Джоана Линдзи
Отдай ми любов (26)

Глава двадесет и шеста

Прекалено наивно беше да се надява, че майка му с никого няма да сподели какво бе видяла на стълбите към залата. След като мъжете се завърнаха от лова, бащата на Селиг посрещна сина си с повдигнати вежди и неодобрително поклащане на глава, а Ройс открито му се присмя.

Селиг бе уверен, че те не подозират кой е бил обектът на неговата страст, но от това положението му не се облекчаваше. Младият мъж разчиташе главно на обстоятелството, че с тялото си е успял да прикрие лицето на Ерика от погледа на майка си.

Крайно време беше да се премести в собствения си замък и то не само заради много по-добрите възможности за усамотяване. Точно сега Уиндхърст бе претъпкан с гости, а той вече бе възстановил силите си и отново бе започнал да изпитва потребност от жени. Случката с датчанката бе красноречиво доказателство за властния повик на мъжкия му нагон. Сега, когато в замъка се бе събрало цялото му семейство плюс многобройната кралска свита, Селиг не можеше да намери празна стая, в която да се забавлява несмущаван от околните — дори и в своята стая нямаше възможност да се усамоти.

Разбира се, можеше да премести пленницата си в друго помещение. Не се налагаше Ерика да нощува в стаята му, но той не се решаваше да я изпуска от погледа си, пък и необяснимо защо младият викинг спеше много по-спокойно, когато знаеше, че тя е близо до леглото му. Дори и възвърналото се сексуално желание не се оказа по-силно от желанието да я следи неотстъпно.

Може би датчанката беше виновна, че вече не го интересуваха други жени. Наистина, откакто се бе завърнал от Източна Англия, Селиг нито веднъж не бе помислил за друга жена. Но как можеше да се обясни настойчивото му желание да я съблече гола след всичко, което се бе случило? Селиг бе решил, че това повече никога няма да се повтори.

Знаеше, че ще се стигне дотук — тя беше твърде горда, за да го нарече „господарю“. И знаеше какво ще се случи, ако отново я види гола. Разбира се, това би било чудесно отмъщение, ако не му въздействаше толкова силно.

Защо мисълта за всичко, което се бе случило, му доставяше такова необяснимо удоволствие? Защо предпочиташе да стои в стаята си, когато замъкът бе пълен с десетки красавици?

Очевидно мисълта за отмъщение поглъщаше цялата му енергия. Селиг беше обсебен от тази мисъл и от своята жертва. Той бе изпитал безкрайно удоволствие, че бе успял да подчини на волята си Ерика от Гронууд, да й причинява страдания, да вижда как очите й горят в безпомощен гняв. Случката до стълбите нямаше нищо общо с омразата, която изпитваше към тази жена. Никога не биваше да допусне да се повтори тази проява на слабост.

Трябваше да се върне в своя замък, където времето му щеше да е запълнено с други грижи — обучение на новите слуги, довършване на укрепленията около замъка, обзавеждането на стаите, уреждането на домакинството… На сутринта щеше да съобщи за решението си и да убеди майка си и сестра си, че се налага да напусне Уиндхърст.

Но плановете му се осуетиха, защото късно следобед научи, че пред крепостните стени се е появила войската на Рагнар Харалдсон.

До Ройс веднага достигна вестта, че пред вратите на замъка са се появили датски бойци. За нещастие вестоносецът бе много изплашен и предаде съобщението на Ройс в присъствието на краля. На масата бяха останали само Ройс, Кристен и крал Алфред.

Когато чу тревожната вест, Алфред рязко скочи на крака, но Ройс побърза да го успокои:

— Не са дошли заради вас, милорд. Ние ги очаквахме. Те са тук, за да освободят дамата, която моята съпруга отвлече заради брат си.

— Заради брат си? — Алфред погледна изумено към Селиг, който тъкмо в този момент прекосяваше залата. Около него цял рояк жени се стараеха да привлекат вниманието му. — Заради този красив негодник, който съблазни всичките ми придворни дами?

Ройс едва сдържа усмивката си.

Кралят бе само с няколко години по-възрастен от Селиг и сам можеше добре да прецени прелестите на дамите, вероятно леко завиждаше на безспорния успех на младия викинг.

— Все пак не съм убеден, че шурея ми е притежавал всяка дама от двора — сухо отбеляза Ройс.

— Не бих се обзаложила за това — предпазливо се намеси Кристен. Тя знаеше, че съпругът й не бе доволен от нея, защото го бе намесила в тази бъркотия.

Озадачен, Алфред възкликна ядосано:

— Защо, за бога, му е потрябвало да отвлича някаква непозната, когато и слепец може да види как се тълпят дамите около него? Толкова ли е красива загадъчната му пленница?

Ройс забеляза, че кралят започва прекалено много да се интересува от историята със Селиг и побърза да го успокои:

— Тя не е изключителна красавица. Не беше отвлечена за това, за което може би си мислите в момента, а за отмъщение.

