Джоана Линдзи
Отдай ми любов (14)

Глава четиринадесета

Ерика не разбра в първия миг какво я събуди на следващата сутрин, но когато отвори очи, видя пред себе си два едри мъжки крака, обути в ботуши от фина кожа. Опита се да погледне нагоре, но остра болка прониза главата й и тя изтръпна.

Бе забравила, че предишната вечер я бяха вързали с дебело въже, усукано около кръста, гърдите и гърлото й, пристегнато около голямото колело на каруцата. Кристен се бе погрижила да направи невъзможен всеки опит за бягство на пленницата. Ерика си спомни, че бе опитвала да държи главата си изправена, но когато бе заспала, навярно се бе търкулнала настрани, защото мускулите на врата й се бяха схванали.

Ръцете и краката й бяха изтръпнали, но това й помогна да издържи търкането на въжето, с което бяха превързани китките й. Тя се опита да се освободи — стори й се, че въжето не е много грубо — но не успя. По кожата й останаха белезите от въжето. Помъчи се да разхлаби възела около глезените си, но безуспешно.

За миг забрави за мъжа, който стоеше пред нея. Стараеше се да не докосва отвътре с език нараненото място на бузата си. Бавно обърна глава и успя да огледа непознатия.

Той стоеше неподвижно. Видя меча му, пъхнат в ножницата и късия нож с едно острие, с който саксите довършваха поваления неприятел. На кръста си имаше широк колан с метални кабари. Катарамата му бе украсена с голям гранат. Носеше зелена риза с дълги ръкави, а върху нея къса ризница без ръкави. Имаше тънък кръст и широки рамене.

Силните му ръце бяха скръстени на гърдите. Тъмнокафявата му коса падаше на вълни върху раменете му. Големите му зелени очи я гледаха напрегнато. Тя не разбра какво точно бе изписано на лицето му, но й се стори, че в погледа му проблеснаха гневни искри.

Помисли си, че мъжът е много красив. Би го взела за сакс, но той бе необикновено висок, надвишаваше ръста на брат й с една глава. Сигурна бе, че не го бе виждала досега, тъй като предния ден тя бе огледала всички мъже в лагера с надежда да открие поне едно дружелюбно лице.

Мъжът извърна глава от нея и погледна към каруцата. Платнището бе спуснато и той не можеше да види кой лежи вътре.

Ерика си припомни, че норвежката бе легнала да спи близо до нея, за да може да чува и най-лекото помръдване на пленницата. Кристен бе предпочела да не се отдалечава и да бди с ръка върху дръжката на кинжала си, въпреки че бе предупредила стражата да не отделя поглед от Ерика. Сестрата на Селиг беше предпазлива, тъй като може би Тургайз — вярната сянка на лейди Ерика — бе някъде наблизо.

Кристен се изви в съня си и се показа част от разпиляната й коса. Мъжът се приближи и побутна с крак косата. Може би това беше неволно, но все пак… Той търпеливо чакаше норвежката да се събуди. О, богове, навярно този мъж бе враг на похитителите й. Чертите на красивото му лице бяха изкривени от гняв. Той бе проникнал безпрепятствено в лагера им. Тогава може би и Тургайз щеше да успее да го стори.

Тогава какво бе станало със стражите? Тя се огледа, за да разбере дали са мъртви, но не видя трупове. Някои от бойците се хранеха, други развеждаха конете си, но повечето бяха насочили погледи към каруцата. Не, този мъж не беше техен враг, той бе един от тях, но защо изглеждаше толкова разгневен? И защо никой не се опитваше да го спре?

— Ох!

Кристен най-после се разбуди. Обърна глава, за да види къде се бе заклещила косата й. Съзря един крак до главата си и се запита кой се осмелява да я безпокои. Воднистосините очи гневно светнаха и в следващия миг замахна с кинжала си към крака на мъжа.

Мъжът отскочи назад, като че ли очакваше това нападение. Кристен се изтърколи под каруцата и се озова от другата й страна, където Ерика не можеше да я вижда. Но виждаше високия мъж, който не откъсваше поглед от норвежката.

— Знаех си, че ще проклинам деня, в който баща ти ти даде това — навъсено рече той.

Ерика се досети, че говореше за кинжала, макар че трудно разбираше англосаксонската му реч. Когато дойде за пръв път в тази страна, тя бе започнала да изучава този език, но не го знаеше добре, защото предпочиташе да използва датския език.

