Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (11)

Глава 10

Когато Хоръс Бутиер, президент на Уотърман тръст кампъни, получи молбата на Ченсълър за въвеждане на неговия брат в деловия свят на фамилията, той на момента бе готов с избора на човека, когото да натовари със задачата.

Третият вицепрезидент Джеферсън Картрайт.

Картрайт и по-рано бе призоваван за работа с Ълстър Скарлет и това не бе случайно. Той изглежда бе единственият сред директорите на Уотърман тръст, който не предизвикваше моментално раздразнението на Ълстър Скарлет. Това до голяма степен се дължеше на нетрадиционния подход на Картрайт в неговата работа. Съвсем не в стила на банкерите.

Защото Джеферсън Картрайт, русоляв, висок, застаряващ мъж, бе рожба на стадиона на Университета Вирджиния, и бе научил още в началото на кариерата си, че овладените от него тънкости, които го правеха знаменитост на футболното игрище — и в университета — щяха да му послужат невероятно добре и в избраната от него професия.

С две думи, тайната се състоеше в това да се изучат така добре различните схеми на играта, че човек винаги да може да е на нужната позиция в нужния момент, като във всяка изникнала възможност да използва докрай всичките предимства на мощната си снага.

После трябваше само правилата на играта да се прехвърлят извън игралното поле на стадиона. Трябваше да се вникне в основните принципи, избили на повърхността, като на всякакви трудни за схващане мъчнотии се отделя колкото може по-малко време и както във футбола, всеки да бъде впечатлен от размерите — и привлекателността — на физиката ти.

Тези принципи, съчетани с непосредствен, южняшки чар, осигуриха на Джеферсън Картрайт синекурата на Уотърман тръст. Те дори поставиха името му на табелките за началници на отдели.

Защото, макар познанията на Джеферсън Картрайт по банково дело да не покриваха дори само речника на някой експерт в областта, талантът му да прелюбодейства с някои от най-богатите жени в Манхатън, Лонг Айлънд и Южен Кънектикът довеждаше много на брой чудесни сметки в книгите на Уотърман. В същото време банковите директори знаеха, че тяхната шпага във висшето общество рядко можеше да се превърне в заплаха за който и да е що годе стабилен брак. Тя беше по-скоро източник на краткотрайна разтуха за налегнатите от всекидневна скука — очарователно, бързо и пълно потапяне във водите на страстта.

Повечето банкови институции имаха поне по един Джеферсън Картрайт сред добре платените си висши служители. В същото време обаче, подобни хора бяха често пренебрегвани, когато се раздаваха покани за членство в клубове или тържествени вечери… Все пак, кой знае какво биха направили там.

Именно това смътно усещане за изолираността му правеше Джеферсън Картрайт приемлив за Ълстър Скарлет. Отчасти, защото той знаеше прекрасно какво се криеше зад него и това го забавляваше, и още защото Картрайт — като се изключат няколкото сводки за състоянието на сметките му — изобщо не се опитваше да му казва какво да прави с парите си.

Директорите на банката знаеха и това. Правилно бе някой да съветва Ълстър Скарлет, ако ще и само заради впечатлението, което това оставяше у Елизабет, но след като никой не ще можеше да го промени, какъв бе смисълът някой ценен човек да прахосва времето си по него?

На първата тяхна сесия, както Картрайт наричаше срещите им, банкерът откри, че Ълстър Стюарт Скарлет не прави разлика между дебит и актив. Което наложи да се подготви речник на основните понятия в езика, нужен за работата. След това бе написан още един лексикон на фразеологията от фондовите борси и не след дълго Ълстър започна да овладява понятията.

— В такъв случай, както разбирам, мистър Картрайт, аз имам два отделни източника на доходи. Така ли е?

— Точно така, мистър Скарлет. Първият, попечителски фонд, съставен от акции и облигации в частната промишленост и в национални водни и електрически компании, осигурява годишните ви битови разходи — къщи, дрехи, пътувания в чужбина, всякакви покупки… Естествено, вие бихте могли и да инвестирате тези пари, ако желаете. Така и сте правили през последните няколко години, ако не се лъжа — Джеферсън Картрайт се усмихна снизходително при спомена за някои от екстравагантните суми, теглени от Ълстър. — Вторият фонд обаче — в облигации и акции с право на глас — е предназначен за експанзия. За реинвестиции. Дори за спекулативна борсова игра. Такова бе желанието на баща ви. Разбира се, тук също съществува известна степен на гъвкавост.

