Джоана Линдзи
Отдай ми любов (41)

Глава четиридесет и първа

Изпотен от кошмарния сън, Селиг се събуди, изправи се в леглото и Ерика потръпна. Напоследък той често се стряскаше насън, но ужасяващите видения за пръв път се бяха запечатали така ярко в паметта му. Дори усещаше болка в тила, като че ли току-що го бяха ударили.

— Какво ти е? — сънено го запита Ерика.

— Най-после си припомних къде съм виждал лорд Дъруин.

— Кого?

Той отметна завивките и стана от леглото.

— Трябва непременно да поговоря с всички от моето семейство — изрече той.

Очите й се разшириха от изненада.

— Но сега е посред нощ.

Селиг вече обличаше дрехите си.

— Това не може да се отлага.

Младата жена го изгледа с присвити очи.

— Не е нужно да се извиняваш, когато искаш да напуснеш това легло. Така че върви.

Селиг се спря. Не можеше да не реагира на язвителния тон и на острите думи на съпругата си. Отлично знаеше какво й се върти в главата.

— Ти си най-недоверчивата жена, която съм срещал през живота си.

— Имам много сериозни основания да съм недоверчива, след като ми се налага да живея с мъж като теб.

— Не, това не те оправдава. Обратно на твоето мнение, скъпа моя, аз нямам навика да лъжа хората. Можеш да ми вярваш, когато ти казвам, че не се интересувам от Лида и никога няма да посегна към нея, освен да й посоча вратата. Можеш също да ми вярваш, когато ти казвам, че съм познавал толкова много жени през живота си, че сега дори не помня имената им. Тогава защо ще те лъжа, че съм бил с още една жена след толкова много любовници в миналото?

— Защото си спал с тази след сватбата ни!

Селиг й хвърли ядосан и продължителен поглед, но се задоволи само с една кратка заповед:

— Обличай се.

— Защо?

— Защото ще дойдеш с мен. И трябва да ти съобщя, че сериозно се замислям дали да не те вържа пак с веригите към себе си, за да бъдеш денонощно до мен. Тогава, по дяволите, няма да има за какво да ме упрекваш повече.

Като чу тази гневна заплаха, Ерика реши да не спори засега с него, за да не й се наложи наистина да го следва навсякъде по петите му. Все пак трябваше да стане и да се облече, след което бързо слезе по стълбището и го догони на двора. Само си позволи да забележи, като видя, че е оседлал само неговия кон:

— Достатъчно пътувах на седлото пред теб, Селиг. Зная, че имаш много коне. Няма ли най-после да ми бъде позволено да яздя сама?

Най-после той се усмихна.

— Забрави ли, че съм непоправим развратник? А всеки истински развратник предпочита да гушне любовницата си при всяка удобна възможност.

— Аз не желая да се гушвам в теб — кипна тя, но това само го накара да се засмее.

С всеки изминат ден Ерика се убеждаваше, че Рагнар бе имал право да говори за Селиг като за много мил и забавен събеседник, остроумен веселяк и душа на всяка компания, стига неговата собствена душа да не бе помрачена от планове за отмъщение. Но понякога започваше да използва чувството си за хумор срещу нея и както по-рано я влудяваше с прословутата си усмивка.

Беше се любил с нея край смълчаното езеро. Беше се любил с нея още веднъж, когато си легнаха в спалнята. Очевидно той все още бе завладян от идеята да започнат всичко отначало — или пък й се наслаждаваше като на всяка нова за него жена. Но имаше дори и по-лошо обяснение: че това за него е само друга форма на отмъщение и затова той търси любовта й — това му даваше възможност да я нарани, когато се убеди, че тя се е влюбила всеотдайно в него.

Но каквато и да бе неговата подбуда, тя трябваше твърдо да му се противопоставя, за да може да се защитава. Не биваше да позволява чувствата й да се задълбочават прекалено много. И затова Ерика се опита, макар и неуспешно, да не обръща внимание на чувствата си, които за съжаление бе разкрила пред съпруга си. Надяваше се той да започне да се изморява от необходимостта непрестанно да я убеждава всеки път, когато искаше да я има в леглото си. Надяваше се да не стига до безумни сцени на ревност, когато той накрая се откаже от нея и започне да търси други жени.

Когато пристигнаха в Уиндхърст, оставаха няколко часа до зазоряване. По пътя Селиг бе променил решението си и не събуди цялото семейство, а само Ройс. Изчакаха го в предишната стая на Селиг, за да не ги чуят слугите. В стаята бяха запалени няколко свещи.

— Нима тук, в твоята стара стая, ти харесва повече, отколкото в новия ти замък? — попита сънено Ройс още от вратата.

Този път Селиг не се постара да измисли някаква шега в отговор на въпроса на зет си.

— Съжалявам, че те събудих, но ми се струва, че можеш да ми помогнеш. Трябва спешно да се направи нещо.

Лицето на Ройс изведнъж стана сериозно.

— Тогава казвай по-бързо.

— В деня, когато си стягахме вещите, за да се преместим в моя замък, забелязах тук един мъж, който ми се стори познат, но не можах да си спомня къде съм го виждал. Кристен ми каза, че се наричал лорд Дъруин, но това име нищо не ми говореше.

Ройс кимна.

