Джоана Линдзи
Отдай ми любов (8)

Глава осма

Не бе изминала и двадесет метра, когато, въпреки гнева си, осъзна каква ужасна грешка бе извършила. Ако не я познаваше толкова добре, Тургайз щеше да я последва, но гигантът бе останал до навеса и очакваше господарката му да промени решението си.

Ерика не бе жестока. Ако я беше обидил за нещо друго, тя щеше да прояви снизхождение и дори може би щеше да потърси вината у себе си. Бе сигурна в това. Мъжът сигурно не вярваше, че тя ще остави да го бичуват.

И беше прав. Ужасяваше се от постъпката си. Бе загубила самообладание.

Пленникът я бе накарал да избухне, но тя не трябваше да си позволява да стигне дотам. Никой досега не й бе предлагал така нагло да сподели леглото му, както този келт. Той заслужаваше камшик, наистина го заслужаваше, но тя трябваше да преглътне обидата и да отмени заповедта си. Нямаше да го остави в ръцете на безпощадния Уилнот. Дори и когато някой от слугите трябваше да бъде наказан с камшик, тя възлагаше на друг да изпълни наказанието. Уилнот изпитваше удоволствие да причинява болка на хората.

Ерика се обърна, за да помоли Тургайз да се заеме с това, тъй като не искаше да се среща отново с келта. Селиг я смущаваше и тя губеше самообладание, а не биваше да допуска това. Внезапно от залата долетя остър вик.

— Милейди, бързо елате насам! Турстон се спъна и падна. Ох, дано не си е счупил ръката.

Веднага забрави за всичко останало. Грижеше се за племенника си още от двегодишната му възраст и го чувстваше като собствено дете. Втурна се към вратата, сърцето й щеше да изскочи от гърдите и лицето й пребледня, когато чу писъците на детето в спалнята.

Бяха поставили Турстон в леглото. Момченцето се мяташе като уловен звяр. Двама от слугите се опитваха да го успокоят. Лечителката, която живееше в замъка, бе застанала до леглото и се опитваше да облекчи болката му. Но Турстон, който досега не знаеше какво е истинска болка, не спираше да крещи, присвил странно подгъната си ръка. На Ерика й се прииска от все сърце да поеме цялата болка върху себе си. Но нищо не можеше да стори, освен да се опита да му вдъхне кураж и ласкаво заговори:

— Замълчи, момчето ми — тя нежно притисна главата му до гърдите си. Детето много приличаше на баща си, нейният брат. — Сега ще боли, но само след няколко дни ще забравиш за болката и дори ще разказваш на приятелите си колко храбро си се държал.

— О, но аз не съм храбър! — изплака Турстон.

— Сега обаче трябва да изтърпиш Елфина да ти намести ръчичката, за да може да оздравее напълно — Ерика се обърна към лечителката. — Нали ще направиш точно това? — но нещо в тона й и в израза на лицето й накараха старата жена да се осмели да оспори думите на господарката си.

— Ще му сложа шина… — започна Елфина.

— Първо трябва да му изправиш ръката — сопна се Ерика. — Това е дясната му ръка, трябва да бъде права и силна, нали един ден като порасне, ще трябва да държи меч с нея? Трябва да може да си служи свободно с десницата.

Лечителката уплашено поклати глава.

— Но аз никога не съм правила това. Нямам толкова сила…

— Тургайз!

Ерика въобще не се огледа, за да се увери, че гигантът е наблизо. Той винаги беше до нея. Тургайз веднага застана от другата страна на леглото и безмълвно хвана китката на момчето.

— Дръж го — това бяха единствените думи, които каза на господарката си.

Тя нежно прегърна детето и прошепна в ухото му:

— Сега може малко да боли, скъпи мой, но после ще ти стане по-добре. Ще ти поолекне, ако извикаш.

Турстон пронизително изпищя и припадна в ръцете й. Тя внимателно го отпусна в леглото, избърса сълзите му, като забрави да изтрие своите, радостна, че детето поне за малко няма да чувства болка. Срещна погледа на Тургайз и когато се готвеше да му благодари, една внезапна мисъл прободе съзнанието й. Бе забравила за пленника!

