Джоана Линдзи
Отдай ми любов (12)

Глава дванадесета

Когато приближиха останалите бойци от Уиндхърст, Кристен спря каруцата, но само колкото да им обясни какво се бе случило и да даде поводите на един от тях. С тази бавна каруца нямаше да успеят да напуснат Източна Англия толкова бързо, колкото бяха възнамерявали. Все пак избраха най-издръжливите коне и ги впрегнаха пред каруцата.

Кристен пътуваше в каруцата до брат си и Ерика. Не искаше да изпуска от погледа си датчанката, тъй като все още бяха много близо до Гронууд. Ако хората от замъка пренебрегнат заповедта й и решат да ги преследват, щеше да използва заложницата си, за да преговаря с тях. Затова трябваше да я пази, докато се приберат у дома в Уесекс.

На Селиг може би му беше неприятна близостта с датчанката, но не протестира. Всъщност той спа през по-голямата част от пътя, унесен от полюшваното на каруцата. Кристен искаше да разбере какво се бе случило с него, но не посмя да го събуди. Сънят бе не по-малко полезен от всички останали методи за лечение, известни на Кристен, а те, за съжаление, съвсем не бяха много.

Изпрати двама мъже напред до селото, което приближиха на разсъмване, за да набавят храна и да доведат някой лечител, за да останат да пренощуват там.

Тя беше толкова уморена от преживяното, че не можеше ясно да разсъждава. Страхуваше как щеше да реагира Ройс — не само загдето самоволно бе напуснала Уиндхърст, но и заради пленяването на датчанката.

Ройс ненавиждаше всички датчани, но не воюваше с жени. Нито пък Селиг. Какво, за бога, му бе сторила тази жена, че брат й толкова жадуваше да си отмъсти?

Бе прекалено изморена, за да търси причината, пък и Селиг скоро щеше да й обясни всичко. А и люшкането на каруцата я приспиваше. Едва държеше очите си отворени, но трябваше да се погрижи за охраната на пленницата.

За разлика от двамата си спътници Ерика не можа да заспи, измъчвана от тревоги и самообвинения. Забеляза, че кинжалът се отдръпна от гърлото й и чу звук от разкъсване на плат. Кристен кратко й заповяда да не мърда и завърза ръцете й зад гърба.

— Не е необходимо да ме завързвате, лейди Кристен — плахо протестира Ерика. — Аз съм обкръжена от толкова много ваши бойци.

— По-тихо — изсъска Кристен. — Докато те предам в ръцете на Селиг, аз отговарям за теб. По-добре да не мислиш за бягство, Ерика. Няма никаква възможност да избягаш оттук.

Ерика разбра, че няма да се отнасят към нея с уважението, подобаващо на ранга й. Но тя не беше обикновена пленница, заловена след неуспешна битка, или отвлечена за откуп. Тя бе станала жертва на желание за мъст и вече знаеше кой е виновникът за нейната зла участ.

— Извий се и ми подай крака си, но внимавай да не безпокоиш брат ми.

Ерика се подчини, като се стараеше да не гледа към Селиг. Вече не усещаше погледа му, но не искаше да види злорадството в очите му, след като си бяха разменили ролите.

Кристен свали обувките й и превърза глезените й с парче плат, което бе откъснала от подгъва на роклята си. Все пак не бе използвала грубо въже.

Ерика се облегна на стената на каруцата. Продължаваше да наблюдава Кристен, която бе престанала да се занимава с нея, а бе седнала в ъгъла и отново бе положила главата на брат си в скута си.

Тя наистина е красива, каза си Ерика, дори много красива. Но това не бе чудно, след като брат й бе толкова привлекателен мъж. Ръцете на норвежката бяха обхванали лицето му и от свиреп похитител тя се бе преобразила в любяща сестра. Ерика също обичаше брат си и се запита как ли би реагирала тя самата при подобни обстоятелства. Надяваше се никога да не разбере.

Въпреки че бе решила да не поглежда към спящия Селиг, все пак не можа да се въздържи. Когато очите й бяха срещнали неговите, тя бе видяла само нескритата омраза в тях. Сега забеляза колко е изпито и измъчено лицето му. Нима за това бе виновна треската, за която бе споменал Тургайз?

Погледът й се плъзна по тялото му. За нейна изненада Селиг нямаше туника и тя видя, че коремът му бе хлътнал, а ребрата му се броят. Ако е имал силна треска, както бе казал Тургайз, то лечителката Елфина сигурно се е опитала да я спре с очистително. Това означаваше, че той не е ял нищо през трите дни, докато е бил неин пленник. И наистина изглеждаше като човек, който от доста време не бе слагал нищо в уста. Ерика никога не бе одобрявала този метод за лечение. Бе убедена, че тялото се нуждае от силна храна, въпреки че всички лечители смятаха, че така ще се натрупат зли отрови в човека.

Селиг внезапно помръдна ръка и после я отпусна върху крака на сестра си. Ерика погледна към лицето му, но той не се бе събудил. Сестра му също спеше. За миг Селиг сви вежди от болка. Ерика се запита дали страда много от раната на тила. Ако са го ранили в Уесекс, както той самият бе заявил, това означаваше, че раната не е скорошна. Е, поне за тази рана нямаше вина.

