Джоана Линдзи
Отдай ми любов (22)

Глава двадесет и втора

Ерика се събуди от някаква шумна кавга. Новият ден я посрещна със слънчевите лъчи, които едва успяха да проникнат през натежалите й клепки. Девойката без усилия разпозна гласовете — Селиг спореше за нещо с буйната си сестра. Малко по-трудно бе да разбере кой викаше посред нощ, когато бе събудена от крясъците на Кристен и глухите удари, с които я „съветваше“ Ройс.

Глъчката бе станала толкова шумна, че тя не се сдържа и попита учудено:

— Да не би да са нападнали замъка?

Девойката не бе разчитала да я удостоят с отговор, но за нейна искрена изненада Селиг се бе обадил от леглото си:

— Не се надявай напразно, момиче. Просто Ройс се кара със сестра ми и вероятно й е припомнил, че има правото да я плесне един-два пъти.

„Кристен отново ще стовари вината върху мен“ — помисли си Ерика. — „Още една причина съвсем да ме намрази.“

Но сега, на сутринта, изглежда, че Кристен упрекваше брат си за… но като че ли братът и сестрата спореха за нещо друго.

— Вериги? — извика вбесената Кристен, прекоси просторната стая само с две-три от своите грамадни крачки и се изправи застрашително до леглото на Селиг. — Не мога да повярвам, че си способен на такава щуротия! И за какво са ти потрябвали, ако смея да попитам? Та тя не може да избяга от замъка…

— Сега съм много по-спокоен! — Селиг се опита да надвика гръмогласната си сестра, но явно не му достигаха сили.

Кристен не забеляза, че крясъците й го измъчват и продължи по навик шумно и припряно:

— По дяволите, братко, знаеш какво изпитвам!

— Знам само, че когато Ройс те ядоса за нещо, непременно си го изкарваш на мен — оплака се той. — Но поне този път можеше да ми го спестиш, Крис.

— Разправията между мен и Ройс няма нищо общо с това тук — натъртено рече тя. — Защо поне не изчака да се преместиш в замъка си, за да не виждам подобни гледки?

— Нямам намерение да я изпусна само заради твоите предразсъдъци. Ако преди години теб самата не те бяха оковали във вериги, сега нямаше да вдигаш толкова шум.

— Но носих вериги и сега ще вдигам шум. Ако толкова си се разтревожил да не я изгубиш, окови я в собствения си замък. Но се махай…

— Веригите ще останат.

— Селиг!

— Откажи се от опитите си да ме разубедиш — отсече той.

— Така искам да ти ударя една хубава плесница! — гневно изсумтя Кристен.

— И аз бих искал — хладнокръвно я парира Селиг.

Кристен внезапно смени поведението си, наведе се над него, погали го по бузата, опря главата си до неговата и тихо добави:

— Съжалявам, Селиг.

— Знам — кимна той. — А сега седни до мен на леглото. Ще ме побъркаш, ако продължиш да крачиш напред-назад.

— Ха, много смешно, наистина — засмя се тя, но седна на леглото.

Като чу язвителната й забележка, Селиг повдигна вежди и подхвърли:

— А снощи кой победи в семейния спор, ти или Ройс? Май че е надделял Ройс?

Сестра му отметна глава, направи някаква гримаса, но не му отговори. Той се засмя, защото не допускаше, че тя ще си позволи да удари съпруга си. Ройс често посягаше на сестра му, когато не можеше да я убеди с други средства. И след всеки бой Кристен страдаше със седмици.

— Трябва да му простиш — подхвърли й Селиг. — Баща ни би постъпил с теб по същия начин.

— О, я стига! — Кристен отново повиши глас. — Аз си рискувах живота, за да те освободя, а сега дори и ти си на негова страна.

— Ако трябва да говорим честно, Крис, не беше необходимо да идваш да ме освобождаваш. Ще ти бъда благодарен завинаги, че се отзова точно когато имах нужда от помощ, но Ройс можеше сам да се справи.

