Джоана Линдзи
Отдай ми любов (7)

Глава седма

Ерика дори не забеляза стражата, която се връщаше от обиколката. Заради онзи проклет крадец отново бе закъсняла за вечерята, както често се случваше през последните дни. Днес следобед престъпникът отново се бе проявил, но този път бе задигнал няколко от скъпоценностите й, а не някоя дреболия от кухненските килери. Мислите й бяха заети с тези непрекъснати кражби и тя бе ядосана, че още не бяха успели да заловят злосторника, макар че го търсеха вече седмици наред.

Младата господарка се бе запътила към масивната маса и тъкмо протегна ръце да прегърне племенника си, когато до нея се изправи един воин от стражата и й съобщи, че Уилнот е заловил някакъв съгледвач и моли за позволението й да го обеси в задния двор. Това бе типично за началника на стражата — да иска нейната присъда преди дори да е узнала какво точно е престъплението.

— Доведете пленника тук веднага, след като залата се изпразни — рязко заповяда тя.

Пазачът се подвоуми, преди да й възрази.

— Ще проявите голяма милост към нас, милейди, ако вие излезете на двора. Шестима от нас едва го довлякоха до ямата. Той отказва да върви.

— Защо?

— Не ни отговори, по-точно той ломоти на някакъв език, от който не можем разбра ни думица.

Тя се усмихна подигравателно.

— Е, ако наистина е съгледвач, би трябвало да разбира езика ни, иначе няма да узнае нищо. Защо Уилнот го мисли за съгледвач?

— Не ми каза.

Ерика въздъхна.

— Добре, ще дойда след вечерята. Нали тази работа може да почака дотогава?

Той се изчерви, кимна и се отдалечи. По време на вечерята тя се замисли върху думите на пазача. Шестима яки мъже да не могат да го завлекат до ямата? Звучеше безсмислено, освен ако пленникът е едър колкото Тургайз, а тя не бе виждала такъв мъж.

Любопитството й се засилваше и Ерика стана от масата, преди да се е нахранила. Нейната сянка Тургайз я последва, макар да хвърли изпълнен със съжаление поглед към масата.

Ямата, където държаха пленниците, всъщност представляваше една по-дълбока дупка, оградена с навес от яки греди. По стените имаше окачени халки за веригите.

Досега Ерика бе ходила само веднъж до тази яма. Предпочиташе да се среща с пленниците в голямата зала на замъка. Ненавиждаше това отвратително и зловонно място, а халките и веригите по стените й вдъхваха страх.

За щастие пленниците набързо получаваха присъдите и не оставаха повече от ден-два в тази непоносима дупка. Ако провиненията им не бяха големи, Ерика предпочиташе да ги задържи за една година като роби, докато Уилнот предпочиташе да ги пребива до смърт.

Но съвсем друго бе да заловят съгледвач на враговете, които и да бяха те. Понякога от съгледвачите зависеше дали ще има нова война. Бесилката щеше да бъде милостиво избавление за съгледвач, заловен по време на война. За щастие сега не воюваха и подобно престъпление можеше да не бъде наказано толкова сурово. Брат й едва ли щеше да прояви милосърдие, но сега него го нямаше и тя трябваше да реши присъдата.

Когато влезе под навеса, Уилнот все още беше там. Голямата факла едва осветяваше наоколо, но от дима се насълзиха очите й. Махна с ръка да оставят вратата отворена, за да може да диша. Наистина тук бе царството на Уилнот, но защо никога не почистваше?

Тургайз незабележимо се отдръпна в полумрака до стената. Пленникът бе прикован към стената в отдалечения ъгъл. В първия миг младата господарка не можа да види лицето му, тъй като набитата фигура на Уилнот го скриваше от погледа й. Тя пристъпи напред и Уилнот сграбчи косите на мъжа, повдигна главата му, след това я пусна и отстъпи настрани. Главата на изпадналия в безсъзнание пленник клюмна на гърдите му.

Ерика настръхна от гняв, но само изгледа мълчаливо предводителя на стражата и повдигна въпросително вежди. Уилнот притеснено запристъпя от крак на крак.

— Само се преструва, милейди — глухо промърмори той.

Ерика се опитваше да ги научи да говорят с нея на датски, но хората й трудно проумяваха непонятния за тях език. Знаеше, че щом се отдалечи, те веднага започват да говорят на грубия англосаксонски диалект. А самият Уилнот не се стесняваше да говори на майчиния си език дори и в нейно присъствие. Но тя винаги му отговаряше само на датски, макар че вече доста добре разбираше местния говор. Така го принуждаваше да говори на езика на датчаните или да замлъкне.

