Джоана Линдзи
Отдай ми любов (37)

Глава тридесет и седма

Оказа се, че Рагнар е бил прав. Въпреки всичко Ерика хареса замъка, който вече бе новия й дом. По размери може би беше наполовина по-малък от Уиндхърст, което означаваше, че все пак е доста голям. По стил и двата замъка бяха подобни — на два етажа и с просторни спални. Но за разлика от Уиндхърст тук кухнята се помещаваше в отделна външна пристройка, за да не прониква в спалните и коридорите — поне през лятото — димът от печките. Имаше и други постройки, разхвърляни из обширния двор, които щеше да разгледа по-късно, включително и спално помещение за бойците на Селиг, които все още не бяха изградили собствени къщи.

Външните дървени крепостни стени все още едва се очертаваха над основите, което означаваше, че засега този замък е напълно беззащитен срещу набезите на датчаните и разбойниците. Оказа се, че и сградите са били завършени съвсем наскоро. Все пак, помисли си тя, ако се съберат повече зидари и дърводелци, ще могат да завършат крепостните стени за месец-два. Младата жена си припомни, че неволно бе чула мнението на Гарик. Бащата на Селиг бе предложил след година или две да издигнат каменни стени, както в Уиндхърст.

Всъщност дворът бе изпълнен със слуги, но сред тях не се виждаше нито една жена. В замъка имаше само няколко слугини, но още щом ги зърна, Ерика пожела да бяха още по-малко.

Голда със сигурност щеше да й хареса. Възрастната жена се представи на господарката и я запозна с останалите слугини, след което направи доста подробен отчет за всичко, което бе свършено досега. Голда дори допълни обясненията си с няколко предложения. Жената съвсем не се държеше раболепно, дори бе пряма до крайност, което подсказваше, че е свикнала да заповядва в кухнята, но поне засега се сдържаше.

Маги изглеждаше добродушна, дори прекалено добродушна. Усмивката не слизаше от лицето й. Ала все пак прояви съобразителност и не се осмели дори да погледне към Селиг в присъствието на жена му. Дори и ако го познаваше интимно, момичето не желаеше това да стане достояние на Ерика.

Лида, разбира се, трябва да е била онази, за която Рагнар бе намекнал на сестра си — че в новия замък има една прислужницата, от която ще пожелае да се отърве час по-скоро. Рагнар наистина е знаел какво говори. Момичето беше невероятно привлекателно, нещо повече — отдалеч се натрапваше омайващата й похотливост. Дори и дрехите й стояха някак „разсъбличащо“: робата й бе с дълбоко изрязано деколте, с широко отметнати ревери, а елечето толкова отворено, че гърдите й заплашваха всеки миг да изскочат навън. На всичкото отгоре погледът й, открито подканващ, сякаш преливаше от сласт. Откакто Ерика и Селиг бяха влезли в кухнята, алчният взор на Лида само за миг се отлепи от красивото лице на господаря, за да измери с презрение крехката фигура на господарката.

Трябва да се признае, че Селиг не й обърна внимание, но това все още не означаваше нищо. На вратата се появи Ивар и Селиг се оттегли, за да поговори с верния си помощник, като остави сами жените в помещението, което от днес би трябвало да бъде кухнята на Ерика.

Най-лошото бе неувереността й за бъдещето — дали ще има възможност да се разпорежда в този непознат замък? Не бе изчезнала опасността отново да бъде окована в онези проклети железа… Какво влияние и тежест би могла да има пред прислугата? Но докато не настъпи отново часът на позора или поне докато съпругът й не се намеси, тя ще трябва да се държи с достойнство като всяка истинска съпруга с обичайните задължения и права.

— Излез бързо навън, проклетнико, с тези кални ботуши — внезапно се разкрещя Голда. — Изчисти ги или по-добре ги изуй пред вратата. Няма да ти позволя да внасяш мръсотия точно сега, след като съм избърсала пода.

Ерика се обърна да види кой е виновникът и с изненада съзря Тургайз. Никога не би сбъркала внушителната му снага. Гигантът бе закъснял заради грижите около конете и навярно мръсотията по ботушите му бе довлечена от конюшнята.

Тургайз мълчаливо, но сурово изгледа Голда, ала все пак се подчини. Ерика се развесели, като видя, че Голда въобще не се уплаши от исполина. Досега не бе виждала някой да се държи така рязко с грамадния й телохранител.

Селиг също бе станал свидетел на тази сцена и се засмя гръмогласно, но улови погледа на Ерика и млъкна, защото му се стори, че тя може би се е засегнала от смеха, с който той посрещна сопването на Голда. Не можеше да си обясни защо се почувства толкова неудобно, при това само заради незлобливия си присмех към верния другар на жена си. Може би всичко е корени в гузното му съзнание за вината му пред нея…

Селиг обмисляше коя от трите слугини да отдели от кухнята за своя икономка, която да надзирава дейността на цялата прислуга. Сега си бе довел съпруга, но нямаше намерение да я остави да се разпорежда в неговия замък или поне така си въобразяваше. Ала в този миг се почувства неловко, че бе решил да я лиши от правата, които от векове се полагат на господарката на един замък. Затова предпочете засега да изчака и да провери дали Ерика ще успее сама, без помощта му, да се справи с домакинството и прислугата. Голда навярно вече бе убедена, че може да разчита на новата господарка въпреки младостта й.

