Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (44)

Глава 43

На двайсет и седем мили от Цюрих се намира гр. Мензикен. Престоят на влака от Женева там бе точно четири минути, достатъчно дълъг за натоварването на пощенските пратки, след което композицията продължи по неизбежния си, точно определен път към своята крайна гара.

Пет минути след като влакът бе напуснал Мензикен, вратите на купетата D4 и D5 от шести вагон бяха едновременно разбити от двама мъже с маски. Тъй като и в двете купета нямаше никакви пътници, а тоалетните им бяха заключени, двамата маскирани изпразниха пистолетите си в тънките им врати, надявайки се да намерят трупове, когато ги отворят.

Но там нямаше никой. Нищо.

Като по поръчка и двамата маскирани мъже изтичаха в коридора и почти се блъснаха един в друг.

— Halt! Стой! — чуха се викове и от двата края на коридора на вагона. Мъжете, които бяха извикали, носеха униформите на женевската полиция.

Двамата мъже с маски на лицата не се подчиниха. Вместо това започнаха да стрелят диво и в двете посоки.

На огъня им бе отговорено и двамата нападатели паднаха.

Бяха претърсени: у тях не бяха намерени никакви документи, удостоверяващи самоличността им. Женевските полицаи останаха доволни от това. Нямаха желание да се въвличат в тази история.

Единият от убитите обаче имаше татуировка на предмишницата си: знак, известен с названието свастика. А трети мъж, който не бе с тях, не бе стрелял и не носеше маска, слезе първи от влака в Цюрих и тичешком се отправи към телефонна кабина.

 

 

— Вече стигнахме в Арау. Тук ще можете да си починете за малко. Дрехите ви са в апартамента на втория етаж. Предполагам, че колата ви е спряна отзад и ключовете са под лявата седалка — шофьорът бе англичанин, което се хареса на Кенфийлд. Не бе продумал и дума от Женева. Данъчният инспектор извади голяма банкнота от джоба си и я предложи на мъжа.

— Няма нужда, сър — отвърна шофьорът, като махна с ръка в знак на отказ.

 

 

Изчакаха, докато стана осем и петнайсет. Нощта бе тъмна, само с месечина, обгърната от ниски облаци. Кенфийлд бе изпробвал колата, като я бе покарал напред-назад по един селски път, за да свикне с нея, а и с шофирането само с една ръка. Стрелката на резервоара сочеше rempli. Бяха готови.

По-точно Елизабет Скарлати бе готова.

Приличаше на гладиатор, настроен за кръв, пък била тя и неговата. Бе хладнокръвно спокойна, но напориста. Готова да сее смърт.

Оръжието й, макар и на хартия, бе далеч по-опасно за нейните опоненти, отколкото гладиаторските тризъбци. Като добър гладиатор тя бе и безкрайно уверена в себе си.

Настъпваше нещо повече от нейния последен grande geste. Това бе кулминацията на житейския й път… и на Джовани. Нямаше да го разочарова.

Кенфийлд бе проучил многократно картата, знаеше пътищата, по които трябваше да поемат, за да стигнат до Фалке хаус. Щяха да заобиколят центъра на Цюрих и да поемат към Клотен, като на разклона Шлирен завият вдясно и следват централния път към Булах. На една миля вляво по Винтертурщрасе бяха портите на Фалке хаус.

С колата бе развил максимум осемдесет и пет мили в час, а при скорост шейсет бе показала спирачен път от петнайсет метра, без седалките да поддадат. Женевският Geheimpolizist си бе свършил добре работата. За което му бе и добре заплатено — почти колкото средната двегодишна заплата на швейцарските държавни служители. А колата носеше и номер, с който никой нямаше да я спре — по каквато и да е причина — дори и цюрихската полиция. Как бе успял Кенфийлд не го попита. Елизабет предположи, че е използвал част от парите.

— Това ли е всичко? — попита Кенфийлд, докато водеше Елизабет към колата. Имаше предвид само едното й тънко куфарче.

— Ще стигне — отвърна старицата, следвайки по тясната пътека.

— Доскоро носихте няколко хиляди страници, стотици хиляди цифри!

— В момента те нямат ни най-малко значение — Елизабет държеше куфарчето в скута си, докато Кенфийлд затвори вратата на колата.

— Ами ако ви задават въпроси? — данъчният инспектор постави ключа на запалването.

— Въпроси несъмнено ще зададат. И в такъв случай, ще им бъде отговорено — тя явно предпочиташе да не разговаря.

Пътуваха в продължение на двайсет минути и пътят съвпадаше с посоченото в картата. Кенфийлд бе доволен от себе си. Като навигатор бе на съвсем приемливо ниво. Внезапно Елизабет заговори.

— Има нещо, което не съм ви казала, а и вие досега не сметнахте за уместно да повдигнете този въпрос. Бих предпочела, преди да пристигнем, да стане дума и за това.

— За какво?

— Напълно възможно е нито един от нас да не напусне тази среща жив. Мислили ли сте за това?

Кенфийлд, разбира се, бе мислил. Поел бе риска, ако това бе подходящата дума, още от случая с Бутройд. Рискът се бе превърнал в крещяща опасност, когато бе осъзнал, че Джанет бе негова, вероятно завинаги. Когато разбра какво й бе сторил мъжът й, бе поставил себе си в залог.