Кристен обаче говореше с лекота този език, при това със същия непознат за Ерика акцент, който се долавяше в речта на непознатия мъж.

— Почакай малко, за да взема меча, който ми подари ти, саксонецо.

Мъжът се намръщи.

— Ще те набия така, че няма да можеш да стоиш на краката си! — извика той.

— Да не мислиш, че ще ти позволя да го сториш? — кресна в отговор Кристен.

Ерика смаяно наблюдаваше тази невероятна сцена. Саксонецът изръмжа и скочи към каруцата. Ала викът на Кристен го спря.

— Внимавай, ще събудиш Селиг. Аз ще дойда при теб.

Щеше сама да отиде при него? Ерика би избягала далеч от този свиреп мъж. Кристен се насочи към нея и, без да я погледне, прекрачи над краката й, доближи се до мъжа и силно го удари с юмрук по гърдите. Непознатият дори не трепна и не се опита да отвърне на удара. Гневното изражение на лицето му не се промени.

— Не можеш ли да говориш по-тихо, грубиян такъв! — изсъска Кристен. — Всички наоколо ни се смеят.

Ерика забеляза, че наистина някои от мъжете се бяха ухилили и явно се наслаждаваха на спречкването между двамата.

— Ще им стане още по-смешно, когато те метна на коленете си и те напердаша — предизвикателно отвърна той.

Кристен отстъпи крачка назад. Ако бе продължила да отстъпва, щеше да се спъне в краката на пленницата, но се спря. Явно заплахата, че ще бъде напердашена я бе изплашила повече от юмручния бой.

— Ще ти обясня всичко, Ройс — хладно започна норвежката.

— Ще ми обясниш всичко, след като те напердаша — повтори той.

Очевидно не се интересуваше много от обясненията й.

— О, горко ми! Колко си несправедлив!

— Ти си събрала хората ми и си тръгнала сама!

— Не само твоите, а и на Селиг — прекъсна го тя. — Трябваше да събера повече воини, за да бъдем достатъчно силни, в случай че някой ни нападне.

Думите й не укротиха яростта му.

— Ти си нарушила заповедите ми. Бях ти забранил да пътуваш сама и ти отлично знаеш това.

В отговор тя отново настръхна.

— Ако се беше върнал навреме, щеше да чуеш вестоносеца, който ми съобщи, че брат ми е пленен. Мислиш ли, че можех да остана вкъщи при тази вест? И затова не дочаках завръщането ти. Намерих го полумъртъв. Ако бе останал още един ден в Гронууд, сигурно щяха да го убият.

Ерика потръпна при тези думи. Гневът на непознатия се стопи и той прегърна Кристен.

— Къде е той? — запита Ройс.

— В каруцата. Навярно се е събудил от целия този шум, който успя да вдигнеш още с пристигането си. Добре че сигурно не е чул разговора ни, иначе щеше да се опита да ме защити, а още е много слаб.

Ройс изсумтя.

— Той знае, че не е необходимо да те защитава от мен, жено. А ти ще си получиш заслуженото за онзи удар, но чак когато се завърнем у дома.

— Много си любезен — нацупи се тя и го отблъсна от себе си.

Ерика отново настръхна, но този път се тревожеше за себе си, макар че мъжът продължи да гледа към Кристен:

— Очаквам все пак да ми обясниш какво стана тук.

Кристен проследи погледа му и пак се намръщи, защото едва сега разбра, че пленницата е видяла цялата сцена с мечешките ласки между странната съпружеска двойка.

— Това е лейди Ерика от Гронууд. Сега е пленница на Селиг.

— Как е успял да я залови, ако наистина е бил полумъртъв? — Ройс повдигна вежди и я изгледа подозрително.

— Аз направих това вместо него. И той, ако можеше, би постъпил по същия начин, но благодарение на нея той едва се крепеше на нозете си. До вчера е гладувал. Иска сам да й отмъсти.

Саксонецът се замисли и лицето му помрачня.

— Трябва да я върнеш обратно.

При тези думи сърцето на Ерика едва не изхвръкна от гърдите й, но надеждите почти веднага бяха попарени от отговора на Кристен:

— Няма да го направя. Селиг не може да се бие с теб тъкмо сега, затова аз ще го заместя. Тя ще остане с нас.