— Той не е от околността, но аз го познавам от много години. Преди да умре съпругата му, преди седем или осем години, тя и Дъруин постоянно бяха в кралския двор, но след това той се завърна в имението си, а в двореца остана синът му. Ако не ме лъже паметта ми, синът му Едред загина при последната битка с датчаните — същата битка, в която ти бе ранен и Рагнар ти е спасил живота. Едред много приличаше на баща си и може би си се сетил за него, а не за стария Дъруин.

— Не, този, когото видях, бе възрастен мъж, пък и го видях съвсем наскоро. Ройс, това бе в деня, когато бяхме нападнати в гората. Тъкмо преди да ме ударят по главата, видях как лорд Дъруин съсече стария епископ, когото придружавах.

— Сигурно грешиш нещо.

— Не. Тази нощ отново сънувах онова нападение. Припомних си много ясно онзи злокобен ден, припомних си и участието на Дъруин в схватката. Само него си спомням. Като че ли и сега виждам дрехите — бяха по-изискани, отколкото би трябвало да бъдат дрехите на някой обикновен крадец.

Ройс се развълнува и прекара пръсти през черната си коса.

— За бога, имаш ли представа за какво намекваш?

— Да. Не сме били нападнати от крадци. Това е било организирано нападение срещу кралски пратеници, за да се осуетят преговорите. Но трябва непременно да чуя какъв ще бъде твоя съвет: дали да известя краля, преди да убия този мъж, или след това?

Ройс присмехулно изкриви устни въпреки сериозността на положението.

— Съмнявам се, че ще имаш тази възможност. Алфред ще настоява той сам да се заеме със случая. Но можеш да бъдеш сигурен, че Дъруин ще увисне на бесилката, ако се докаже, че е виновен.

— Но, Ройс, забрави ли, че аз едва не загинах тогава. И никога няма да забравя ужасната болка в главата, която със седмици бях принуден да понасям. Искам удовлетворение като предизвикам на дуел виновника за това престъпление.

— Да, същото желае и баща ти, и майка ти, и жена ми. Ти, приятелю, може да постъпиш така, както би постъпил всеки истински викинг. Но не забравяй, че сега се намираш в Уесекс и крал Алфред държи да се спазват законите му, затова по-добре ще бъде да се срещнеш с него. В края на краищата това ужасно престъпление е било замислено срещу неговите пратеници.

Селиг промърмори нещо, подобно на съгласие, и Ройс реши да го приеме като потвърждение на предложението му, затова продължи:

— А сега да се заемем със срещата между теб и краля. Аз зная къде е понастоящем кралският двор. Всъщност Алфред възнамеряваше да ни посети отново, след като се върне от замъка си в Чипънхейм, но мисля, че не е необходимо да чакаме толкова дълго. Ще изпратя вестоносец при него.

Селиг кимна. Вече бе започнал да се успокоява. Но все пак се ядосваше, че Ройс не одобри плана му да намери лорд Дъруин и да се разправи с него. О, защо не успя да се досети по-рано, още когато видя Дъруин сред непознатите мъже в двора на Уиндхърст? Но от онзи мъчителен период на живота му в паметта му бе останал само споменът за болката и споменът за първата му среща с Ерика. Младият викинг страстно желаеше и този спомен да изчезне. Ройс се спря до вратата, обърна се и каза:

— Засега най-добре ще бъде да не предприемаш нищо. Крал Алфред ще се погрижи всичко да се уреди колкото е възможно по-бързо, макар че невинаги действа така бързо, както бихме искали. Не е сигурно, но може би утре сутринта ще бъде тук и веднага ще иска да те види.

— Отлично.

— А сега върви да поспиш. Аз също ще си легна, след като изпратя вестоносеца.

Ерика търпеливо изслуша разговора им, макар че не разбра нито дума. Причината за това бе, че Ройс и Селиг разговаряха само на келтски. Младата жена реши, че тъй като Селиг явно все още не бе научил англосаксонски, не е зле тя да научи келтски. Още повече, че с лекота усвояваше чуждите езици.

— Ще тръгваме ли? — попита тя.

Селиг се сепна, изненадан, че тя все още е там.

— Не, ще останем, за да изчакаме пристигането на краля.

Ерика изненадано повдигна вежди.

— Нима смяташ да се намесиш в работите на краля?

Чак сега Селиг се досети, че все още не й бе казал защо бяха дошли в Уиндхърст посред нощ. Той й бе благодарен, че тя не проявяваше прекалено любопитство, за разлика от майка му и сестра му.

— Ще останем тук следващите няколко дни — каза той и се ухили, като огледа стаята, в която бяха живели, преди да се оженят. — Къде предпочиташ да спиш, на пода или на леглото?

— Никак не е забавно — намръщи се тя.

— Ще ти се стори забавно, ако се любим на пода.

— Искаш да кажеш, че ще се любим на разсъмване? — рязко запита Ерика.

Младият мъж отново се ухили.

— Всъщност, защо да чакаме чак до сутринта…

Ерика ахна.

— Но ти не можеш… нали вече два пъти… — не успя да довърши думите си, защото той се засмя и тръгна към нея.

— Мисля, скъпа моя — чувствената усмивка отново се появи на устните му, — че много малко познаваш собствения си съпруг.

И той й даде възможност да го опознае и то по най-приятния начин.