— Какво искате да кажете — гъвкавост?

— Трудно е за допускане, мистър Скарлет, но в случай че битовите ви разходи надхвърлят приходите от първия попечителски фонд, след като ни упълномощите, ние можем да прехвърлим капитал от втория фонд в първия. Разбира се, това е почти немислимо да се наложи.

— Разбира се.

Джеферсън Картрайт се засмя и смигна пресилено на нищо неподозиращия си ученик.

— Тук май ви метнах, а?

— Какво?

— Веднъж се наложи да направим това. Не си ли спомняте? Дирижабъла?… Дирижабъла, който купихте преди няколко години?

— А, да. Тогава нещо бяхте притеснен.

— В качеството си на банкер, аз нося отговорност пред „Скарлати индъстрис“. Все пак съм ваш финансов съветник. Дължа обяснение за всичко… Покрихме покупката със средства от втория фонд, макар да не бе правилно. Съвсем не бе правилно. Един дирижабъл едва ли би могъл да мине за капиталовложение.

— Отново извинявайте.

— Само запомнете, мистър Скарлет. Желанието на вашия баща бе парите от облигациите да се реинвестират.

— И как да разбера, че това става така?

— Посредством нарежданията за освобождаването на прихода при падежа им, които подписвате всяко полугодие.

— Тези стотина подписа, които все трябваше да изтърпявам?

— Да. Ние осребряваме книжата и влагаме капитала.

— В какво?

— Изложено е в портфолиото, което редовно ви изпращаме. Правим каталози на всички инвестиции. Избора правим сами, тъй като при заетостта ви, досега не сте отговаряли на запитванията ни относно вашите предпочитания.

— Нищо не разбирах от тях.

— Е, това ще може да се преодолее сега, нали?

— Ами, ако не разпиша нарежданията?

— Е… в случай на подобно малко вероятно развитие, облигациите и акциите остават в трезора до края на годината.

— Къде?

— Подземните трезори — сейфовете. На Скарлати.

— Разбирам.

— Нарежданията са прикрепени към акциите, когато ги изтегляме.

— Но, ако няма нареждане, няма и акции. Няма капитал, няма пари.

— Точно така. Те не могат да бъдат прехвърлени. С нарежданията, както личи и по името им, вие ни упълномощавате с правото да инвестираме капитала.

— Нека тогава си представим, че вас ви няма. Уотърман тръст не съществува. Няма такава банка. Как ще могат тези дялове да се обърнат в пари?

— Отново с подпис. За изплащане на когото посочите. Това ясно се упоменава във всеки от документите.

— Разбирам.

— Някой ден, когато напреднете повечко, разбира се, трябва да видите трезорите. Фамилията Скарлати заема цялото източно крило. Двамата сина, вие и Ченсълър, имат съседни помещения. Много е вълнуващо да се види.

Ълстър се замисли.

— Да, добре би било да видя сейфовете… Когато напредна повечко, разбира се.

 

 

— За Бога, Саксънови сватба ли готвят, или църковен събор за Кентърбърийския архиепископ?

Елизабет Скарлати бе повикала по-големия си син у дома, за да решат някои неща около статиите по вестниците и купчината покани на бюрото й.

— Не можеш да им се сърдиш. Ълстър не е първият срещнат.

— Разбирам. Но, от друга страна, животът в останалия Ню Йорк не може да спре. — Елизабет отиде до вратата на библиотеката и я затвори. Обърна се и погледна по-възрастния си син. — Ченсълър, искам да ти кажа нещо. Съвсем накратко и, ако носиш глава на раменете си, никога няма да повториш и дума от това, което ще спомена.

— Няма, разбира се.

Елизабет не отделяше поглед от сина си. Каза си наум, че Ченсълър всъщност бе по-добър човек, отколкото тя априори бе решила, че е. Работата бе там, че видът му бе ужасно провинциален и в същото време тотално зависим от благоразположението на останалите. Вечно разсеяният му поглед при всяка делова среща го караше да прилича на магаре.