Ройс накратко обясни какво се бе случило. Кристен се успокои. Съпругът й се бе постарал да представи нейното участие в благоприятна светлина. Дори не се чувстваше толкова глупаво, както при разправията с Ройс след завръщането им в Уиндхърст.

— А сега, ако ми бъде позволено, милорд — надигна се Ройс от масата, — ще направя всичко възможно, за да изпратя тази датчанката в замъка й.

— По-добре приготви една добре напълнена кесия със сребро — предупреди го Алфред. — Това е първото, което ще ти поискат онези алчни негодници.

Крал Алфред Велики добре знаеше какво говори. Кралската хазна бе почти празна заради безбожно високите данъци, които бе принуден да плаща на датчаните, за да осигури мира в кралство Уесекс. Но Ройс нямаше никакво намерение да пръска пари заради щуротиите на шурея си. Селиг трябваше сам да заплати на датчаните, колкото и да му струваше това.

Ройс вече излизаше от залата, когато забеляза, че Кристен го следва по петите.

— Къде си тръгнала? — запита той, без да спира и без да се обръща към нея.

— Идвам с теб, разбира се — отвърна Кристен, но също без да вдигне поглед към него.

— Не, ти ще останеш тук.

Макар че тонът му не търпеше възражения, тя го хвана за ръка и се опита да го спре.

— Ти не говориш датски, Ройс. Пък и не мисля, че би желал да разговаряш с един датчанин, дори и да можеше. По-скоро би извадил меча си. Аз ще ти превеждам. Това е най-малкото, което мога да сторя за теб сега.

Той повдигна вежди.

— Значи най-накрая осъзнаваш, че си направила голяма грешка?

— Ако не я бях отвлякла, по-късно Селиг щеше да се върне сам за нея. Нямаше да се спре пред нищо, дори и пред смъртта. Не, нямам намерение да се извинявам за постъпките си. Ние имаме превъзходство, тъй като тя е заложница в замъка.

Той скръсти ръце на гърдите си и надменно я погледна.

— Имаме превъзходство? Когато сме почти обсадени?

Тя се усмихна.

— Мислиш, че не съм разбрала, че ти вече си се подготвил за обсадата? И ако е необходимо, можем да ги заплашим, че ще убием заложницата, ако не се оттеглят. Този начин вече е бил изпробван с успех.

— С истински бойци, да. Но измамата може да не подейства на брат й.

— Не мислех, че ще се наложи да прибегнем до измама.

— Защото си била много ядосана и не си могла въобще да мислиш с главата си — язвително й напомни той. — Но ти никога няма да я убиеш, нито аз, нито пък брат ти.

Кристен сви рамене и неохотно се съгласи.

— Защо не се опитаме да разберем що за човек е брат й, преди да решим какво да предприемем. Може да се окаже, че Рагнар Харалдсон е много наивен и лесно ще се отървем от него с няколко монети и няколко обещания. Освен това, е дошъл в Уесекс с всичките си бойци. И ако това не е истинска глупост…

— Може да е глупаво, а може и да е решен да стигне до крайност — точно като теб, когато поведе цяла армия към Източна Англия.

Кристен се изчерви. Но те продължиха през двора на замъка и се изкачиха по стълбите към дървената площадка, изградена по протежението на каменната стена. Капитанът на стражата беше строил бойците. Всички оръжия бяха готови за бой. Но тези приготовления не бяха необходими, тъй като едва ли днес щеше да се стигне до битка. Слънцето клонеше към залез. Навярно първоначалните преговори щяха да бъдат отложени за сутринта.

Датчаните самонадеяно бяха разположили лагера си съвсем близо до крепостните стени. Доколкото Кристен можеше да види, те бяха добре въоръжени, около сто и петдесет, всичките на коне. Ройс разполагаше с повече бойци, но не всички бяха опитни воини като датчаните.

Каквото и да станеше, тя нямаше да позволи да се стигне до битка. Дори ако трябваше да се скара жестоко със Селиг. Беше го подкрепяла, доколкото бе възможно, и нямаше да се съгласи да върнат пленницата, освен ако това не се окажеше неизбежно.

Тя огледа предните редици, за да открие кой сред тези огромни викинги е братът на Ерика. Но погледът й попадна на Тургайз, който стърчеше с една глава над останалите.

— Виждам нейната сянка — отбеляза тя, без да се изненада особено.

— Нейната… какво?

— Така тя нарича онзи гигант, Тургайз Триметровия, който никога не се отделял от нея — тя показа мъжа в средата на редицата. — Ето го там.

— Наистина е внушителен — призна Ройс.

Кристен се засмя, като си припомни колко невзрачни изглеждаха до него всички останали.

— Едва ли ще му се възхищаваш, ако се наложи да се биеш с него.

— А кой от тях е брат й?

— Може би онзи, който спори с Тургайз. Едва ли друг би се осмелил да го направи.

Ройс се засмя, Кристен въздъхна с облекчение, макар да не виждаше нищо забавно в цялата ситуация.