корабната полиция.

— За Бога, госпожо, отворете най-сетне тази врата! Или може би аз трябва да повикам корабната полиция, за да им кажа, че и двамата се интересуваме от някой, който кръстосва Европа с акции на стойност милиони! От които, аз, лично, няма да получа и цент!

— Какво казахте? — Елизабет бе вече до вратата на каютата.

— Чуйте ме, мадам Скарлати — каза Матю и сви дланите си на фуния, насочена към ъгъла на вратата — Ако информацията ми поне се докосва до истината, вие сте с револвер. Добре. Отворете вратата и ако не съм с ръце зад тила, или ако има някой зад мен, стреляйте на момента! Мога ли да постъпя по-честно от това?

Тя отвори вратата и пред нея се показа Кенфийлд, съдържанието на чийто стомах бе възпирано от изригване единствено от мисълта за предстоящия разговор. Той затвори вратата след себе си и Елизабет Скарлати разбра характера на притеснението му. Както винаги под упражняван натиск, тя подреди правилно приоритетите.

— Използвайте банята ми, мистър Кенфийлд. Насам е. Подкрепете се и после ще говорим.

 

 

Чарлз Конъуей Бутройд постави две възглавници под одеялото на леглото си. Взе въжето в ръце и сръчно го уви в примка на ласо. Попукването на нишките бе музика в ушите му. Постави чорапа на жена си в джоба си и тихо напусна каютата. Тъй като бе на първа палуба от страната на левия борд, нужно бе само да заобиколи площадката на носа, за да достигне целта си. Прецени издигането и спускането на кораба в бурното море и бързо отсъди, че в долна мъртва точка с лек крен надясно едно човешко тяло би достигнало океанските води максимално бързо и с минимум структурни увреждания от кораба. Бутройд бе просто пълен професионалист. Скоро щяха да научат цената му.

 

 

Кенфийлд излезе от тоалетната на Елизабет Скарлати значително облекчен. Тя го гледаше изпитателно от един люлеещ се стол, на няколко стъпки от далечната стена на леглото, с револвер, насочен право в него.

— Ако седна, ще приберете ли тази пущина?

— Не, но седнете и да поговорим за това.

Кенфийлд седна на леглото и присви крака, така че да е с лице към нея. Старицата запъна петлето на пистолета си.

— На вратата споменахте нещо, мистър Кенфийлд, което е и единствената причина, поради която този пистолет още не е изгърмял. Бихте ли продължили мисълта си?

— Да. Първото нещо, което се сещам да ви кажа е, че не съм…

Кенфийлд замръзна.

Ключалката на външната врата прещрака. Данъчният инспектор протегна ръка към старицата, която инстинктивно, тозчас му подаде пистолета.

Кенфийлд веднага я подхвана за ръка и благо, но твърдо я преведе до леглото. Само погледът му даваше указания, на които тя се подчиняваше.

Тя се опъна на леглото, оставайки единствено под меката светлина на нощната лампа, докато Кенфийлд се изтегли към сянката на отворената врата на спалнята. Той й даде знак да затвори очи, команда, която всъщност не се надяваше тя да изпълни, но старицата и това стори. Елизабет отпусна глава наляво, а един вестник остана на няколко сантиметра от дясната й ръка. Изглеждаше така, сякаш бе заспала, докато чете.

Вратата на кабината бе бързо отворена и затворена.

Кенфийлд прилепи плътно гръб към стената и стисна малкия пистолет здраво в ръката си. През оставеното от открехнатата врата пространство от няколко сантиметра можеше да добие представа за това, което ставаше в антрето. В същото време осъзна, че нахлулият в кабината имаше същото предимство, но за разлика от Кенфийлд той не бе в сянка, а и предполагаше, че е неочакван.

Тогава посетителят влезе в полезрението му и Кенфийлд неволно осъзна, че шумно преглъща, отчасти от изненада, отчасти от страх.

Мъжът бе грамаден, може би с половин глава по-висок от Кенфийлд, с огромни гърди и рамене. Носеше черен пуловер, черни ръкавици, а върху главата си имаше тънка, мъглява материя, вероятно коприна, която придаваше на гиганта призрачен, нечовешки вид и напълно размазваше чертите на лицето му.