— Върви! — извика тя и се помоли да не е станало твърде късно. — Иди при Уилнот и му заповядай да не измъчва онзи келт. Може би ти ще успееш да научиш истината от него и ще можем да се избавим от този пришълец.

Тургайз само това чакаше и се втурна към ямата под навеса. Мощните му крачки раздрусаха пода. Дори от гредите се посипа прах. Слугите го зяпнаха с удивление — никога не го бяха виждали да тича така. Гигантът се опасяваше да не е закъснял и да се е случило непоправимото.

Уилнот не го забеляза, толкова бе увлечен в работата си. Тургайз влезе тъкмо навреме, хвърли се напред и улови издигната ръка на предводителя на стражата, миг преди да спусне смъртоносния кинжал. После го хвана и го запрати до стената.

— Господарката не ти бе наредила да го убиеш — изръмжа гневно Тургайз.

Уилнот отлично разбираше, че неминуема смърт заплашва всеки, който би се опитал да изправи срещу разбеснелия се гигант.

— Но аз тъкмо започвах — опита се да протестира той.

Тургайз си представи какво би станало, ако Уилнот бе оставен няколко часа да довърши пъкленото си дело, после за няколко секунди го пренебрегна, за да провери състоянието на пленника и се успокои, че той все още е жив.

Селиг бе обърнат с лице към стената. Ризата бе смъкната от гърба му и по него се виждаха двадесетина пресни рани от камшика на Уилнот. Повечето от тях кървяха. Но поне Уилнот не бе пристъпил заповедта на Ерика — бой с камшик — но, разбира се, бе избрал най-късия камшик, от няколко жили, който най-слабо раздираше кожата на жертвите, за да бъде агонията им по-бавна. Раните все пак не изглеждаха прекалено дълбоки, за да оставят трайни следи по гърба на викинга, но болката трябва да е била непоносима.

Явно беше, че мъжът бе в безсъзнание, но това, разбира се, не бе спряло Уилнот. Не би трябвало обаче да изпадне в безсъзнание само от няколко удара. Тургайз не можеше да повярва, че толкова едър и силен мъж не може да издържа на болка.

Нещо не беше наред. Тази мисъл го бе осенила още по време на разговора между господарката му и пленения пришълец — говореше бавно, като че ли бе пиян и провлачваше думите, а после изведнъж започваше да говори ясно и разбрано. Би трябвало да е луд, за да предизвиква Ерика, когато знаеше, че съдбата му зависеше от нея. Освен ако този странен чужденец нарочно желаеше да умре.

Ако Тургайз бе повярвал, че онези дръзки обиди, които Селиг бе изрекъл в очите на господарката, са преднамерени, то би се разправил собственоръчно с чужденеца. Но той не вярваше в това. По-скоро думите се бяха изплъзнали неволно от устата на пленника или бяха естествена реакция към една предизвикателно красива млада жена. Във всеки случай мъжът не бе поискал извинение, дори с нищо не бе показал, че схваща обидния смисъл на думите си.

Освен това, Тургайз не можеше да си обясни защо този мускулест пленник поне не се бе опитал да изтръгне клиновете, които придържаха халките на веригите към грубата стена. Ако бе успял щеше да се спаси от безжалостните удари на Уилнот. Този чужденец, който се нарече Селиг Благословения, лесно би могъл да избяга. Но той висеше на веригите безпомощен, прикован към мръсните окървавени стени, главата му се люшкаше в несвяст, кръв капеше от парещите рани на гърба му и от устните му се отронваше едва доловимо стенание.

Тургайз изгледа с подозрение Уилнот. Предводителят на стражата не бе помръднал от ъгъла, където го бе запратила мощната ръка на исполинския норвежец.

— Той беше ли в съзнание, когато започна да го биеш?

— Не съм обърнал внимание — войнствено отвърна Уилнот, ядосан от намесата на норвежеца.