Делови срещи. Може би бяха имали твърде много такива. И твърде малко разговори. Може би вината бе нейна.

— Ченсълър, не си въобразявам, че в тия времена мога да съм близък приятел на младите. Днешната свобода на поведението липсваше по времето на моята младост и — нека Бог отсъди — но смятам, че нещата се развиват в правилна посока, макар и, струва ми се, да отиват твърде далеч.

— Напълно съм съгласен! — прекъсна я Ченсълър Дрю с жар. — Търсенето на удоволствия е всеобщата болест днес, но казвам ти, няма да оставя децата си да се заразят с нея! Е, възмущението от днешния морал е може би само повърхностната ни реакция. Децата, както и времената, стават такива, каквито ги оформяме сами — съзнателно или не…

— Както и да е, това бе само въведение — каза Елизабет, пресичайки стаята и седна на бюрото си. — Наблюдавам Джанет Саксън през последните няколко седмици… Наблюдавам е може би твърде силно казано. Виждала съм я само пет-шест пъти, ако смятаме и първия — онзи абсурден годеж. Направи ми впечатление, че тя пие доста много. Но, разбира се, е и прекрасна девойка! Интелигентна, жива. Греша ли?

Ченсълър Скарлет се сепна. Никога не бе си помислял нещо подобно за Джанет. Никога не му бе минало през ума. Всички пиеха доста много. Това бе част от свободата на апетитите, която всички си позволяваха и на която, въпреки неодобрението му, сам той не се противопоставяше твърде сериозно.

— Не бях забелязал нещо такова, майко.

— Тогава, очевидно, греша и по-добре да сменим темата. Наистина живея в друго време.

Елизабет се усмихна и за първи път от много време целуна нежно по-големия си син. И все пак нещо мъчеше Джанет Саксън и Елизабет Скарлати бе убедена в това.

 

 

Сватбеното тържество на Джанет Саксън и Ълстър Стюарт Скарлет премина триумфално. Ченсълър Дрю бе естествено кум на брат си, а булото на младоженката носиха петте му деца. Съпругата на Ченсълър, Алисън Демърсет Скарлет, не можа да присъства на сватбата, тъй като по това време раждаше шеста рожба в Презвитерианската болница.

Фактът, че за време на сватбата бе избран април, се бе превърнал в спорен въпрос между Джанет Саксън и родителите й. Те предпочитаха това да стане през юни или поне май, но Джанет бе непреклонна. Годеникът й настояваше да са в Европа преди средата на април и толкоз.

Освен това и тя си имаше сериозна причина да не иска дълъг годеж.

Бе бременна.

Джанет знаеше, че майка й подозира това. Тя знаеше също, че майка й бе възхитена, дори бе във възторг от добре приложения от страна на дъщеря й най-съвършен женски трик. Перспективата не друг, а точно този младоженец да бъде неумолимо вкаран в капана, хванат натясно в клетката, бе достатъчна Мариан Саксън бързо да се пречупи и да се съгласи на сватба през април. Мариан Саксън би оженила дъщеря си и в синагога на Разпети петък, ако това щеше да я свърже с наследника на Скарлати.

 

 

Ълстър Скарлет си взе ваканция от редовните сесии в Уотърман тръст кампъни. Уговорено бе, че след един малко по-дълъг меден месец на Стария континент, той щеше с нови сили да се потопи във водите на финансовия свят. Джеферсън Картрайт бе трогнат — и изненадан — от това, че Ълстър взе със себе си на това „свещено пътешествие на любовта“, както се изрази кавалерът от Вирджиния, доста документи, които щеше да проучва. Събрал бе буквално стотици обзорни доклади във връзка с безбройните вложения на „Скарлати индъстрис“ и бе обещал на Картрайт до завръщането си да е овладял и последната тънкост на неизтощимото им многообразие.

Джеферсън Картрайт бе толкова развълнуван от прилежността на Ълстър, че му подари и ръчно изработено кожено дипломатическо куфарче.

 

 

Първата част от пътуването на младоженците премина под сянката на остра морска болест, каквато изглежда бе налегнала Джанет. За корабния лекар, който вътрешно леко се забавляваше със случая, това обаче със сигурност бе спонтанен аборт, в резултат на който младоженката прекара целия път до Саутхемптън прикована на легло в каютата си.

