Джоана Линдзи
Отдай ми любов (6)

Глава шеста

Селиг се свести от дъжда. Капките се събираха по листата на храстите над главата му и се стичаха върху челото му. Но болката в тила бе толкова пронизваща, че той отново загуби съзнание.

Когато се събуди отново, слънцето щедро огряваше всичко наоколо и той притвори очи, заслепен от блясъка на деня. Но дори и през спуснатите си клепачи успя да зърне, че лежи под някакви храсти. Отново усети силна болка, но този път бог не бе така милостив и той не изпадна в блажено забвение. Страхуваше се да помръдне и лежеше на тревата сред храсталака като се опитваше да успокои биенето на сърцето си и стискаше зъби, за да не вие от болка.

Най-после събра сили и се опита да напипа мястото, откъдето пулсираше болката, но пръстите му се разтрепериха и ръката му безпомощно се отпусна на тревата. „Много съм зле“ — помисли си той. Навярно бе загубил много кръв и се уплаши да не е смъртно ранен. Може би скоро щеше да издъхне и никога нямаше да разбере причината за смъртта си.

Изчака малко, преди да се опита повторно да открие раната, и този път успя. Отначало му се струваше, че болката го залива отвсякъде. Опипа лицето си и усети наболата брада. Това можеше да означава, че не бе лежал много дълго в безсъзнание, може би не повече от две-три денонощия. Нямаше откъде да научи, че една грижовна женска ръка го бе обръснала на десетия ден след раняването му.

Най-после Селиг откри подутината на тила си и изпъшка, когато докосна чувствителното място. Но тя вече бе почти спаднала и той си помисли, че може би все пак не е ранен сериозно. Никъде по тялото си не откри кървящи рани. Защо тогава крайниците му бяха толкова безпомощни?

Реши, че навярно има друга рана, която още не е открил, и се зае грижливо да проверява навсякъде. Разтърси ръцете и краката си, за да се увери, че няма да се появи нова болка. Не откри нищо, освен че чувстваше крайниците си отпаднали и вцепенени. Усещаше и болезнена празнота в стомаха си, което съвсем не бе изненадващо, ако бе гладувал ден-два и някакво странно дразнене по ходилата, като че ли са били бити с пръчки. Но младият мъж бързо забрави за това, тъй като много повече го разтревожиха необичайната отпадналост и нестихващата болка в главата.

Запита се как ли ще успее да се завърне в Уиндхърст. Сигурно трябваше да върви пеш цял ден, а навярно дори два дни. Внезапно се изплаши, че може би никога нямаше да може да се надигне от земята. Остана да лежи още цял час. Не смееше дори да опита да се изправи. Най-после се подпря на единия си лакът и се повдигна сред тревата. Ненапразно се бе страхувал да се изправи, защото веднага му се зави свят и пред очите му затанцуваха светлинки. По-лошото бе, че веднага му се повдигна, въпреки празния стомах. Наведе се настрани, за да повърне, но нищо не излезе от устата му. Ала гаденето не спираше. Нещо във вътрешностите му се надигаше отново и отново, като всеки път тялото му се разтърсваше и като че ли нагорещени шипове пронизваха черепа му отвътре. Болката стана непоносима.

Когато се събуди за трети път, отново бе слънчев ден, но не бе сигурен дали не е изминало цяло денонощие. Болката в тила отново запулсира и му се струваше, че е по-мъчителна отпреди. Дълги минути не смееше да помръдне, защото помнеше неуспешния опит да се изправи на крака. Стомахът му пак се разкъсваше от спазми. Пък и тази необяснима отпадналост, която упорито владееше цялото му тяло. Това го накара отново да се опита да стане. Трябваше непременно да намери храна, бог Один щеше да му помогне, струваше му се, че още ден и ще умре от глад. О, трябваше да се добере до някоя мека постеля и искаше сестра му да се суети загрижено около него, макар да нямаше и най-бегла представа къде се намираше. Селиг силно стисна зъби, твърдо решен да се изправи на крака и да потегли към дома. Успя, макар и съвсем бавно, да се надигне и всичко наоколо отново се завъртя пред очите му.

Събра сетни сили, сподави надигащото се гадене в стомаха и се опита да се огледа. Цялата околност му изглеждаше замъглена. Образите трептяха пред погледа му и ту се проясняваха, ту отново се размазваха.

Отпусна се безпомощно на тревата. Едва сега забеляза, че не е облечен в своето облекло. Изцапаните дрехи го стягаха в плещите, а наметалото, прекалено широко и късо за ръста му, навярно бе скроено за някой тантурест дебелак. Обувките му бяха изпокъсани. Може би се е опитвал да ходи из гората, реши той, макар и да не помнеше нищо.

Младият викинг си припомни как някога бе кръстосвал южното крайбрежие на Уесекс, когато търсеше сестра си, преоблечен като келтски рибар от Девън. И изведнъж изпадна в някакво трескаво състояние. Привиждаха му се сцени от онези дни и за миг се изплаши, че отново се е завърнал в миналото и че всичко, което се бе случило след това, е било само някакъв сън. Ала внезапно се досети, че ако са се върнали миналите дни, не можеше да сънува лицето на Ройс. Та нали тогава още не подозираше за съществуването на бъдещия си зет. Не можеше да го сбърка с някой друг, пък и болката в главата бе прекалено реална и нямаше никаква връзка с миналото.