Тургайз изръмжа. Ако лейди Ерика бе с него, щеше да го разтълкува като: „Лъжеш!“. И наистина гигантът се съмняваше, че пленникът бе усетил плющенето на камшика по голия си гръб. Подозираше също, че Уилнот не се е погрижил пленникът да бъде в съзнание, понеже много добре знаеше, че младата господарка може да отмени наказанието във всеки момент и е бързал да се възползва от удобния случай. Обикновено Уилнот караше жертвите си да изпият докрай горчивата чаша на страданието, но сега обстоятелствата го бяха принудили да се задоволи с болките, които чужденецът щеше да изпита, когато се свести.

Тургайз дръпна клина от стената и се увери, че не бе никак трудно за такъв едър мъж като Селиг да го измъкне. Клинът остана в ръката му и гигантът едва успя да подхване пленника, преди той да падне безпомощно в прахта. Бе изненадан от тежестта на мускулестото му тяло.

Тургайз внимателно го постави на пода по корем, като нагласи главата му върху сгънатата му ръка. Докато го наместваше, усети трескавата топлина, която се излъчваше от тялото на Селиг. Забеляза и подутината на тила му.

Гневно блесналите очи на норвежкия викинг сякаш приковаха Уилнот. Обвинението недвусмислено се четеше в изпепеляващия му поглед и предводителят на стражата уплашено заотстъпва към вратата.

— Ти си излъгал господарката ни — избоботи Тургайз. — Той наистина е бил ранен в главата.

Уилнот отново излъга, без да се усети, че червенината по лицето му го издаваше:

— Не съм напипал цицината на главата му.

— Знаеш ли какво ще напипаш, ако…

Тургайз се спря тъкмо навреме. От малък трябваше да се научи да овладява гнева си. Вродената му страховита сила изискваше да може да се обуздава. Веднъж, преди години, бе избухнал и така бе ударил един от братята си, че едва не го бе убил. Оттогава този урок му бе като обица на ухото.

Ето защо сега се задоволи само да изръмжи:

— Ако още веднъж го доближиш, ще се простиш с живота си.

Не беше нужно да говори повече. Той не обичаше да хаби думите напразно. Всъщност сега бе говорил много повече, отколкото през целия месец. Не знаеше какво да прави. Не разбираше много от рани и церове. А лейди Ерика все още се суетеше горе в спалнята около леглото на малкия Турстон. Младата господарка може би щеше да успее да изправи този непознат на крака, но точно сега не можеше да изостави племенника си, пък и Тургайз не се решаваше да я безпокои на своя глава. Така че в момента не можеше да реши какво да прави с безпомощния пленник.

Помисли си дали не трябва да го премести някъде другаде, да не го оставя да лежи на мръсния под, но после си каза, че мъжът бе в безсъзнание и едва ли би забелязал промяната в обстановката, затова само повика единия от пазачите.

— Намери някой от слугите. Кажи му да донесе един сламеник, завивки, свещи и вода. Ах, да, донесете и нещо за ядене. Не пестете храната. Донесете всичко и после изпрати някой слуга да чака пред спалнята на младия господар. Когато лечителката излезе от стаята на Турстон, веднага да я доведе тук, при мен.

Пазачът познаваше много добре навиците на Тургайз, от месеци се хранеха заедно с останалата прислуга и сега бе слисан от необичайната му словоохотливост.

— Лейди Ерика не бива да знае за това, особено за лечителката.

От ямата се дочу тихо стенание и Тургайз тихо прошепна:

— Бог Тор да му е на помощ.

Приближи се до Селиг и приклекна. Пленникът се размърда и прошепна няколко думи на норвежки, майчиния език на Тургайз. Това окончателно разтопи леда в сърцето му. Колкото и да звучеше странно, Тургайз се опасяваше най-много от вероятността всичко, което пленникът бе казал, да се окаже истина. Този презрян негодник Уилнот го бе обвинил само защото бе чужденец.

Очите на Селиг бяха затворени, но юмруците му машинално се присвиха. Изпъшка още веднъж. Тургайз си помисли каква ли болка трябва да изпитва този мъж с тази голяма подутина на главата. Гигантът го заговори на норвежки, нещо, което не му се бе случвало от години.

— По-добре не мърдай.

Мъжът простена и едва заговори:

— Дори и не мисля да се опитвам. Какво е станало, че целият ми гръб пламти?