Нахлулият мина през вратата на банята и застана край ъгъла на леглото, само на метър от Кенфийлд. Изглежда вземаше мярката на старицата, докато вадеше тънко въже от джоба на панталона си.

Тръгна към лявата половина на леглото, привеждайки се напред.

В този момент Кенфийлд отскочи напред и с все сила стовари пистолета върху главата на мъжа. На мястото на удара кожата се разкъса и оттам незабавно бликна кръв, която започна да напоява покритието на главата. Нахлулият залитна напред, но се опря с ръце на земята, след което се завъртя така, че да застане лице срещу лице с Кенфийлд. Мъжът бе зашеметен, но само за секунди.

— Ти! — това не бе възклицание, а само неприятна констатация. — Кучи сине!

Паметта на Кенфийлд се втурна назад, прехвърляйки време и случки, но така и не можа да намери дори най-далечна връзка с масивното същество пред него. Това, че трябваше да го е срещал, бе очевидно; това, че не можеше да го познае — вероятно опасно.

Мадам Скарлати се сви пред дървената табла на леглото до стената, наблюдавайки сцената със страх, но без паника. Изглежда бе ядосана, че има пред себе си ситуация, която нямаше никакъв начин да вземе под контрол.

— Ще извикам корабната полиция — каза тя тихо.

— Не! — остро изкомандва Кенфийлд. — Не докосвайте телефона! Моля ви!

— Трябва да сте луд, млади момко!

— Искаш да се спазарим ли, мой човек?

Гласът бе също смътно познат. Данъчният инспектор държеше пистолета си, насочен право в главата на мъжа.

— Без пазарлъци. Само свали тази карнавална маска.

Мъжът бавно вдигна ръце нагоре.

— Не така, мой човек! С една ръка. Ще седнеш на другата. С дланта нагоре!

— Умник — каза нахлулият, сваляйки едната си ръка.

— Мистър Кенфийлд, настоявам да ме изслушате! Този мъж влезе с взлом в каютата ми. Бог знае, вероятно е щял да ме ограби или убие — мен, не вас. Трябва да се обадя на съответните власти!

Кенфийлд не виждаше как може да накара старицата да го послуша. Нямаше склонност към героизъм и мисълта за официална защита бе примамлива и за него. Но, щеше ли това да бъде защита? А, дори и да бе, тази свита на кълбо човешка маса в краката му бе единствената следа, или възможност за такава, към изчезналия Ълстър Скарлет, която той или който и да е в Група номер 20 бе открил досега. Кенфийлд реши, че ако извикат властите на кораба, нахлулият щеше да бъде сметнат просто за крадец. Възможно бе мъжът да е и крадец, но Кенфийлд силно се съмняваше в това.

Седейки в краката на счетоводителя, маскираният Чарлз Бутройд стигна до същия извод по отношение на бъдещето си. Перспективата за провал, в комбинация със затвор, започваше да дава воля на неконтролируемо отчаяние.

Кенфийлд заговори тихо на старицата.

— Бих искал да отбележа, че този мъж не влезе с взлом. Тон отключи вратата, което предполага, че му е бил даден ключ.

— Точно тъй! Дадоха ми го! Няма да направиш нещо тъпо, нали, мой човек? Хайде да се спазарим. Ще ти платя петдесет пъти повече от това, дето печелиш от бейзболните топки! Какво ще кажеш?

Кенфийлд изгледа остро човека под себе си. Намекът бе неочакван и обезпокояващ. Нима бе вече разкрит? Внезапната болка в стомаха на Кенфийлд дойде заедно с мисълта, че жертвените агнета в тази каюта можеше и да са две на брой.

— Свали този проклет парцал от главата си!

— Мистър Кенфийлд, хиляди пътници са пътували с този кораб. Един ключ не би бил проблем да се извади. Настоявам…

Дясната ръка на гиганта се стрелна към крака на Кенфийлд. Данъчният инспектор стреля в същия миг в рамото му. Револверът бе малък калибър, така че изстрелът не бе силен.

