Джоана Линдзи
Отдай ми любов (42)

Глава четиридесет и втора

Вестоносецът от Уиндхърст донесе съобщение от крал Алфред, че кралят ще пристигне в замъка късно следобед. Ройс оседла коня си, за да го посрещне извън замъка. Искаше да разговаря насаме с краля преди срещата му със Селиг. Явно кралят придаваше голямо значение на тази среща щом бе потеглил толкова бързо към Уиндхърст, придружен от малобройна свита.

— Надявам се, че следващото ми посещение няма да бъде по толкова неприятен повод — започна Алфред.

— Роднините на съпругата ми се грижат да не скучаем — пошегува се Ройс.

Кралят се усмихна, за да покаже, че е оценил шегата му и продължи:

— Твоят зет отправя много тежко обвинение. Разбира се, ще трябва да го повтори в присъствието на лорд Дъруин.

— А какво ще стане, ако лорд Дъруин не се признае за виновен?

— Той все още не знае за обвинението — призна кралят. — Не исках да събуждам подозренията му, преди да съм изяснил случая. Затова той не е с мен сега, а ще пристигне по-късно с останалата част от свитата ми. Мисля, че ще бъде по-добре да го изненадаме, за да няма възможност да измисли някакво оправдание. Нека братът на жена ти се появи внезапно, когато повикаме лорд Дъруин да обясни действията си.

— Селиг ще се съгласи с радост, но може да го предизвика на двубой.

— Не, ти не бива да допускаш да се стига дотам.

Ройс очакваше кралят да реагира по този начин. Но беше невъзможно да попречиш на един викинг да си отмъсти — знаеше го от собствен опит.

Алфред смяташе, че този въпрос е уреден, и продължи по-нататък.

— Опитах се да си обясня защо лорд Дъруин би постъпил така. Той мрази датчаните, разбира се, не по-малко от теб. Те убиха единствения му син. Но не мисля, че това е единствената причина.

— Съгласен съм — отвърна Ройс. — Това нападение е било насочено не толкова срещу датчаните, колкото срещу теб, или по-точно срещу твоя план за укрепване на мира.

— Точно така — съгласи се Алфред. — И ако си припомниш целта на моя план, ще откриеш истинската причина за намесата на Дъруин.

Ройс се намръщи.

— Знаеш ли нещо, което аз не знам?

— Да. Една от девойките, които искахме да предложим за съпруга на някой от благородниците в свитата на датския крал, девойка с богата зестра, бе сгодена за сина на Дъруин, Едред щеше да се омъжи за нея, ако не бяха го убили.

— Лорд Дъруин не те познава така добре, както познаваше братята ти и затова предполага, че ти ще предпочетеш да запазиш мира, вместо да се погрижиш за един от лордовете си.

— Той греши като смята, че непременно ще настоявам за женитбата на тази девойка с някой от датските благородници и ще предпочета да водя открита битка с някой от моите васали като него. Но как да запазим мира? Не, той ще трябва да ми обясни постъпката си. Та нали има и други знатни девойки с богати зестри, които бихме могли да предложим на датчаните? Но той е предпочел да действа на своя глава и да прибегне до убийство — ако допуснем, че шуреят ти не се е припознал.

— Да, ако шуреят ми не се е припознал.

Алфред въздъхна.

— Страхувам се, че той не греши и това е най-неприятното задължение, което трябва да изпълня. Мога само да предполагам, че е тръгнал със свитата ми и ще има възможност да види новите пратеници, които ще потеглят към двора на датския крал. Навярно ще се опита да нападне и тях. Съобщиха ми, че той е взел много бойци със себе си, но аз не съм ги виждал.

— Колко са?

— Сигурно са достатъчно, за да нападнат малобройните пратеници и да не оставят нито един жив свидетел. Те няма да се движат с нас, но ще бъдат наблизо. Не съм предполагал, че имам толкова коварен враг сред приближените си.

— Но как си могъл да знаеш?

— Това не ме извинява — тъжно отвърна кралят. — Трябваше да очаквам, че след като датчаните избиха досега стотици от нашите хора, ще има много противници на мира като лорд Дъруин. Но сега ще узнаем истината. Той ще пристигне тук най-късно утре по обяд. Всъщност едва ли цялата ми свита ще дойде дотогава. Не мога да си представя как съпругата ти е могла да стигне толкова бързо до Източна Англия. На моята свита щеше да й бъде необходимо много повече време.