Нима не си спомня за ударите с камшика? Така бе по-добре, но Тургайз изпита срам, че не се бе опитал по-рано да спре кръвожадния Уилнот. Можеше да предотврати това жестоко и безсмислено наказание. Лейди Ерика не трябваше да заповядва да го бият с камшик и сигурно не би го сторила, ако не бе загубила самообладание. Реши, че е по-добре да не отговаря на въпроса.

— Кажи ми името на някой, който ще се погрижи за теб?

Като че ли Селиг бе очаквал с нетърпение тези думи. Да се погрижат за него. Ако изпратят послание до сестра му, тя ще дойде и ще да го отведе оттук. Бе намерил един съотечественик, който явно бе приятелски настроен към него и чувстваше, че може да му се довери.

— Сестра ми, Кристен, е съпруга на Ройс от Уиндхърст, близо до Уинчестър. Той ще…

Помръдна се леко, без да знае, че така ще раздразни раните по гърба си. Прониза го силна болка и той стисна зъби, за да не извика. Въздухът излезе със свистене от гърдите му.

— По-кротко — посъветва го Тургайз. — Всеки миг ще дойде нашата лечителка.

Селиг не го чу. Внезапно разбра защо са тези непоносими болки в гърба.

— Тя… значи тя е заповядала… с камшика. Тя наистина…

Мислите му бяха объркани. Всичко плуваше пред погледа му, не можеше да разбере дори какво го мъчи, като че ли бяха изминали часове, когато до слуха му достигна нечий смях и тогава отвори очи и я видя.

Меднозлатисти коси, буйни като пламък, страстни устни, които ту му се надсмиваха, ту обещаваха сладост, но не за него. Стояла е отстрани, безучастна и недосегаема, докато са го измъчвали жестоко с юмруци и с камшици, жигосвали са раните му с горящи главни, наливали са отрова в гърлото му, за да го накарат да повръща отново и отново, за да не може никога повече да се възстановят силите му.

Той знаеше, че бе крещял от болка, макар да не бе чул гласа си, чуваше само нейния смях, все по-силен и по-силен, който кънтеше в пламналата му глава, докато накрая изпадна в агония. Но продължаваше да чува смеха й. Тя се забавляваше от мъките му и го презираше за слабостта му. Не можеше да избяга от ужасния смях и болката. Тя, Ерика, беше навсякъде, гледаше го, смееше се, понякога сама грабваше камшика, което го изпълваше с безкрайна мъка.

Не можеше да си обясни такава жестокост и то от младо момиче. Той бе искал да бъде с нея и да я люби, но единственото, което искаше тя, бе да го измъчва и унижава. Продължаваше да чува смеха й, който щеше да го съпровожда, докато издъхне.

 

 

Тургайз остана до Селиг Благословения, докато дойде лечителката Елфина, помогна й да го пренесе на сламеника и забърза към спалнята на Турстон. Ерика все още бдеше край унесеното в сън момче и му каза, че ще остане с племенника си през цялата нощ.

Тургайз бе изпратил вестоносец към Уесекс и можеше да поспи няколко часа. Когато се върна при ямата, небето на изток вече розовееше. Още от вратата до слуха му достигна смеха на Елфина и помисли, че състоянието на пленника се е подобрило. Приближи се и запита:

— Започна ли да се съвзема?

Елфина дори не се опита да прикрие веселото си настроение:

— Не, напротив, треската се усили. Целият гори и нищо чудно да умре до довечера.

Тургайз се вцепени.

— Тогава защо се смееш?

Жената не се уплаши от намръщеното му лице.

— Защото за мен е удоволствие да видя как се мъчи един келт. Знаеш, че един от тях уби мъжа ми.

Той не знаеше и не го интересуваше.

