Джоана Линдзи
Отдай ми любов (20)

Глава двадесета

— Ще намериш гребен в раклата зад теб — каза Селиг.

Предложението беше толкова неочаквано и великодушно, че Ерика не повярва на ушите си. Косата й бе така оплетена, че едва ли би могла да я оправи без гребен. Но Селиг не би й дал нищо, за което да му бъде признателна. Тогава защо го прави?

Ерика предпазливо отвори едно от чекмеджетата на раклата като очакваше някакъв капан да щракне някаква скрита пружина, да изскочи острие на нож, или подът да се разтвори под нозете й. Но нищо не се случи. Това беше най-обикновено чекмедже. Гребенът лежеше до едно овално огледало върху куп мъжки дрехи. Не можа да устои и се огледа в огледалото. За нейна изненада по лицето й не се забелязваха следи от преживените страдания. По бузата й едва личаха следите от жестокия удар на Кристен. Небесносините й очи заблестяха от изненада. Дори слънцето беше пощадило лицето й и то имаше леко златист загар.

Изглеждаше тъй красива, че в първия миг се усъмни дали това наистина е нейното отражение. Може би изглеждаше така привлекателно само при светлината на свещите, които един слуга бе донесъл в стаята, още щом бе започнало да се смрачава.

Светлината на свещите можеше да заблуждава…

— Струва ти се, че не можеш да се познаеш в огледалото? — обади се Селиг.

Проклетникът отново бе прочел мислите й.

— Не, аз…

— Дай ми малко време, момиче — прекъсна я той и злобно се засмя, — и ще се постарая да не ти се разминат всичките страдания, които може би очакваш.

— Подлец! — просъска Ерика през зъби.

Тя започна да разресва дългите си коси с гребена. Очите й се изпълниха със сълзи, докато се опитваше да разплете кичурите с бързи движения, ядосана от мъжа, чиито поглед усещаше като забит в гърба си.

И двамата бяха сити. На Ерика бяха поднесли изненадващо богата и вкусна вечеря, която с нищо не напомняше за оскъдните огризки, които обикновено се подхвърляха на пленниците. Бузата все още я болеше, но отокът бе спаднал и вече можеше да сдъвква храната. Но Ерика щеше да се нахрани с по-голямо удоволствие, ако не се налагаше да бъде зрител на безвкусната любовна игра, която разиграваше пред очите й женската част от прислугата в Уиндхърст.

Едит, прислужницата, която поднесе вечерята, се застоя цял час и изгуби повече време в старанието си да го милва и да го обсипва с нежни думи, отколкото да го нахрани. Тя бе малка безсрамна уличница и Селиг не пропусна възможността да докаже на Ерика колко очарователен и съблазнителен може да бъде. Очевидно те се „познаваха“ много добре. Младата датчанка не се усъмни нито за миг, че отново ще възстановят предишната си връзка, когато Селиг оздравее.

Времето напредваше, вече бе станало доста късно, но не се появи прислужник, който да изгаси свещите и да й приготви постеля. Поне бяха изпразнили коритото. Отново влезе лейди Брена, за да се увери, че Селиг е взел лекарството, което му бе предписала лечителката. Лейди Кристен само надникна през вратата и запита брат си дали се нуждае от нещо. Но най-обезпокоително бе посещението на бащата и братята на Селиг.

Тримата едри мъже изпълваха стаята. Всеки от тях на няколко пъти отправи втренчен поглед към младата датчанка, но нито веднъж не я заговориха, дори не споменаха името й в разговора си със Селиг. Навярно Кристен вече им бе разказала всичко за събитията, разбира се, така, както тя ги схващаше. В погледите им Ерика долавяше по-силно или по-слабо любопитство, понякога недоразумение, антипатия, дори гняв, но за нейна изненада въобще не проличаха признаци на явна омраза. Може би съумяваха да я прикриват по-добре от Селиг.