Той не очакваше, че съпругата му ще оспори решението му.

— Искаш да държим в замъка ни пленена датчанка? — избухна Ройс. — Та ние сме сключили примирие с датчаните.

— Тя не се е съобразила с примирието, когато несправедливо е обвинила брат ми, оковала го е във вериги и е заповядала да го бият с камшик! — изкрещя Кристен. — Той е бил тежко ранен в главата, полумъртъв от глад, изгарящ от треска. Добрал се е до Гронууд да търси помощ, а вместо това тя е заповядала да го измъчват. Погледни го и сам прецени дали не трябва да отмъстим!

Кристен рязко дръпна покривалото, Ройс се приближи към каруцата и надникна в нея. Ерика видя ужаса, изписан на лицето му, и чу как той прошепна:

— Боже мой!

Тя затвори очи. Искаше й се земята да се разтвори и да я погълне. Чу как Селиг каза нещо на зет си, вероятно нещо като шега, за да успокои Ройс, но не можа да разбере точните думи. Ала изразът на лицето на високия саксонец не се промени.

Ройс дръпна жена си настрана.

— Тук има някаква грешка, Кристен. Сигурен съм в това. Никоя жена не би се отнесла така с брат ти.

— Да, една нормална жена не би постъпила така, но това е една безсърдечна кучка, която изпитва удоволствие от страданията на пленниците си. Тя лично е наредила да го бичуват. Хората на Селиг знаят това и ако ти я пуснеш, те ще я убият.

— Алфред жив ще ме одере, ако научи, че съм замесен в тази история — гласът му прозвуча тревожно.

— Нищо няма да ти стори, ако научи какво е сторила тя — възрази Кристен. — Но ако толкова се безпокоиш, вземи хората си и си тръгни. Това, което правя за брат ми, не те засяга.

— Така ли мислиш? — изръмжа той и пристъпи към нея. — Струва ми се, че ще променя решението си да те напердаша, едва когато се приберем в замъка.

Кинжалът все още висеше на кръста й, но не посегна към него, а само вирна гордо брадичка.

— Ако искаш да се бием, направи го. Няма да ти се подчиня, защото зная, че съм права.

— А нима някога си се подчинявала? — ядосано запита той, но изразът на лицето му се смекчи. — Не трябваше да идваш тук без мен. Можеше лесно да ме откриеш. Но ти си постъпила така, защото си знаела, че нямаше да ти позволи да се замесваш в тази история. Май наистина си заслужаваш боя.

Кристен се засмя и обви ръце около врата му.

— Мога да те накарам да забравиш тревогата, която ти причиних — самоуверено рече тя.

— Съмнявам се, но ще ти дам възможност да опиташ.

Ерика видя, че те се приближиха към останалите. Вече не можеше да чува думите им. Душата й отново се изпълни с отчаяние.

Колко близко беше до свободата! Ако той беше по-настоятелен… но тя знаеше защо саксонецът промени решението си — бе видял раните на Селиг.

— Разбра ли какво си казаха?

Тя бе чула някакъв шум в каруцата, но не очакваше, че Селиг ще може сам да се доближи до нея. Вдигна поглед и видя, че той е успял да се изправи, но се държи за пръта, за да не се строполи на пода на каруцата.

Въпреки че лицето му беше като изпито от треската и изкривено от болките, той все пак си оставаше необикновено красив, най-привлекателният мъж, който бе виждала, със съвършено оформени скули, още по-изпъкнали заради отслабването, с много дълги мигли, с чувствени и обещаващи устни. Ерика побърза да пропъди смущаващите мисли, които внезапно я обзеха. Но не можа да откъсне поглед от него, удивена от това, че този път не беше намръщен и дори бе започнал да говори с нея. Тя беше тъй стъписана, че не успя веднага да му отговори.

— Повечето от думите успях да разбера — отвърна тя със същия небрежен тон като неговия, макар че внимателно подбираше думите си. — А ти разбра ли какво казаха?

— Не. Никога не съм изпитвал нужда да науча езика на саксите, защото Ройс и повечето от неговите хора знаят келтски. А ти говориш ли келтски?

— Не.

— Тогава е от полза, че ние двамата владеем норвежки и датски. За какво спориха?

Ерика не вярваше на ушите си. Нима той, в чиито ръце сега е съдбата й, разговаря с нея? „Аз сам ще се разправя с нея.“ Не можеше да забрави тази злокобна заплаха. А ето че сега й говори спокойно, като че ли нищо не се е случило между тях.