С тази забележка на краля разговорът им приключи и през останалата част от деня не споменаха нищо повече по този неприятен въпрос, защото отложиха уточняването на подробностите за по-късно, когато крал Алфред се срещне със Селиг. Мъдрият крал не повтори пред Селиг, че наказанието на лорд Дъруин трябва да бъде определено само от него, краля, ако се докаже вината на лорда, а само добави:

— Ако не докажеш обвинението си, аз няма да имам правото да го накажа. В такъв случай не възразявам, ако го предизвикаш на двубой.

Думите на краля напълно удовлетворяваха желанието на Селиг.

 

 

Докато мъжете обсъждаха предстоящите събития, Кристен се зае с подготовката за предстоящото гостуване на кралската свита. Ерика й предложи помощта си, тъй като тук, в Уиндхърст, нямаше никакви задължения. Но предложението й, макар и да бе продиктувано от най-добри намерения да бъде в помощ на зълва си, се оказа грешка, защото по време на приготовленията Ерика за пръв път се опита да поговори със сестрата на Селиг откакто бяха напуснали Уиндхърст. Много малко време й бе нужно, за да установи, че тук всъщност нищо не се бе променило.

Ерика намери дрехите, които Кристен й бе дала — не от грижа за нея, разбира се, а от желание да не изпадне Селиг в неудобство заради дрипавата си съпруга. Ерика никога не беше глезена от семейството на съпруга си. Кристен се държеше с неприязън към нея, но все пак не толкова враждебно както останалите жени в замъка.

Ерика не можеше да се примири с това. Досега не бе реагирала на техните подмятания, защото бе потисната от чувството си за вина пред Селиг, но вече бе успяла да преодолее тези тягостни угризения. Повече не желаеше да поема цялата вина върху себе си, пък и нали вече бе негова законна съпруга. Трябваше да се сложи край на всяка вражда.

Ето защо, когато най-после останаха сами в кухнята, младата жена не се поколеба да упрекне зълва си за студенината, с която я бе посрещнала. Заговори внезапно, без предисловие, като прямо попита Кристен:

— Все още ме мразиш, нали? Тогава защо не се противопостави срещу женитбата на брат ти?

Кристен бе изненада от неочакваните й думи, но успя да се овладее и отвърна твърдо:

— Всъщност, не е точно така… не те мразя. Но се съмнявам дали ще мога някога да ти простя за всичко, което му стори. Може би Селиг ще ти прости, защото той си е такъв, добросърдечен по природа, поне към жените. Но аз не мога да забравя миналото.

— Не ти ли е минавало през ума, че ако тогава в Гронууд Селиг бе посрещнат не от мен, а от брат ми, то Рагнар щеше да го обеси, вместо да заповяда да го бият с камшик? Вече се поболях от чувството за вина, за което брат ти не спира да ми напомня. Боговете са ми свидетели, че се опитах да му дам възможност да се измъкне от обвиненията, но той предпочете истината, която звучеше много подозрително, и затова бе наказан. И не ми повтаряй отново, че той е казал истината, защото думите му звучаха неправдоподобно.

— Свърши ли? — хладно запита Кристен.

Ерика въздъхна.

— Да, свърших. И както виждам това, което ти казах, едва ли има значение за теб.

— Може би защото не одобрявам боя с камшик. А това, което никога няма да мога да ти простя, е твоето безсърдечие, когато си се смяла, докато той е страдал.

— Какво съм направила?

— Не се опитвай да го отричаш, Ерика. Той ми разказа всичко. — Кристен повтори думите на брат си. В гласа й се усещаше нарастващ гняв: — Тя се наслаждаваше на моите страдания. Никога няма да забравя нейния смях.

Ерика се вцепени от изумление.

— Това е лъжа! Не съм се смяла по време на разпита. Попитай Тургайз. Той беше там през цялото време.

— Не говоря за разпита, а когато са го били с камшик.