В Англия младоженците откриха, че местната аристокрация бе започнала да става доста търпима спрямо нашествията на американския си вариант. Всичко бе въпрос на състояние. Вулгарните, но богати нови аристократи от колониите, бяха узрели да бъдат погълнати и ги поглъщаха без проблеми. По-приемливите от тях — а в тази категория спадаха и Ълстър Скарлет и съпругата му — бяха абсорбирани без никакви въпроси.

Дори собствениците на Бленхайм не можеха да не останат впечатлени от някой, който залагаше на карта цената на най-доброто им ловджийско куче. Особено когато този картоиграч разбираше от пръв поглед коя е най-добрата им хрътка.

Приблизително по това време — втория месец от пътешествието — до Ню Йорк започнаха да се процеждат слухове, донесени предимно от завръщащи се състоятелни членове на аристокрацията. Ълстър Стюарт изглежда се държеше много зле. Започнал бе да изчезва, без да казва дума, за цели дни, а веднъж, гласяха вестите, бе пропаднал без вест за близо две седмици, оставяйки съпругата си, в състояние на унизителен гняв.

Дори и тези крайно обезпокоителни слухове все пак не можеха да се задържат за дълго в центъра на вниманието, тъй като Ълстър Скарлет бе вършил същото и като ерген, а Джанет Саксън, от своя страна, бе вързала най-добрата мъжка партия на Манхатън. От нея не можеше да се очаква да се оплаква! Хиляди девойки биха дали мило и драго само за пръстена и церемонията и оттам нататък биха го оставили да върши каквото поиска. При всичките тези милиони и, както някои казваха, благородническата титла на фамилията! Никой не хранеше особено съчувствие към Джанет Саксън.

Тогава мълвата пое в нова посока.

Скарлетови бяха изоставили лондонското общество и бяха поели по нещо, което можеше да се определи само като безумно тежка и трескава обиколка из целия континент. От замръзналите езера на Скандинавия до топлите брегове на Средиземноморието. От студените улици на Берлин до горещия паваж на Мадрид. От планинските склонове на Бавария до равните, мръсни гета на Кайро. От Париж през лятото до Шотландските острови през есента. Никой не знаеше къде щяха да се окажат в следващия момент Скарлет и съпругата му. Беше необяснимо. В пътуванията им липсваше всякаква логика.

Джеферсън Картрайт бе по-загрижен от всеки друг. Дори разтревожен. Не бе сигурен какво трябва да направи, затова реши единствено да изпраща на Ченсълър Дрю Скарлет меморандуми, издържани в добре подбрани фрази.

Защото Уотърман тръст изпращаше хиляди и хиляди долари по сметки във всяка възможна и дори някои невъзможни банки в Европа. Всяка писмена молба, изпратена от Ълстър Скарлет, бе прецизно изготвена и нарежданията бяха недвусмислени. Наблягаше се специално на искането за поверителност и запазване на мълчание относно транзакциите. Нарушаването на въпросната поверителност се предвиждаше да се накаже с незабавното изтегляне на неговите авоари от Уотърман… Една трета от фондовете на Скарлет. Половината от наследството на Скарлати.

Нямаше никакво съмнение — Ълстър Скарлет бе извлякъл полза от сесиите си в банката. Знаеше точно как да задава финансовите си искания и го правеше с езика на банкерството. Но Джеферсън Картрайт продължаваше да се чувства несигурен. Възможно бе да стане прицел на критики на по-късен етап. Оставаха две трети от фондовете и втората половина от наследството. Той разреши неразрешимата дилема пред себе си, изпращайки следното послание — а после и други негови варианти — до брата на Ълстър Скарлет.

Скъпи Ченсълър,

Пиша, за да ви държа в течение — както удачно бяхме започнали да правим това по време на сесиите на вашия брат тук, в Уотърман — че Ълстър прехвърля значителни суми в европейски банки за покриване разходите по може би най-разкошния меден месец в историята на бракосъчетанията. Нищо не се отказва на красивата му съпруга! Вероятно бихте се радвали да научите, че кореспонденцията му се води по най-делови начин.