Ерик и Торал, по-младите братя на Селиг, не бяха толкова красиви, макар че съвсем не можеше да се каже, че са грозни. Вероятно Ерик беше най-малкият. И двамата, подобно на Кристен, приличаха силно на баща си, със същите златисти коси и воднистосини очи, високи на ръст.

Ерика се опита да не забелязва присъствието им, но това се оказа невъзможно. Най-интересна за нея бе промяната в поведението на Селиг. Сега пред очите й се разкри съвършено различен човек, който се шегуваше, смееше и постоянно разсмиваше събеседниците си. Последните й наблюдения, допълнени от пресния пример за умението му на ухажор, което младият мъж с успех бе демонстрирал в сцената с хубавичката Едит, я накараха да промени за пореден път мнението си за него.

Навярно характерът му криеше, повече тайни, отколкото си бе мислила, но от това съвсем не й стана по-леко. Напротив, доста смущаващо бе откритието, че един мъж, който изглежда толкова весел и добродушен, понякога може да бъде така жесток.

Младото момиче довърши прическата си. Селиг не откъсваше поглед от нея. Но няколко пъти, тя на свой ред го изгледа крадешком и забеляза, че той изведнъж се унася в мисли и на лицето му се появява някакъв разсеян израз. Това странно изражение на лицето му се бе появило, след като бе започнала да разресва косата си. Погледът му все така беше отправен към нея, но бе безизразен, лишен от топлота и блясък. В този миг тя не разбираше какво става в душата му.

Накрая Ерика започна да се дразни от неотстъпното внимание, с което очите му следяха всяко нейно движение. Вече й се доспиваше — бе станало доста късно. Слугите бяха донесли една завивка за нея, още когато бяха прибрали дрехите й. Ерика се преоблече в новите и чисти дрехи, които се оказаха доста по-груби от нейните, но тя не бе очаквала дори и този „жест на внимание“.

Очакваше отново да я завържат с въжетата и не разбираше защо слугите все още се бавят. Нито за миг не си помисли, че ще я оставят през нощта със свободни ръце. Освен това, никой не влезе да изгаси свещите. Дали да се обади? Не, по-добре да не се намесва, по-разумно е да не прави нищо, освен ако не я принудят. Не може да им бъде от помощ, пък и не би искала дори и да можеше.

Уморено и изнервено, младото момиче нямаше сили повече да чака и наруши досадното мълчание:

— Тази ракла твоя ли е?

— Да.

— В тази стая ли ще ме заключиш?

— Имам свой замък, недалеч оттук, в западна посока. Сградата е нова, макар и да не е толкова удобна като тази тук, в Уиндхърст. Но когато гостувам на сестра си, винаги спя в тази стая.

— Колко време смяташ да останеш тук?

Лицето му се изкриви в кисела усмивка.

— Не съм сигурен дали трябва да знаеш всичко. Кристен ще наглежда прислугата и робите, защото аз все още съм твърде отпаднал, а някой трябва да се грижи за мен. За съжаление майка ми, изглежда, е съгласна с нея.

Като чу думата „роби“, Ерика отново почувства как гневът се надига в гърдите й. Тя грабна завивката, уви се плътно в нея и легна на пода с гръб към стената.

Но Селиг искаше да продължи разговора с нея.

— Може би знаеш как да се грижиш за един инвалид?

— Та ти не си инвалид — процеди тя през зъби. — Може би храната и почивката няма да ти помогнат да се възстановиш още утре, както ти се иска, но в това няма нищо особено.

— Там е работата, че болките в главата и в гърба ми не изчезват — оплака се той.

Ерика се сети за вината си и стисна очи. Беше заповядала да накажат сурово с камшика един ранен и невинен мъж. Тя и само тя е виновна да се удвоят мъките му. Той заслужаваше да бъде разменен срещу кралски откуп. Трябваше да му се извини, но не го бе сторила. Трябваше да разбере състоянието му, а вместо това, припомни си Ерика, го бе оставила да страда в онази ужасна яма. Но си спомни също и своите нещастия, униженията да крачи с окървавени нозе след каруцата, заплахите и изпитанията си…

Младият викинг нищо не каза. Замълча и тя. Малко по-късно Ерика се унесе в сън, въпреки неудобството да заспи на пода, когато изведнъж се сепна от звън на вериги.