Ако Селиг все още кроеше планове да й отмъсти, но не беше избрал как да ги осъществи, трябваше да внимава слугите му да не разберат. Всъщност колкото повече време минаваше след сватбата, толкова повече утихваше гневът на младия викинг. Вместо това, отново се възвръщаше чувството му за хумор. Дори стигна дотам, че сега се забавляваше от изблиците на младата си съпруга и намираше за интересно да я дразни с плановете си за отмъщение, вместо да пристъпи към осъществяването им.

И сега, докато я гледаше как се изкачва по стълбището към горния етаж заедно с една от слугините, Селиг се радваше, че не бе заповядал да построят стълбището откъм външната стена — тогава не би могъл да й се любува, както в този миг. Повдигнатите поли на дългата рокля разкриваха изящните й глезени и част от стройните й крака, които — никога нямаше да забрави онзи миг на едно друго стълбище, онова в Уиндхърст — се бяха вплели в бедрата му. Тази жена бе изтъкана от страст, пламъците я обливаха от най-лекия допир на мъжка ръка. Колко ли мъже, освен него са открили вече това чудо? Самата мисъл го вбесяваше.

— Ти за отмъщение ли се ожени за нея, или просто защото искаше да е завинаги твоя?

Предизвикателният въпрос на Ивар го накара да се извърне тъй рязко, че едва не връхлетя върху приятеля си. Нима не можеше да откъсне поглед от тази прелестна снага? Неловко се получи — мъж като него да се зазяпа, и то по коя — по собствената съпруга, а на всичкото отгоре да не знае какво да отговори на въпроса на приятеля си. Но в този миг Селиг нямаше отговор дори и за себе си.

— Нямаш ли намерение да се погрижиш за съпруга си?

Ерика настръхна от този неочакван въпрос и отмести поглед към обширното легло. Вече бе узнала, че леглото, заедно с останалите мебели, е било наскоро докарано от близкия град. Но не само това легло, достойно за истински лорд, й подсказваше, че се намира в спалнята на Селиг. Тук беше и онази негова ракла, която тя никога нямаше да забрави. Един от слугите в Уиндхърст я бе пренесъл с каруца до новия замък. Раклата тежеше доста, претъпкана с дрехите на господаря и господарката, заедно с омразните й вериги.

Голда бе наредила на Маги да придружи господарката до спалнята й. Лида се бе намесила и с нетърпелив глас бе предложила да замести Маги. Двете слугини не възразиха. Ерика не обърна внимание на тази дреболия, въпреки че би трябвало. Жена като Лида никога не предприема нещо без скрита подбуда, а в случая това не бе трудно да се отгатне. Ерика не желаеше да се чувства задължена към това похотливо същество.

— Въпросът ти е доста нахален — едва промълви Ерика, защото не желаеше от първия ден да се впуска в разговори със слугините.

— Очевидно не те е грижа какво ще направи той — смело продължи Лида с досадния си мъркащ глас. — Всички знаем, че той те е принудил да се омъжиш за него против волята ти.

— Той ме бил принудил! Ако някой беше принуден…

Ерика млъкна, вбесена, че се бе поддала на уловката, въпреки нежеланието да обсъжда личния си живот със слугините. Няма да споделя мислите си за Селиг пред тази никаквица. Но внезапно се усъмни — защо Лида бе толкова дръзка?

— Брат ми, лорд Рагнар, вчера е бил тук. Ти запозна ли се с него?

— Не, защото предпочитам Селиг.

Лицето на Ерика стана моравочервено. Дотук с второто й предположение. Първото се оказа вярно, но какво може да стори, когато собственото й положение в този замък все още е несигурно.

Все пак, поне засега, тя и само тя е господарката на този замък.

— За теб той не е Селиг, а господарят Селиг.

Лида се изсмя. Не можа да устои на изкушението да се похвали.

— Сама ще се убедиш, лейди, че мога да поискам всичко от него и той няма да ми откаже. Ще разбереш също, че ще прекарва нощите си с мен.

Да кажеш нещо подобно в лицето на господарката си — това не може да се размине без някое доста сурово наказание, освен ако се окаже, че не става дума за празно самохвалство.

— Махай се от очите ми!

Лида само се усмихна и се изниза през вратата, но на прага хвърли един поглед назад — не към Ерика, а към просторната и богато наредена стая.

— Можеш да се порадваш малко на спалнята му, но знай, че ще я имам, когато пожелая. Каквото поискам, твоят съпруг ще ми го даде. Не се съмнявай в това.

Ерика не се съмняваше. И вече бе разбрала как е решил Селиг да я унижи докрай.