— Откъде да знам? — Кристен пак се разкрещя и брат й потръпна. — Но искам да ти кажа какво си мислех тогава. Ако ти сам не се бе замесил в онова пратеничество, ако не бе тръгнал да помагаш в мисията на един крал, пред когото дори не си положил клетва за вярност, нищо нямаше да се случи.

— Да, всичко завърши толкова зле, по дяволите. По този въпрос съм напълно съгласен с теб.

— Аз излязох по-голяма глупачка от теб…

— С тези крясъци му причиняваш болка, лейди Кристен.

Братът и сестрата погледнаха изненадани към Ерика. Но тя самата беше по-изненадана дори и от тях. Девойката побърза да се обърне към стената, за да прикрие изчервеното си лице. Как можа да си позволи? Само си бе помислила да ги помоли да не викат толкова силно. Пък и какво би я засегнало, ако главата на Селиг започне да се пръска от болка заради шумния спор?

Кристен се изкашля и виновно погледна към брат си.

— Зле ли си?

Той замълча, вперил изумен поглед в свитата до стената девойка. Мътните да я вземат, как се осмелява да го защитава?

— Селиг?

— Сутрин ми е най-зле — разсеяно промърмори той.

— Не се ли подобряваш?

— Не, кълна ти се, тази проклета болка в главата ме измъчва непрестанно — добави той, щом видя недоверчивото изражение на лицето й. — Променя се, ту затихва, ту се усилва, и то невинаги, а само при резки движения или при силен шум. Но ако е тихо и съм спокоен, тогава е по-поносима.

— Сигурно е така — Кристен внезапно се превърна в грижовна сестра, оправи възглавницата му, погали го по челото. — Почини си, докато ти приготвят закуската. Ще наредя на Едит да ти я донесе…

— Не, само не и Едит. Ако искаш да ми помогнеш наистина, прати я в кухнята, а ти сама ми носи храната. Когато се върти около мен, започвам да се уморявам.

Кристен се засмя.

— Горкият Селиг! Нямаш ли желание да изпробваш силата си на съблазнител, както преди?

— Ако си решила да ме дразниш пак, няма да намеря спокойствие — изръмжа той.

— Сигурно не — въздъхна тя. — Е, добре, ще намеря някакво занимание на онази прислужница, докато не пожелаеш отново да се възползваш от услугите й. Да ти изпратя ли Еда?

— Да, по-добре прати Еда.

След миг врата се затвори. Ерика не смееше да помръдне. Надяваше се, че Селиг, измъчван от болката, ще се опита да заспи. Надяваше се, че няма да я скастри за своеволието й. Дори тя самата не знаеше защо се бе обадила. И, което бе най-важното за нея, надяваше се той въобще да не се занимава с нея поне един ден. Ако не й обръщаше внимание, Селиг ставаше по-добър, дори бе способен да се държи мило с околните.

— Омъжена ли си, Ерика Безсърдечната?

Край на надеждите.

— Така никой не ме нарича. И не съм омъжена, макар че може би скоро ще се омъжа.

Нещо в тона й накара Селиг да се усъмни в думите й, но не желаеше да се напряга отново.

— Как се казва твоят годеник?

— Не зная. Брат ми се занимава с това. Затова бе отпътувал от замъка.

— Нима не желаеш сама да си избереш годеник?

— Това не е моя работа. Брат ми ме обича. Той ще ми избере подходящ кандидат от могъщ род, с което ще укрепи положението си. Не очаквам да ме разочарова.

— Но ти ще останеш разочарована, защото няма да се омъжиш.

— Защо си мислиш, че никога няма да бъда отново свободна?

— Дори и да бъдеш свободна, нима очакваш някой да ти повярва, че си все още девствена?

— Всички знаят, че никога не лъжа — сподавено промълви тя.

— Много момичета твърдят, че са девствени, без да са такива — пренебрежително подхвърли той.