После с куршум в рамото, на няколко сантиметра от смъртта, Матю Кенфийлд по свой начин се бе превърнал сам в гладиатор, подобно на Елизабет. Гневът му в момента бе достигнал точката на кипене.

— Вие си гледайте вашите проблеми, аз — моите, така може ли?

— Добре… Мога ли да кажа, че ми станахте доста скъп напоследък… О, оставете този момчешки поглед! Запазете си го за дамите! Аз не съм от тях! Карайте напред!

По Винтертурщрасе, на една трета от пътя до Фалке хаус, пътят продължава в права отсечка, обградена и от двете страни с могъщо издигащи се борове. Матю Кенфийлд стъпи докрай на газта, засилвайки автомобила до краен предел. Часът бе девет без пет, а той бе решен спътницата му да спази точно времето на уговорената си среща.

Внезапно пред далечната илюминация на предните му светлини изникна мъж, който правеше знаци. Махаше с ръце над главата си, застанал по средата на пътя. Мъжът усилено правеше известния на всички езици знак: спри, случаят е спешен. Въпреки скоростта на Кенфийлд той не се помръдваше от мястото си.

— Дръжте се! — извика Кенфийлд, без да намалява.

В същия момент от двете страни на пътя избухнаха гърмежи на огнестрелно оръжие.

— Легнете! — изкрещя Кенфийлд. Той продължи да натиска педала на газта, навеждайки в същото време глава между свитите си рамене, като се стараеше да запази някаква видимост. От далечната страна на пътя се нададе пронизващ — вероятно предсмъртен — вик. Някои от хората в засадата бе очевидно поразен от кръстосания огън.

Отминаха зоната на стрелбата. Седалките около тях бяха поръсени с парчета стъкло и метал.

— Добре ли сте? — Кенфийлд нямаше време за повече съчувствие.

— Да. Добре съм. Колко остава?

— Не много. Ще успеем. Може да са уцелили гума.

— Ако е така, ще можем ли да продължим пътя?

— Изобщо не се безпокойте! Не бих слязъл, за да потърся резервна!

 

 

Портите на Фалке хаус се откриха пред очите им и Кенфийлд сви рязко по пътя към тях. Пътят продължаваше надолу и бавно описваше огромен кръг пред високия каменен градеж на късия входен тунел, изпъстрен с орнаменти на всеки метър. Главният вход, масивна дървена врата, бе на около шест метра от стълбите. Кенфийлд не можеше да се приближи повече до тях.

Причината бе в това, че, строени в кръг, чакаха поне една дузина черни лимузини. Шофьорите им стояха край тях и спокойно разговаряха помежду си.

Кенфийлд провери револвера си, сложи го в десния си джоб и нареди на Елизабет да излезе от колата. Той настоя тя да се прехвърли наляво и да излезе от неговата страна на автомобила.

Кимна на шофьорите и тръгна леко зад нея.

Часът бе девет и една минута, когато официално облечен слуга отвори голямата дървена врата. Навлязоха в обширния коридор, издаващ слабостта на архитекта към нишите. Втори слуга, също официално облечен, ги насочи към друга врата. Отвори я пред тях.

Вътре се простираше най-дългата маса, която Матю Кенфийлд допускаше, че може да се направи. Трябва да беше над петнайсет метра дълга от край до край. И почти два метра широка.

Около нея бяха седнали петнайсет или двайсет души — от всички възрасти — между четирийсет и седемдесет години. Всички — облечени в скъпи костюми. Всички — вперили поглед в Елизабет Скарлати. В далечния край на масата столът бе свободен. Мястото плачеше да бъде заето и Кенфийлд се запита дали Елизабет нямаше да отиде дотам, за да седне. После осъзна, че това няма да стане. Нейният стол бе в началото на масата — най-близкият до тях.

Кой трябваше да седи на празния стол?

Нямаше значение. За него нямаше стол. Щеше да стои до стената и да гледа.

Елизабет се приближи до масата.

— Добър вечер, господа. С някои от вас сме се срещали и преди. Но мога да ви уверя, че и останалите познавам достатъчно добре.

Всички присъстващи около масата се изправиха на крака. Едновременно.

Мъжът вляво от мястото на Елизабет я заобиколи и придърпа стола й зад нея.

Тя седна и мъжете около масата също заеха местата си.

— Благодаря ви… Но изглежда един от нас липсва — Елизабет бе приковала поглед в стола на петнайсет метра точно пред очите й.

В този момент в далечния край на стаята се отвори врата и в залата влезе висок мъж. Бе облечен в строгата и стегната униформа на германските революционери. Тъмнокафява риза, лъскав кожен колан през гърдите и около кръста, тъмни колосани бричове над тежките, дебели ботуши, които стигаха почти до коленете му.

Главата на мъжа бе обръсната, а лицето му — изкривен спомен за първообраза си.

— Столът е вече зает. Това задоволява ли ви?

— Не съвсем… Тъй като познавам по един или друг начин всяка от значимите личности, присъстващи около тази маса, бих искала да зная и кой сте вие, сър.

— Крьогер. Хайнрих Крьогер! Нещо друго, мадам Скарлати?

— Не, нищо. Абсолютно нищо… хер Крьогер.