Но и сега дрехите му бяха така изпокъсани, както по време на онова странстване по крайбрежието. Никога вече не би облякъл такива дрехи. Припомни си, че яздеха по някакъв път, цяла група въоръжени мъже, когато изневиделица ги нападнаха непознати грабители. Защо тогава не виждаше наоколо никого от другарите си? Между листата се очертаваше малка пътека, но край нея нямаше мъртви тела. Нима спътниците му са били отвлечени, а той е успял да се спаси като е пропълзял под храстите? Тогава откъде са се взели тези непознати дрехи?

Унесен в мисли, младият мъж не усещаше как часовете се нижеха и денят вече преваляше. Внезапно забеляза, че слънцето клони към залез. Трябваше да се опита да намери подслон, преди да се смрачило, а това означаваше, че на всяка цена трябваше да се изправи и да се опита да ходи.

Но това се оказа тежка задача. На няколко пъти задигна и се опря на ръце, докато премине главозамайването. Краката му се огъваха и се чувстваше много изнемощял, ала вродената му упоритост и решителност се пробудиха. Успя да стане и задъхан започна с много усилия да си проправя път между храстите и клоните на дърветата като се хващаше за стволовете им, олюляваше се, десетина пъти се строполяваше на земята, но ставаше отново.

Най-после измъченият воин стигна до някакъв непознат път, но благоразумно остана прикрит в крайпътните храсталаци. Не можеше да си позволи да рискува — нямаше никакво оръжие и беше почти на края на силите си. Цялото му оръжие беше изчезнало — внушителната му бойна секира, фризийският меч, кинжалът с инкрустирана дръжка, който винаги носеше на колана си, както и самият колан. Нямаше го и талисмана му с гравирания върху него чук на бог Тор. Само ако някога му паднат тези крадци…

Усети мирис на храна още преди да види колибата. Значи все пак късметът все още не му бе изневерил напълно. Посрещна го една добра жена. Беше й достатъчен само един поглед и веднага го покани на масата. Извади два самуна прясно опечен хляб, масло и всичко, каквото можеше да се намери за ядене. След това забърза към огнището да му опече една от яребиците, които мъжът й бе уловил сутринта.

Миловидната хазайка се стараеше да му угоди във всичко, както впрочем и всички жени, които бе срещал досега. За съжаление тя не разбираше нито една негова дума. Може би говореше езика на саксите, но с някакъв трудноразбираем диалект. Той опита всички езици, които бе научил през бурния си живот, но тя не го разбра. Това не му попречи да се нахрани до насита.

Селиг се изкушаваше от мисълта да прекара нощта при тази добродушна и гостоприемна селянка. Част от силата му се бе възвърнала, но болката в тила не затихваше. Сега непременно трябваше да намери лечител. Съмняваше се, че тази щедра, ала неука селянка ще му помогне да се излекува, дори и да успееше да й обясни от какво страда. Младият мъж се страхуваше, че е прекарал някаква треска, защото умът му ту се замъгляваше, ту се проясняваше. В даден миг ясно съзнаваше кой е, но в следващия забравяше дори името си. Трябваше непременно да намери някой, който да го разбере и да съобщи на сестра му за злополучното състояние, в което бе изпаднал по волята на съдбата. Тя щеше да дойде и щеше да го отведе вкъщи. Явно беше, че той нямаше сили сам да се добере до Уиндхърст.

Благодари на жената, сбогува се с нея и бавно тръгна на юг. Слънцето залязваше и това го ориентираше за посоката. Щедрата селянка му бе напълнила цяла торба с храна, която щеше да му стигне за ден-два. Всъщност силите му едва стигаха да върви и дори торбата бе прекалено тежка за него. Необяснимата слабост все още го измъчваше, главата го болеше силно и той дори не можеше да мисли за всичко, което бе преживял през последните дни.

Часовете се нижеха, слънцето залезе, небето бавно потъмня и силите му вече почти го напускаха. Но щастието отново му се усмихна. Все още бе достатъчно светло и Селиг видя смътните очертания на внушителен замък, заобиколен с дървена стена. Не си спомняше да е минавал оттук на път за Източна Англия, но имението изглеждаше достатъчно голямо и навярно щеше да се намери някой, който да говори келтски.

Младият викинг се отправи към вратите на замъка. Надяваше се, че зад стените му ще намери меко легло и някоя отзивчива жена, която да се погрижи за него. Но не успя да достигне до вратите. Отново му се зави свят и той се строполи безпомощно до стената.

Стори му се, че чува гласове, но те бяха твърде слаби и не можеше да различи думите. Не му стигаха сили дори да извика, но не бе необходимо. Към вратите на замъка се приближаваха четирима конници, облечени като стражи. Двама от тях го видяха и се отправиха към него. Селиг въздъхна с облекчение, но радостта му щеше да се окаже преждевременна. Не можеше да предположи, че това място щеше да се превърне в истински ад за него.