Няколко подобни послания бяха получавани от Ченсълър Дрю, който се усмихваше снизходително. Колко отдаден бе преобразеният му брат на своята съпруга! А вече водеше и кореспонденцията си като бизнесмен. Напредък определено имаше.

Това, което Джеферсън Картрайт не обясняваше в писмата си, бе, че Уотърман тръст бе заливан от поток разписани от Ълстър сметки и плащания, идващи от безброй хотели, железници, магазини и банки из цяла Европа. Това, което безпокоеше Картрайт, бе, че гъвкавостта, за която бе споменал но повод на инцидента с дирижабъла, трябваше да влезе в употреба отново.

Бе немислимо, но се превръщаше във факт! Разходите на Ълстър Скарлет щяха да надхвърлят доходите от попечителския фонд. В разстояние на няколко месеца — събирайки банковите преводи с изпратените за покриване сметки — Ълстър Стюарт Скарлет бе похарчил почти осемстотин хиляди долара.

Невероятно!

Но бе факт.

И ако Картрайт разгласеше информацията за това, Уотърман би могъл да загуби една трета от авоарите на Скарлати.

През август Ълстър Стюарт Скарлет извести майка си и брат си, че Джанет е бременна. Двамата щяха да останат в Европа още поне три месеца, тъй като лекарите смятаха, че би било най-добре, ако Джанет пътува колкото може по-малко в първите месеци на бременността.

Джанет щеше да остане в Лондон, докато Ълстър щеше да отиде на ловен поход с приятели в Южна Германия.

Нямаше да го има месец. Вероятно месец и половина.

Щеше да бие телеграма, когато решат да се завърнат у дома.

 

 

В средата на декември телеграмата пристигна. Ълстър и Джанет щяха да са у дома за Коледа. Джанет трябваше да пази повече или по-малко покой, тъй като бременността й бе трудна, но Ълстър се надяваше брат му да се погрижи обзавеждането в къщата му на Петдесет и четвърта улица да е удобно за нея.

Ълстър заръчваше на Ченсълър Дрю да се погрижи някой да посрещне кораба, с който щеше да пристигне преди тях новата им икономка от Стария континент. Назначаването й било горещо препоръчано и Ълстър би искал тя да се чувства като у дома. Казваше се Хана.

Езикът нямало да бъде проблем.

Тя говорела и английски, и немски.

 

 

През последните три месеца от бременността на Джанет Ълстър възобнови сесиите си в Уотърман тръст и самото негово присъствие там успокояваше Джеферсън Картрайт. Макар никога да не прекарваше повече от два часа в банката, той изглеждаше мрачен и по-слабо предразположен към пристъпите си на раздразнение, с които бе познат от преди медения си месец.

Започна дори да си взема работа за вкъщи с коженото куфарче ръчна изработка.

В отговор на поверителните и небрежно зададени от Картрайт въпроси във връзка с големите суми, преведени от банката в Европа, наследникът на Скарлати напомни на третия вицепрезидент на Уотърман, че именно той ясно му бе обяснил, че нищо не пречи доходът от попечителския му фонд да се използва за реинвестиране. Скарлет потвърди и молбата си всички негови европейски транзакции да останат поверителни помежду им.

— Разбира се. Напълно ви разбирам. Но вие знаете, че при прехвърляне на средства от втория фонд за покриване на разходите ви — а това тази година определено ще се наложи да направим — аз трябва да внеса този факт в документите на Скарлати… По силата на подписа ви сме изплатили огромни суми из цяла Европа.

— Но няма да се налага още дълго време да записвате това, нали?

— До края на финансовата година, който за „Скарлати индъстрис“ е трийсети юни. Същия, както и за правителството.

— Е — въздъхна красивият мъж, поглеждайки притеснения южняк, — тогава на трийсети юни ще трябва да стана и понеса ударите на съдбата. Фамилията няма да е разстроена за първи път. Но, надявам се, този да е последен.

С приближаването на термина на Джанет през вратите на резиденцията на Ълстър Скарлет течеше непрестанна процесия от различни търговци. Екип от трима лекари я държеше под непрекъснато наблюдение, а собственото й семейство я навестяваше два пъти дневно. Целта на всички тези занимания бе да поглъщат изцяло вниманието й. И да го държат далече от един ужасяващ факт. Факт, който тя криеше тъй дълбоко в себе си, че не знаеше как да говори за него; нямаше и човек, когото да чувства достатъчно близък.