— Но аз дори не съм била там тогава — извика Ерика. — Ако бях там, това никога нямаше да се случи. Племенникът ми си бе счупил ръката и ме извикаха. Ако това не се бе случило, щях да спра наказанието. Видях брат ти отново, чак когато дойде да го вземеш.

— Същото ми разказа и Рагнар. Но нима мислиш, че ще повярвам на теб и брат ти, а не на Селиг? Ако истината е такава, каквато казваш, по-добре говори със Селиг, а не с мен…

— Какъв смисъл има — ядосано я прекъсна Ерика. — Той няма да ми повярва, така както и аз не му повярвах, така както и ти не ми вярваш — после се засмя горчиво. — Но все пак ти благодаря, че ми разказа всичко това. Не знаех, че съм толкова злобна и безсърдечна.

Тъй като бе казала повече, отколкото бе мислила, младата жена се обърна и се върна в залата като остави Кристен разгневена, но замислена. Един от тях лъжеше и, разбира се, това беше Ерика. Но, по дяволите, тя говореше толкова искрено и убедително.

Кристен може би щеше да забрави този разговор, ако на другия ден Селиг не й се оплака от държанието на съпругата си. Очевидно Ерика не му бе казала за разговора между тях двете, но явно все още бе много ядосана, защото си го бе изкарала на него.

Той изхвръкна гневно от стаята и едва не се сблъска със сестра си в коридора.

— Как е възможно тя да се сърди за нещо съвсем дребно, за някаква си рокля, когато аз й простих всичко, което ми причини в нейния замък?

— Казал ли си й това? — попита Кристен.

— Кое?

— Че си й простил?

Въпросът й го раздразни.

— Но аз съм й го показал. Помолих я да започнем отначало. Искаш ли да ти повторя думите, които ми каза в стаята? Тя все още ме мрази. И не се интересува от това, че аз вече не я мразя.

— А кога се случи това?

— Кое?

— Кога престана да я мразиш?

Той махна нетърпеливо с ръка.

— Какво значение има това?

Кристен въздъхна и го поведе към бъчвите с бира, наля по една халба и двамата седнаха на най-близката маса.

— А сега ми разкажи всичко.

Селиг се намръщи.

— Какво да ти разказвам? Тя не иска да разговаря с мен.

Кристен не можа да сдържи усмивката си.

— Някои мъже не биха се оплаквали.

— Запази си остроумието за друг път, Крис, сега не съм в настроение.

— Разбирам. Но не мога да разбера как сте могли да се ожените, без да разберете кое е най-важното за всеки един от вас — в този момент видя, че Ерика слиза по стълбите и тръгва към тях. Не каза нищо на Селиг, а продължи: — Няма ли да ти е интересно да узнаеш, че тя не си спомня да се е смяла, когато ти си бил в Гронууд?

Той изсумтя недоволно.

— Не я обвинявам, че не иска да си признае. Все пак тя е жена, а коя жена ще си признае вината?

Ерика чу думите му и се закова на място. Но Кристен беше твърде ядосана, за да премълчи.

— Щом разсъждаваш така, не е чудно, че тя ти се сърди. Нали всъщност смехът й те бе озлобил и те бе накарал да търсиш отмъщение? Така че по-добре ми разкажи какво точно си спомняш.

Селиг се намръщи.

— Опитвам се да го забравя. Но си спомням, че тя каза, че съм я обидил, а аз нямах намерение да я обиждам. Отидох в замъка й да търся помощ, но не я намерих. Вместо това, срещнах нея. Главата ми се цепеше от болки, погледът ми беше замъглен и мислите ми бяха объркани. В някои мигове разбирах коя е тя и защо са ме оковали във вериги, а в следващите губех представа за всичко наоколо. Казах й, че ми е необходимо легло, дори мога да легна и в нейното, ако ме иска. Не исках да я обиждам. Жените винаги са ми предлагали с радост леглото си и аз се държах с нея като с една красива жена.

Кристен видя, че лицето на Ерика се изкриви от мъка и тя се обърна, и побягна навън. Почувства се виновна, че си бе послужила с хитрост, макар че се надяваше по този начин да сложи край на лъжата между двамата съпрузи, въпреки че не знаеше кой от тях лъже.

Реши, че е по-добре да не казва за това на Селиг. Достатъчно лошо бе, че Ерика го знаеше.