Девойката отвори очи, обърна се и видя, че Ивар е влязъл в стаята и се насочва към нея. Тя мигом настръхна, изправи се и с ужас разбра, че ще я оковат в тези противни железа. Така бяха постъпили с нея и предишната нощ. Опита да се успокои, но точно в този миг веригите отново издрънчаха зловещо.

Сърцето й се изпълни със страх и все по-нарастващ ужас. Широко разтворени, очите й се втренчиха в това, което Ивар държеше в ръцете си. Мъжът наистина носеше вериги, каквито досега тя не бе подозирала, че може да съществуват, фини и тънки, като че ли изплетени от безброй брънки.

Преди Ивар да се наведе към нея, от леглото долетя глухият глас на Селиг:

— Изработихте ли ги точно както ти бях поръчал?

— Всичко е направено точно както ми бе наредил. Ковачът повика двамата си помощници и цял ден са работили без почивка. Току-що ги довършиха.

— А ти сам изпробва ли якостта на веригите?

— Да — намръщено отговори Ивар. — Връзките са здрави, макар и да изглеждат доста тънки.

— Добре. А сега ми я доведи тук, до леглото.

Ивар повдигна вежди, учуден от настойчивия тон на Селиг. Видя, че господарят му бе седнал в леглото и побърза да добави:

— По-добре е лейди Брена да не те заварва седнал. Знаеш, че поне две седмици няма да ти позволи да станеш от постелята.

Младият викинг въобще не обърна внимание на думите му.

— Доведи я тук, Ивар, и не ме занимавай с твоите глупости. Искам сам да изпробвам веригите.

Ивар само сви рамене и се подчини. Ерика се отдръпна, когато той пристъпи към нея, но нямаше накъде да бяга. Без усилие викингът я грабна на ръце и я завлече до леглото, макар че тя се съпротивляваше с всички сили.

Нещастната девойка разбра, че съпротивата й е безсмислена. Така и така щяха да я оковат и дори щяха да злорадстват, защото отлично съзнаваха колко й бе противно да бъде окована като някой непоправим и презрян злодей. Затова не каза нито дума, ала Ивар усещаше безмълвната й съпротива.

Все пак, въпреки всичко, младата датчанка застана пред Селиг с безизразно лице. Той не трябваше да разбере колко бе уплашена. Веригите означаваха за нея прощаване с всички надежди за бягство, прощаване със свободата. Въжетата можеха да бъдат развързани, но веригите — не.

Едва сега проумя защо слугите на Селиг не бързаха да изгасят свещите, защо Селиг не бързаше да заспи. Чакал е да донесат веригите, предвкусвал е този миг и сега нямаше да се лиши от удоволствието да я окове собственоръчно.

О, богове, как се молеше тя да не я оковат… Но Селиг Благословения не бе способен на милост.

Ивар изтласка младото момиче до леглото на господаря си, между разтворените му колене. Сега двамата се озоваха прекалено близо един до друг. Седеше гол на леглото, само бе преметнал завивката връз слабините си. Но когато се опита да отстъпи назад, тя усети как с гърба си докосна тялото на Ивар.

Веригите бяха метнати на леглото до Селиг. Сега Ерика можеше да ги разгледа отблизо. Всъщност не искаше да гледа лицето на похитителя си и затова отклони поглед. От думите на Ивар бе разбрала, че веригите са измайсторени по специална поръчка, но чак сега, когато ги огледа, видя, че се отличават от обикновените затворнически синджири.