Ръката на маскирания със спазъм отпусна глезена му и хвана рамото, където бе заседнал куршумът. Кенфийлд бързо се изправи и ритна с всичка сила мъжа в главата. Върхът на марковата му кожена обувка намери врата на мъжа и разкъса кожата под чорапената маска. Въпреки това мъжът се втурна напред към Кенфийлд, насочвайки се към кръста му, сякаш се готвеше да му направи футболна блокада. Кенфийлд отново стреля. Този път куршумът попадна в хълбока на нападателя. Кенфийлд се притисна до стената на каютата, докато мъжът се преви и падна на колене в мъчителен гърч. Костта и мускулната тъкан по пътя на куршума бяха разкъсани.

Кенфийлд посегна да издърпа коприненото покритие от лицето на мъжа, вече пропито с кръв, когато гигантът, макар и на колене, прикова с лявата си ръка счетоводителя към стената. Кенфийлд заби пистолета в главата му, опитвайки се в същото време да отблъсне железния хват на притисналата го предмишница. След удар нагоре по китката на мъжа черният пуловер се разкъса, показвайки отдолу ръкава на бяла риза. На ръкавела имаше голямо копче, раирано но диагонал в черно и червено.

За момент Кенфийлд спря съпротивата си, опитвайки се да асимилира новото си откритие. Съществото, в кръв и рани, сумтеше от болка и отчаяние. Но Кенфийлд го бе разпознал и бе безкрайно объркан. Докато се опитваше да успокои дясната си ръка, той се прицели внимателно в коляното на мъжа. Оказа се трудно — мощната ръка го притискаше в стомаха със силата на гигантско бутало. Беше готов да стреля, когато нападателят отскочи нагоре, изправяйки гръб и оставайки изцяло незащитен пред по-дребния мъж. Кенфийлд дръпна спусъка повече инстинктивно, отколкото преднамерено. Куршумът прониза горната част на стомаха.

Чарлз Бутройд отново падна.

Матю Кенфийлд погледна към старицата, която се пресягаше към телефона край леглото си. Той прескочи мъжа и насила отскубна слушалката от ръката й. Остави я на вилката.

— Моля ви! Зная какво правя!

— Сигурен ли сте?

— Да. Моля ви! Повярвайте ми!

— Боже мой! Внимавайте!

Кенфийлд се завъртя на пети, избягвайки на сантиметри разбиването на гръбнака си от засилилия се ранен Бутройд, преплел пръстите на ръцете си в подобно на чук оръжие.

Мъжът падна на леглото и се претърколи настрани. Кенфийлд придърпа старицата надалеч и насочи пистолета си към нападателя.

— Не зная защо го правиш, но, ако не спреш, следващият куршум ще мине точно през челото ти. Обещание на снайпер, мой човек!

Кенфийлд се сети, че той се бе оказал единственият член на тренировъчната група, скъсан два пъти поред на изпита за стрелба с леко оръжие по мишена.

Сгърчен на пода, полуослепял от болката и от окървавената коприна по лицето си, Чарлз Бутройд разбра, че не му остава почти нищо. Дишането му бе затруднено, чувстваше кръв в дихателната си тръба. Имаше само една надежда — да стигне до каютата си и да се свърже с жена си. Тя би измислила какво да направи. Щеше да плати на корабния лекар цяло състояние, за да го оправи. А те трябваше да разберат. Никой не можеше да бъде подложен на подобно страдание и в същото време — разпитван.

С огромни усилия той започна да се надига. Измърмори нещо неразбираемо, опрян на матрака.

— Не се опитвай да ставаш, приятелю. Само отговори на един въпрос — каза Кенфийлд.

— Какво… Какъв? Въп…

— Къде е Скарлет? — Кенфийлд усещаше, че времето му е на привършване. Човекът щеше да рухне всеки миг.

— Не знам…

— Жив ли е?

— Кой…

— Добре знаеш кой! Скарлет! Синът й!

Събрал последните си сили, в този момент Бутройд направи онова, което изглеждаше невъзможно. Хванал матрака, той се олюля назад, като че ли готов да падне. Движението му свали отчасти покривката на леглото заедно с одеялата. Докато Кенфийлд пристъпи напред, Бутройд внезапно отскубна матрака от леглото, вдигна го и го запокити към данъчния инспектор, пристъпвайки след него с цялата си тежест. Кенфийлд отчаяно изпрати един куршум в тавана, падайки заедно със старицата под силата на удара. Бутройд ги притисна за последно, премазвайки ги с матрака в ъгъла между стената и пода, и с помощта на рикошета от пружините се изправи пак на крака. Обърна се, почти ослепял, и се измъкна от стаята. В коридора свали чорапа от главата си, отвори вратата и хукна навън. Елизабет Скарлати изстена от болка, опипвайки глезена си. Кенфийлд отблъсна матрака и след като той падна, се опита да помогне на старицата да се изправи.