Всеки мъж се опитваше да се наложи над околните, особено ако са жени. Младата господарка предполагаше, че коравосърдечният главен надзирател на замъка я дебне вече месеци тя да сгреши и най-после да му отговори на англосаксонски. Щеше да го приеме като победа над прекалено самоуверената и горда девойка. Но за нейно дълбоко удовлетворение до този ден тя не бе сбъркала нито веднъж.

— Преструва се, че не разбира езика ни — продължи Уилнот — и се опитва да изглежда немощен. А трябва да му хвърлите само един поглед, за да се убедите колко е силен.

Ерика погледна пленника и се увери, че Уилнот не бе излъгал. Тялото на непознатия бе мускулесто, гръдният му кош бе широк, а ръцете, вдигнати над главата му, изглеждаха здрави и силни. Едва когато Уилнот се отдръпна, Ерика забеляза, че нозете му не висяха, а бяха стъпили на пода и коленете му наистина се огъваха. Ако не беше привързан с веригите, пленникът щеше да се строполи върху предводителя на стражата.

„Защо ли е трябвало да повикат стражници, за да го хванат?“ — запита се младата господарка. Наистина толкова висок и мускулест мъж, който стърчеше с цяла глава над воините на брат й, би трябвало да е доста тежък. Но той наистина изглеждаше напълно изтощен, ако не се преструваше твърде умело. Какво ли не се случваше на този свят. Или пък Уилнот вече го бе подложил на мъчения? Наистина, този главорез изпитваше наслада от страданията на другите, но едва ли би се осмелил да постъпи така жестоко без нейна заповед.

Пленникът бе облечен като крепостен селянин, но това можеше да е маскировка. Дългата му гарвановочерна коса отдалеч издаваше келтския му произход.

— Може би този мъж наистина е много изтощен. Навярно е келт и не разбира нито дума от нашия език. Ако е съгледвач, би трябвало да знае поне моя език. Искаш ли да опитаме? — тя говореше на датски за голямо неудоволствие на Уилнот.

Той почервеня от гняв, но не посмя да се опълчи срещу волята на господарката си.

Внезапно се разнесе непознат глас:

— Вие говорите датски?

Пленникът се бе свестил и бе събрал сили, за да говори. Ерика едва сега погледна лицето му и не можа да отмести поглед, докато най-после се усети и руменина покри страните й. Но объркването й бе обяснимо. Погледна го още по-настойчиво и се увери, че очите й не я бяха излъгали. Този странник бе толкова красив, че трудно можеше да се опише. Красавец, истински красавец, само това успя да си каже девойката, макар и тези думи да й се струваха твърде недостатъчни.

О, за такъв мъж не можеше да има тайни — жените биха споделяли всичко с него. Но обикновено нежният пол не знаеше нищо за военните тайни… Ерика изпита ужас при мисълта, че е готова да се откаже от всичко заради този красив, невероятно красив, неописуемо красив мъж. Срещу това оръжие на непознатия пленник никаква стража не би могла да я защити.

Най-после се съвзе и отвърна:

— И какъв език да говоря, след като съм датчанка? Но вие говорите много добре датски, ако наистина сте келт. Сигурно сте изучили нашия език само за да можете да узнаете тайните ни.

Пленникът, като че ли не беше чул отговора й, защото следващия му въпрос нямаше нищо общо с първия.

— Какво правите в Уесекс, щом сте от Дания?

— А, сега вече ми я ясно на кого служите.

— Отговорете ми, млада девойко.

В първия миг Ерика се вцепени от дързостта му, но успя да се овладее и не даде воля на гнева си, а само подхвърли:

— Сигурно сте привикнали да ви се подчиняват, но тук ние задаваме въпросите. Аз съм лейди Ерика, сестра на Рагнар Харалдсон, който е собственик на Гронууд и околните земи. В негово отсъствие аз управлявам имението и затова трябва да отговаряте на въпросите ми. Като начало можете да ми кажете името си.

— Говорите много властно, също като сестра ми.

Той леко се усмихна и Ерика отново се изчерви като дори забрави снизходителния му тон. За своя изненада усети някаква топлина в слабините си. Не можеше да си обясни защо й се стори, че думите му прозвучаха меко, като че ли я ласкаеше. От гърдите й се изтръгна неволна въздишка. Държеше се като истинска глупачка, прехласната от мъжката му красота, замряла с наивна усмивка на лицето в очакване на ласкателства от някакъв непознат. Не можеше да позволи да се унижава така, ако все още държеше околните да се вслушват във всяка нейна дума.