Металните връзки не само че бяха по-тънки, както бе споменал Ивар, но я поразиха и с малките си размери. Някои от халките бяха обхванати със златен и сребърен обков. Изглеждаха твърде крехки и трудно бе за вярване, че могат да удържат затворника. В гърдите й се надигна смътна надежда, която обаче тутакси веднага угасна. Щом якият Ивар ги бе изпробвал и не бе успял да ги скъса, тя никога не би могла да се избави от тях.

Скобите, с които завършваха веригите, бяха с нормална големина. Това също се оказа неочаквано за нея. Тези широки метални гривни бяха снабдени с маншети от плетена кожа, с тесни прорези за допълнителните халки. Кожата по ръцете и краката й щеше да бъде защитена от търкането на желязото. Дори не успя да се запита защо Селиг бе решил да прояви загриженост към кожата й.

— Подай ми дясната си ръка.

Тя се поколеба само за миг. Ако го подпомагаше по време на оковаването, с нищо не би могла да му покаже колко й е противно това негово решение. Нека го остави да си мисли, че на нея й е безразлично какъв метод ще избере той, за да я държи в плен. Но не успя да задуши отчаяния вик, който се изтръгна от устата й в мига, когато първата скоба щракна около китката й.

Скобата плътно прилягаше и бе невъзможно да си измъкне ръката. Не беше много тежка, очевидно не бе предназначена за яка мъжка десница, но стягаше здраво. Когато Селиг бе готов с дясната й ръка, тя побърза да я прибере уплашено до тялото си.

След това обаче доброволно му предложи лявата си ръка преди още той да й бе наредил да го стори. Тогава от лицето му изчезна онзи самодоволен израз, който толкова силно я дразнеше. Нима се бе надявал, че тя ще се съпротивлява, докато й поставят веригите? Това съвсем не го издигаше в очите й.

— Хвани се за Ивар и ми подай десния си крак — чу тя следващата му заповед.

По дяволите да върви този Ивар! Тя повдигна крака си, без да загуби равновесие, и изчака да щракне третата скоба. Селиг видя, че отново, без да изчака нареждането му, тя поднесе и другия си крак. Но при последната му заповед нейната решителност се стопи.

— На колене, момиче.

Девойката не помръдна. Той я изгледа с въпросително повдигнати вежди. Тя не трепна от погледа му, а само скръсти ръце. Веригите бяха дълги и с грозното си дрънчене, като че ли потвърждаваха непоколебимостта на жеста й.

Селиг поклати глава. Ивар, без да каже дори една дума, постави тежката си десница на рамото й и внезапно я събори на пода, за да й покаже за какво още могат да послужат веригите.

Всъщност Ивар не я повали с един замах, а хвана веригата, която опасваше кръста й, и само я дръпна рязко надолу. Ръцете й се разтвориха и после се опънаха щом веригата достигна до коленете й. В същия миг Ивар дръпна още веднъж, наведе се, повдигна и пъхна крака си във веригата, след което пак така рязко я застъпи на пода. Студеното желязо повлече девойката за ръцете и тя се преви на две.

За неин ужас брадичката й се удари в слабините на Селиг, а лицето й се похлупи върху долната част на корема му. Нещастницата не можеше дори да помръдне, защото Ивар бе застанал плътно зад нея.

— Сега трябва да избираш, момиче. Или ще останеш така, в тази поза, ако се наложи — цяла нощ, или ще паднеш на колене, както исках.

Той не молеше. Това бе заповед и тя много добре разбираше разликата. Нима има избор? Ако го ухапе по бедрото, към което сега лицето й е плътно притиснато, ще спечели ли правото да се уедини в другия ъгъл на стаята, или само ще си изпроси някое още по-тежко наказание и отново ще се озове в тази унизителна поза. Искаше да я види на колене. И на всичкото отгоре трябва сама да избира…

Вместо това Ерика успя да се отдръпне и седна между краката му.

За нейна изненада двамата мъже избухнаха в смях. Смееха се от все сърце, чак до сълзи. А тя бе очаквала да се разгневят, защото не се бе подчинила на Селиг. Дори си бе помислила, че ще я принудят да застане на колене, без да се посвенят да приложат грубата си мъжка сила върху една беззащитна девойка. Най-малко бе очаквала нейната съпротива да стане повод за забавление.