Младото момиче продължаваше да го изучава с поглед и видя тесни белези над китките му. Кожата около тях беше протрита. Тя потръпна, когато се досети, че тези белези бяха от железните халки, с които го бяха приковали към стените в ямата. И тя го бе оставила да виси там, като си мислеше, че просто е изтощен, а той се бе гърчел от болка…

След това видя част от гърба му. Кожата му бе осеяна с ивици от съсирена кръв, белези, за които вече не можеше да каже, че няма вина. Обля я топлина. Дланите й се изпотиха. Така се бе надявала, че Тургайз е отишъл навреме до ямата и е спрял разбеснелия се Уилнот. Досега си бе въобразявала, че единствената й вина е била в това, че го е държала окован във вериги и не се е разпоредила да се погрижат за раната на главата му. Но не, вината за тези белези от камшик също бе нейна. Бе разгневена от дръзките му думи и бе казала да го бият с камшик. И наистина Уилнот бе бил до припадък един ранен мъж, един мъж, който е бил измъчван от болка, който едва бе успял да се добере до замъка й, един мъж, повален, от треската, който бе дошъл да потърси помощ. Само бог Один знае как е страдал. Той й бе казал:

— Ние с теб не сме врагове и никога не бихме могли да бъдем.

Но Ерика знаеше, че това вече не беше вярно. Той бе потърсил помощ в Гронууд, а вместо това го бяха оковали в ямата. Бе казал истината за себе си, но никой не му бе повярвал. А тя, вместо да се опита да го излекува, бе наредила да го бият с камшик.

Вината й беше толкова голяма и непростима. Ако не беше толкова изплашена за живота си, дори би могла да приеме неговото отмъщение като изкупление за греховете си. Но сега се страхуваше и й се искаше да може да им обясни трагичните недоразумения. Ала едва ли би могла да изкупи вината си.

Остатъкът от деня се изниза неусетно, тъй като Ерика се бе потопила в безрадостни размишления за тежката вина и тъжната си участ. Но внезапното рязко спиране на каруцата я извади от унеса й. Кристен също се събуди.

— Бог да ми е на помощ — въздъхна Кристен и погледна към брат си. — А аз се надявах, че всичко това е само един кошмарен сън.

На Ерика също й се искаше всичко да е само сън, но не посмя да го каже на глас.

— Трябва да го нахраниш — плахо изрече тя. — Ако наистина е страдал от треска в Гронууд, нашата лечителка навярно му е дала очистително. Излиза, че той няколко дни не е слагал залък в устата си.

Кристен се извърна към нея и сви вежди.

— Не ме учи как да се грижа за брат си. Пък и ако го познаваше, щеше да разбереш, че сигурно не е ял почти нищо през последните две седмици. Отслабнал е до неузнаваемост.

Истината се оказваше дори по-лоша от очакванията й. Той е достигнал до Гронууд полумъртъв от глад, а тя не бе забранила на Елфина да му дава очистително.

— Съмнявам се, че ще ми повярваш, но аз наистина много съжалявам — промълви Ерика.

— Сигурна съм, че сега съжаляваш, но защо не прояви милосърдие, когато брат ми се е нуждаел от него?

Милосърдието й бе заглушено от моментния й гняв, от срама при собствената й реакция към този красив мъж, когато го бе видяла за пръв път. И сега се чувстваше малко смутена от този мъж с ангелско лице, мъж, когото не познаваше. Трябваше да му повярва, когато й бе казал за раната си. Но Уилнот го бе обвинил, че е съгледвач, бе я излъгал, че не е ранен и я бе накарал да повярва, че Селиг е лъжец.

Но тя не каза нищо. В този миг някаква ръка отдръпна платнището на каруцата и тя видя неколцина мъже, сред които позна онзи русокос, синеок мъж, който бе настоявал да извърви пеша целия път до Уесекс.

— Ивар донесе храна, Крис — каза Торолф, като не откъсваше поглед от Селиг. — В името на бог Тор, ще трябва доста храна, за да го вдигнем на крака.

— Страх ме е, че само това няма да помогне — отвърна Кристен.

Гласовете им разбудиха Селиг. Двамата се зарадваха, когато видяха, че идва на себе си, Кристен си помисли тревожно, че брат й едва ли ще е доволен, когато види, че Ерика е в каруцата до него.

— Изведи я оттук, Торолф — раздразнено заповяда тя. — Погрижи се да има всичко необходимо, но я дръж настрана от брат ми. Можеш да я развържеш, но не я изпускай нито за миг от погледа си. Доведи я, след като се погрижа за Селиг.

Ерика изохка, когато Торолф грубо я хвана и я свали от каруцата. Той я развърза и я предупреди:

— Ако не се опиташ да бягаш, нищо няма да ти сторя.

Торолф не се отдалечаваше дори на крачка от нея и когато грубо й предложи да я придружи до храстите, тя решително отказа, въпреки че имаше нужда. Гордостта й бе силно наранена и тя реши да изтърпи всякакви неудобства, макар че се питаше докога ли ще издържи. Торолф я избута небрежно до огъня, край който бяха насядали останалите. Всички се хранеха, но никой не й предложи нещо за ядене.

Ерика не бе изненадана. Торолф бе толкова враждебно настроен към нея, че тя го усещаше, дори когато не я гледаше. По същия начин се държаха и останалите мъже — и саксите, и викингите.

Припомни си израза на лицето на Торолф, когато бе видял изтощения от глада Селиг. Похитителите навярно смятаха, че тя е заповядала да не му дават храна, и затова сега я наказваха по същия начин. Те не знаеха за треската, която бе причината за изтощения вид на Селиг. Но не гладът я плашеше най-много. Страхуваше се какво ще стане, когато лейди Кристен види раните по гърба на брат си.