Съпругът й бе спрял да й говори.

Бе напуснал леглото й в третия месец от бременността. По-точно, докато бяха в Южна Франция. Отказал бе повече сношенията с нея, смятайки че спонтанният й аборт по-рано е бил причинен от секса. А тя желаеше секс. Желаеше го отчаяно. Искаше да чувства тялото му върху своето тяло, защото само тогава усещаше някаква близост с него. Само тогава съпругът й се появяваше пред нея без злост, измама и хладна пресметливост в очите. Но тя бе лишена дори и от това.

Тогава той напусна и общата им стая, настоявайки да спят разделени, където и да бяха.

Сега той нито отговаряше на въпросите й, нито някога задаваше сам такива.

Игнорираше я.

Мълчеше.

Ако трябваше да е честна със себе си, тя бе длъжна да признае, че той я презираше.

Мразеше я.

Джанет Саксън Скарлет. Една доста интелигентна рожба на Васар. Излязла от котильоните на Пиер и умерено запалена по ловните клубове. Винаги през това време се бе питала защо тъкмо тя, а не някой друг се ползваше от достъпните за нея привилегии.

Не че някога се отказваше от тях. Това тя не правеше. Може би имаше изконно право да се ползва от тях. Бог бе свидетел, че тя гледаше на всичко отстрани. Всички около нея също повтаряха това, откакто се помнеше. Майка й вечно се бе оплаквала — че дъщеря й е наблюдател.

— Кога ще навлезеш самата ти в живота, Джанет! Трябва да преодолееш това отношение!

Но „да се преодолее“ не бе лесно. Тя оприличаваше живота си на двете тръби на бинокъл — всяка различна, но заедно слети в един фокус. В едната леща се виждаше състоятелната млада дама с безупречно поведение, огромно богатство и очевидно гарантирано бъдеще с някой също състоятелен млад джентълмен, със съразмерно богатство. От другата тръба обаче, гледаше девойка с намръщено чело и питащи очи.

За това момиче светът бе по-голям от ограничената среда, която се разкриваше пред очите й. По-голям и далеч по-безмилостен. Но никой не й бе дал да надникне в този по-голям свят.

Никой, освен съпругът й.

И тази част от света, която той й позволяваше да види — или по-точно я принуждаваше да го прави — бе за нея ужасяваща.

Поради което тя пиеше.

Докато с помощта на непрекъснатия поток от роднини и приятели подготовката за раждането на Джанет напредваше, някаква странна пасивност обхвана Ълстър Стюарт Скарлет. За хората, които го наблюдаваха отблизо, бе особено ясно, но дори и по-далечните странични хора можеха да видят, че той бе намалил рязко обичайно трескавите обороти на живота си. Бе станал по-тих, не бе така избухлив, а понякога бе и умислен. За известно време започна често да изчезва някъде сам. Не за дълго, за по три или четири дни. Мнозина, подобно на Ченсълър Дрю, обясняваха това с предстоящото бащинство.

— Казвам ти, мамо, това е просто чудесно! Той е станал нов човек! И ти знаеш, казвах му, че всичко опира в това да имаш деца. Това дава цел в живота на мъжа. Само гледай, когато всичко завърши и той ще е готов за истинска работа!

— Ти се отличаваш с изострената си готовност да приемаш очевидното, Ченсълър. Брат ти твърдо е избрал за своя цел в живота никога да не се залавя с истинска работа, както ти се изрази. Подозирам, че е отегчен до смърт от предстоящото си превръщане в баща. В противен случай, сигурно пие лошо уиски.

— Доста безмилостна си към него.

— Точно обратното — прекъсна го Елизабет Скарлати, — струва ми се, че той е станал далеч по-безмилостен спрямо нас.

Ченсълър Дрю изглеждаше озадачен. Затова смени темата и зачете на глас доклада за най-новия проект на Скаруик.

Седмица по-късно във Френската болница Джанет Саксън се сдоби мъжка рожба. Десет дни по-късно в катедралата „Сейнт Джон“ момченцето бе кръстено Ендрю Роланд Скарлет.

И един ден след кръщенето Ълстър Стюарт Скарлет изчезна.