Ерика отново скръсти ръце — сега това движение й се отдаде много по-лесно — и хладно погледна към лявото коляно на Селиг. Той посегна с ръка и се опита да я повдигне. Тя се вцепени. Навярно последната скоба ще бъде поставена около врата й.

Селиг отдръпна ръка от брадичката й, защото трябваше с две ръце да стегне ключалката на скобата около врата й. Когато приключи с поставянето на отвратителния за младото момиче метален нашийник, ръцете му побързаха да се отдръпнат. Но допирът на пръстите му й подейства по-силно от зловещото изщракване на скобата към ключалката.

Този звук я стресна и Ерика усети как желязната гривна плътно пристяга шията й. Все пак не се задушаваше, но надигалата се в гърдите й паника я давеше. Безсмислено бе да се опитва да помръдне гривната. Веригите, свързани към китките й, веднага издрънчаха и спряха движението на ръцете й.

Сега девойката се осмели да го погледне в очите. Напълно окована и сломена, тя вече не бе пленница. Гривната около гърлото й недвусмислено доказваше, че е робиня.

Селиг замислено я огледа, преди да я попита, изпълнен с любопитство:

— Ще ме помолиш ли да ги сваля?

— Върви по дяволите.

Той се усмихна. Отново се появи онази усмивка, която Ерика вече бе успяла да намрази.

— Ти веднъж вече ме бе оковала. Сега е мой ред.

Той провря пръст през малката халка, прикрепена в средата на гривната, обвиваща гърлото й като кучешки нашийник. С това движение я накара да повдигне глава и да я наведе напред. Най-после тя бе на колене.

— Знаех, че ще ми свършат много добра работа — самодоволно продължи той. — Нали вече имам опит с веригите. Трябва да свикнеш с тежестта им, момиче, защото никога няма да се разделиш с тях.

Кръвта се отдръпна от лицето й. Най-ужасяващото бе начинът, по който произнесе тези думи — тихо и спокойно, дори нежно. А тя все още не бе окована във всички вериги. Оставаше последната, най-дългата, около три метра, с по-големи брънки на двата края. Селиг бавно свърза единия край за пръстена в средата на нашийника.

Докато потръпваше от допира на пръстите му до шията си, тя чу тържествуващия му смях:

— Ковачът си заслужи похвалата. Ти ще трябва да му предадеш моите благодарности, Ивар, защото аз трябва да пазя леглото.

Селиг се опита да отвори скобата, но не успя, а това означаваше със сигурност, че и Ерика няма да може да я разтвори. Но тя все пак щеше да успее, независимо по какъв начин. Отчаянието й вдъхваше неподозирани сили, пък и не бе чак толкова слаба, колкото я мислеха нейните похитители.

Разбира се, Ивар веднага се зае да изпълни новото нареждане на господаря си и след по-малко от минута последната верига бе свързана с останалите.

— Къде да ги прикова? — запита той.

— В ъгъла, който тя си хареса като кът за усамотяване.

Ерика едва сега забеляза заострения клин, забучен в колана на Ивар. Докато я влачеше за веригите към ъгъла, тя видя големия ковашки чук, затъкнат в колана на гърба му.

С два удара клинът бе яко забит в стената. След десетина секунди Ерика бе окована в ъгъла на стаята като престъпник в клетка.

Изпълнил задачата си, Ивар незабавно излезе от стаята. Ерика остана до стената, загледана в клина. Той не бе забит много високо, така че тя можеше да легне на пода, но веригите не й позволяваха да се отдалечава на повече от два метра от проклетия клин.

Тя чу как Селиг, доволен от добре свършената работа, се изтегна на леглото. Навярно я бе следил с поглед доста дълго преди да заспи. Свещите все още озаряваха унизителната сцена. Сънят бягаше от очите й и Ерика дълго не можа да заспи.