Тя се изправи и втренчено го изгледа.

— Обзалагам се, че и ти имаш заслуга за това.

— Всъщност, момиче, девствениците никога не са ме привличали. Досаждат ми със сълзите си, винаги са несръчни, защото им липсва опит и крещят от болката. А това никак не е забавно.

— Значи сам си го изпитвал, за да знаеш толкова много.

— Зная го от оплакванията на не един или двама приятели.

— Ти казваш така.

— Кой може да шпионира по-добре за саксите от един келт. Никога няма да се усъмнят в него.

— Но аз дори не говоря езика им.

— Ти казваш така.

Подигравателната й забележка го бе накарала да си спомни разпита в нейния замък и безпомощното му състояние в онези минути, безстрастният израз на лицето му се замени с гневна гримаса.

— Всичко е така, както го казвам — Селиг заговори студено и натъртено. — Нима се осмеляваш отново да ме наричаш лъжец?

Този път благоразумието й надделя и тя предпазливо добави:

— По рождение съм недоверчива.

Гневът му все още не бе утихнал.

— По-добре е да се научиш да бъдеш по-покорна. Ако не си привикнала, мога много бързо да те науча и ще го сторя, обещавам ти.

Инстинктът за самосъхранение й подсказа да не му противоречи.

— Разбира се, човек може да бъде сломен физически.

— Мислиш, че духът не може да бъде пречупен, така ли? Колко дълго може духът да остане свободен, когато тялото е смазано?

Думите му прозвучаха зловещо. Смазана? Девойката потръпна от ужас.

Селиг се усмихна самодоволно като видя как Ерика му обърна гръб и се сви до стената. Лесно можеше да я сломи. Имаше гордост, но не притежаваше твърдостта на жените от неговия род. Нямаше духа на Кристен. Още по-зле за нея. С радост би я видял паднала на колене пред него, с разпилени златисти коси.

Гъстата, разпиляна коса с цвят на разтопено злато покриваше гърба й и се спускаше до кръста. Селиг си припомни как бе запленен разкошната й коса и голото й тяло.

Споменът го накара да настръхне. Как бе могъл да си въобрази, че омразата ще го направи безчувствен към това красиво момиче? Вероятно би останал безразличен, ако тя не беше толкова пленителна. Гърдите й бяха едри и твърди, предизвикателно повдигнати и заоблени, с коралови зърна, талията й беше тънка и гъвкава, като изваяна, ръцете и шията й го омагьосваха, а най-вече бедрата — дълги и гладки.

Беше по-висока от саксонските момичета, които Селиг добре познаваше. Досега не бе срещал жена, която да е тъй изящна, без да те е страх, че ще се прекърши в мъжката прегръдка. Ерика нямаше силната и кокалеста снага на Кристен, но тялото й бе стегнато и стройно.

Лицето й, почистено от праха и мръсотията, сега изглеждаше по-красиво, отколкото го бе запомнил от Гронууд. Веждите се извиваха в нежна дъга, скулите бяха високи, носът — малък и прав, а устните — сочни и подканващи. Вирнатата брадичка придаваше дързък вид на красивото й лице, който се смекчаваше от лазурните й очи.

Селиг беше способен да устои на всякакви изкушения, но се бе оказал неподготвен пред тези страстни очи и тази нежнобяла блестяща кожа. Не можеше да забрави чувствените движения на ръцете й, следващи извивките на тялото й.

Лисица, истинска лисица. Беше се опитала да го съблазни. Но въпреки че разбираше това, младият мъж бе изпитал такава страст, каквато досега бе непозната за него. Ако беше напълно здрав, нямаше да се поколебае да се люби с нея и тази мисъл го вбесяваше. Бе дал дума пред нея и пред себе си, че никога няма да я докосне. Мислеше, че единственото, което би могъл да изпита към жената, причинила му такива страдания, е погнуса. Никога не бе очаквал, че ще я пожелае.