— Ако заради някакво желание за мъст не се погрижиш за него както трябва…

— Не, викинг, можеш да бъдеш спокоен. Длъжна съм да му помогна с каквото мога, въпреки че ненавиждам проклетите келти. Целият ми живот е посветен на лековете и билките. Но с радост мога да ти съобщя, че всичките ми усилия се оказаха напразни и вече нищо не може да се направи — тя отново се засмя предизвикателно с дразнещия си смях. — Не помогна дори и очистителното. Тресе го все по-силно и той не спира да бълнува. Бях внимателна с него, но той мисли, че го измъчват. Не е по моя вина, че има мъчителни сънища и като че ли дяволът го е обсебил, а ти се чудиш защо се смея? Вече не мога да направя нищо за него.

— Махай се тогава! — изръмжа Тургайз. — Не е време за смях.

— Ти така казваш, но аз не съм съгласна с теб. Никога не съм си мислила, че ще мога да отмъстя за съпруга си, но сега се чувствам отмъстена и то без да съм направила нещо. Това е справедливост, норвежецо.

— Но той дори не е келт, глупачке.

Старата знахарка се изсмя подигравателно.

— Очите ми не лъжат. Той със сигурност е келт.

Тургайз я дръпна и без да каже нищо я избута навън. Зад гърба му се чу охкането на Селиг, който все още беше в безсъзнание.

 

 

Беше почти на разсъмване, когато Ерика излезе от стаята на племенника си. Не си беше лягала и бе прекарала цялата нощ край леглото на Турстон. Бе го държала за ръчичката и сърцето й се свиваше от мъка, когато момченцето проплакваше насън от болка. Тургайз бе наместил счупените кости, а Елфина бе пристегнала ръката и му бе дала лек за болката, но щяха да минат много дни преди болката да утихне и месеци преди костите на ръката му да зараснат напълно. Не й оставаше нищо друго, освен да се моли ръката на детето да оздравее по-скоро. Опитваше се да се успокои, че е направила всичко, за да му помогне.

Бе казала на Елфина, че и друг път бе виждала хора със счупени ръце или крака. Но всъщност това й се бе случило само веднъж, когато брат й си бе счупил крака. Рагнар я бе помолил да повика Тургайз, за да намести костта. Един от полубратята й някога бе ранен в крака и оттогава накуцваше. Навярно не го бяха лекували както трябва и той бе останал сакат за цял живот. Рагнар не бе искал да го сполети същата участ и затова бе пожелал Тургайз да се опита да намести костта. Ала дали това щеше да помогне и на малкото момче? Младото момиче познаваше лечебните свойства на билките и дори можеше да шие рани, но не разбираше нищо от по-сериозни рани. А и малцина от лечителите наистина разбираха.

Тревогите и безсънието я бяха изтощили. Мислите й бяха заети не само с тревогата за Турстон. Питаше се какво бе станало с пленника, окован с вериги в ямата. Не можеше да си обясни неразумното му поведение и собственото си отношение към него.

И друг път бе срещала безочливи мъже. Датчаните или викингите, както ги наричаха в Англия, бяха надменни и самоуверени мъже. И много от тях бяха привлекателни. Рагнар също бе хубав мъж, а и сред хората му имаше още неколцина, по които момичетата непрекъснато въздишаха. Не беше свикнала да я обиждат, но трябваше ли заради това да се държи толкова глупаво? Защо бе нужно да наранява непознатия? Не беше изненадана, когато видя, че Тургайз я чакаше пред вратата на детската стая. Нямаше желание да говори за пленника, нито пък искаше да узнае какво е направил Уилнот с него, тъй като се чувстваше виновна.

Но все пак трябваше да попита.

— Как е пленникът?

Тургайз я погледна уморено. Не му се искаше да я лъже, но знаеше, че истината няма да й хареса. Младата господарка щеше да се измъчва и обвинява за страданията на чужденеца. Навярно Селиг щеше да преживее боя с камшик, но дали щеше да оцелее от треската и раната на главата? Елфина не вярваше, че ще оживее, пък и не можеше да се разчита на изпълнената с желание за мъст лечителка.

Затова реши да я излъже.

— Той ще се оправи.

Ерика се усмихна уморено и той разбра, че е постъпил правилно. Ако пленникът умре, той просто щеше да изхвърли трупа му и щеше да й каже, че Уилнот го е убил при опит за бягство. Предводителят на стражата наистина би го сторил с радост.