— Струва ми се, че глезенът ми, или част от стъпалото ми е счупено.

Кенфийлд желаеше само да тръгне след Бутройд, но не можеше да остави старицата в това състояние. Освен това, ако я оставеше, тя щеше моментално да вдигне телефона, което правеше всичко безпредметно.

— Ще ви отнеса до леглото.

— За Бога, наместете първо матрака там. Костите ми са крехки!

Кенфийлд чувстваше, че се разкъсва между възможността да постъпи, както му бе казано и желанието си да си свали колана, да върже ръцете на старицата и да тръгне след Бутройд. Последното щеше да бъде глупаво. Тя все едно щеше да повика полицията. Затова той постави обратно матрака на леглото и внимателно я вдигна върху леглото.

— Как се чувствате?

— Като мъртвец.

Причерня й, докато поставяше възглавниците зад нея.

— Май, по-добре да повикам корабния лекар.

Въпреки това Кенфийлд не посегна към телефона. Опита се да намери думите, способни да я убедят да го остави да действа както сам реши.

— За това има достатъчно време. Искате да тръгнете след него, нали?

— Точно така — погледна я остро Кенфийлд.

— Защо? Мислите ли, че може да има нещо общо с моя син?

— Всяка секунда мои обяснения намалява шанса някога изобщо да разберем това.

— Откъде да знам, че ще действате в мой интерес? Не поискахте да потърся помощ по телефона в момент, когато тя определено ни бе нужна. Всъщност, за малко и двамата да ни убият заради вас. Смятам, че заслужавам някакво обяснение.

— Сега няма време. Моля ви, имайте ми вяра.

— Защо трябва да ви вярвам?

Погледът на Кенфийлд падна върху въжето, изпуснато от Бутройд.

— Наред с всички други причини, твърде дълги за обяснение, ако не се бях оказал тук, щяхте да бъдете убита — посочи той към тънките върви на пода. — Ако мислите, че с това въже е трябвало да ви вържат ръцете, напомнете ми да ви обясня преимуществата на техниката гарота при използване на еластична корда вместо парче ластик за дрехи. Китките ви биха могли да се измъкнат оттук — той вдигна въжето и го поднесе пред очите й. — Но не и гърлото ви!

Тя се загледа в него внимателно.

— Кой сте вие? Кому служите?

Кенфийлд си спомни за целта на своето посещение — да каже част от истината. Бе решил да каже, че е нает от частна фирма, интересуваща се от Ълстър Скарлет — списание или нещо подобно. При създадените обстоятелства това щеше да бъде откровено глупаво. Бутройд не бе крадец, той бе наемен убиец със своя мисия. Елизабет Скарлати бе набелязана да умре. Тя не бе част от заговор. Кенфийлд имаше нужда от всички налични средства.

— Служител съм на правителството на Съединените щати.

— О, Господи! Този идиот, сенаторът Браунли! Нямах представа!

— Нито пък той, уверявам ви. Без да знае, той задейства и нас, но не е сторил нищо повече.

— И предполагам в момента цял Вашингтон си играе на детективи, без да ме информира!

— Бих се изненадал, ако и десет души в цял Вашингтон знаят за това. Как е глезенът ви?

— Ще оцелея някакси.

— Ако повикам лекаря, ще измислите ли нещо, все едно сте паднали? Само за да спечелим време. Това е единствената ми молба.

— Ще ви предложа нещо повече, мистър Кенфийлд. Пускам ви да си тръгнете. По-късно ще повикаме лекар, ако това е нужно — тя отвори чекмеджето на нощното си шкафче и му подаде ключа от стаята.

Кенфийлд се отправи към вратата.

— При едно условие — старицата надигна глас достатъчно силно, за да го спре.

— Какво по-точно?

— Че ще се отнесете с нужната сериозност към едно предложение, което ще отправя към вас.

Кенфийлд се извърна и я погледна скептично.

— Какво предложение?

— Да работите за мен.

— Няма да се бавя — каза данъчният инспектор, втурвайки се към вратата.