Дали би било разумно да се опита да му се извини, след като е в толкова особено, почти дружелюбно настроение? Дали да го помоли за прошка? Да му обясни за престъпното своеволие на Уилнот?

Но когато срещна погледа му, втренчен в лицето й, Ерика само успя да смотолеви някакъв неясен отговор на въпроса му:

— Нещо не можеха да се разберат за присъствието ми в лагера.

Селиг се замисли за миг и рече:

— Ах, да, бях забравил, че Ройс мрази датчаните от цялата си душа. Не би искал край него да има някой от тях, независимо по каква причина.

Това бе намек за безизходното й положение, макар и косвен. Отново горчивина заля душата й. Безсмислено бе да го моли за прошка. Нищо не можеше да я спаси.

— Не се тревожи. Сестра ти надделя в спора.

Той кимна разбиращо, като че ли въобще не можеше да се очаква друг изход.

— Ако те освободят без мое съгласие или ако успееш да избягаш, аз пак ще те намеря. От мен няма да можеш да се скриеш.

Изразът на лицето му не се промени при тази непоколебима заплаха. Тя се разтрепери, но поне той не успя да го забележи. Този яростен викинг лесно би могъл да преодолее стражата й. Дори би могъл да проникне в замъка на брат й и да я убие точно когато най-малко го очаква. И защо ли иска да я накаже толкова сурово?

— Като че ли искаш да си играеш със съдбата ми — упрекна го тя, защото не успя да измисли по-добър начин да се защити.

— Сигурно, но само докато не се възстановя дотолкова, че да мога да направя нещо по-силно — и Селиг й се усмихна с онази ослепителна усмивка, от която дъхът й секна. — Въжето много ти подхожда, лейди — добави той с любезен тон и погледна към възела около врата й. — Особено ми харесва примката около врата ти.

Ерика пребледня. Нима той замисля да я качи на бесилката? Навярно иска тя да узнае каква участ я очаква, за да не може да заспи, за да може страхът да погуби разсъдъка й. „Аз сам ще се разправя с нея.“ Тя затвори очи, за да скрие сълзите си.

Доволен, Селиг не я изпускаше от поглед. Тя бе изкушаващо красива, дяволски привлекателна — дори и в този миг, когато сърцето му преливаше от омраза към нея, той трябваше да признае в душата си, че тази датчанка можеше да обърка чувствата му, и то с един замах. Никога не бе виждал такава жена. Може би се бе отнесла така жестоко с него, защото се бе главозамаяла от властта си — когато брат й отсъстваше, тази красавица бе пълноправна господарка в техния замък. Ала майка му, както и сестра му, притежаваха същите права, но не злоупотребяваха с тях. Тази датчанка го бе наказала с камшик и то за какво? Защото той, Селиг, й бе предложил да сподели леглото й? Толкова много жени не биха пропуснали да се възползват от тази възможност.

Биха го с камшик… а тя е стояла до него и се е смеела на мъките му, студенокръвна, злобна… красива… вещица. Но ще си плати за всичко, сега е негов ред да изпита наслаждение. Преди да приключи с нея, тя ще пълзи в крака му и ще хленчи за милост, а той ще бъде този, който ще се смее и презрително ще откаже да я пощади.

— Наистина много харесвам въжето около врата ти — продължи Селиг, — но мисля да поръчам да направят един железен нашийник, с халка към него. Специално за теб. Сигурен съм, че ще съумея да измисля какви ли не забавления с този нашийник.

Ерика стреснато го изгледа и с ужас видя, че викингът все още се усмихваше, но в очите му се таеше омраза. Нямаше да я обеси. Но страхът не я е напусна. А именно това желаеше той. Ще си поиграе с нея? Може би искаше да я накара да полудее?

— Май не ти се струва много забавно?

Тя не можеше да говори от ужас и само поклати глава.

— Добре — студено изрече той. — Защото не искам никога повече да чувам смеха ти.

Той наблегна на последните думи, като че ли за него те бяха по-важни от всички заплахи и обещания. Но Ерика бе тъй уплашена, че не можа да промълви дори и една дума. Тогава Селиг се отдръпна навътре в каруцата и тя го изгуби от погледа си. О, богове, ако само можеше никога да не го вижда отново.