— Кажете ми името си — рязко повтори тя.

Пленникът въздъхна и безпомощно се отпусна на стената. „Защо опъва така мъчително ръцете си, пристегнати към халките?“ — запита се тя. — „Трябва само да стъпи по-здраво, за да се изправи, и веригите ще се разхлабят…“

— Аз съм Селиг Благословения, от норвежкия род Хаардрад.

Ерика чу как Тургайз радостно изръмжа зад гърба й. Простодушният гигант лесно можеше да се привърже към всеки, който идваше от родната му Норвегия. Все пак девойката се надяваше, че телохранителят й няма да повярва на тази явна лъжа и се ядоса, че пленникът не бе измислил някакво по-правдоподобно обяснение.

— Външността ви опровергава думите ви — насмешливо възрази тя. — Чувала съм, че корнуолските келти са много високи мъже с черни коси и вие навярно сте един от тях. Защо се опитвате да ме излъжете? Та ние не враждуваме с тях. Те дори са ни помагали срещу саксите.

— Как се озовахте в Уесекс? — отново запита той.

Увъртанията му започнаха да я ядосват, но не по-малко я дразнеше изтощението, което той така убедително разиграваше пред очите й. Чистосърдечната девойка бе готова да повярва, че е от келтите, населяващи Корнуол и щеше да го освободи, но странният пленник не прие подадената ръка.

— Ако случайно не знаете, мога да ви съобщя, че се намирате в Източна Англия, недалеч от Бедфорд.

— Това е невъзможно.

Как се осмелява да я упреква в лъжа? Стисна устни и се обърна към Уилнот:

— Защо мислиш, че е съгледвач?

Изражението на лицето й му подсказваше, че непременно трябва да отговори на датски.

— Когато стражата се връщала към замъка, го намерила да лежи пред стената и се опитал да избяга.

— Не лежах, а бях седнал на тревата и исках да ме забележат, защото повече нямах сили да направя нито крачка — каза Селиг.

— Торбата му беше пълна с храна — бързо добави Уилнот, — която може да е била открадната от кухнята ни. Нищо чудно да се е ударил, когато се е прехвърлял през стената, тъй като вратата беше залостена.

Ерика въпросително повдигна вежди.

— Значи, според теб, това е крадецът?

— Може да е един от крадците — настоя предводителят на стражата. — Или може би е избягал роб.

Младата господарка разбра, че Уилнот иска да го изкара виновен, но няма с какво да потвърди думите си. Ако той наистина е избягал роб, в което тя се съмняваше, щеше да е доволен, че се намира при датчаните, в Източна Англия. Много роби търсеха тук убежище и го намираха, така както и датските роби бягаха в Уесекс. А ако наистина той е крадецът…

— Храната ми даде една добра жена на север оттук — промълви пленникът. — Няма да е трудно да я откриете и да я попитате.

Ерика бе склонна да повярва на думите му, защото не можеше да допусне, че такъв красив мъж можеше да проникне в замъка, без да бъде забелязан. Но ако се окажеше, че е съгледвач, което бе доста вероятно, брат й сурово щеше да се разправи с него. Непрекъснато се водеха войни и много смели мъже щяха да загинат, ако врагът предварително узнаеше плановете им. Рагнар щеше незабавно да го убие, макар че в момента цареше примирие.

Но сега съдбата на пленника зависеше от нея. Не можеше с лека ръка да отхвърли толкова сериозно обвинение. Този мъж се бе прокраднал до стените на замъка, а освен това свободно говореше датски. И двете обстоятелства изглеждаха много подозрителни. Ала дори и да бе подслушвал по време на смяната на стражата, едва ли би могъл да узнае някакви тайни. В такъв случай, можеше да си позволи да бъде великодушна към него.

— Що се касае до торбата с храна, ще проверим дали говорите истината — обърна се тя към Селиг. — Но как ще обясните присъствието си около замъка?

Пленникът тръсна глава и тя помисли, че не желае да отговори на въпроса й, но той бавно заговори:

— Търсех помощ. Главата ми… Раниха ме, сигурно съм бил ударен с тояга, когато ни нападнаха крадци.

Младата жена изпита състрадание към него и даде знак на Уилнот.

— Провери дали има рана на главата!

Ако наистина бе ранен, това би обяснило много неща — слабостта и неясните отговори, но нямаше да даде отговор на въпроса какво търси в тази част на Англия.

— Не открих никаква рана — заяви Уилнот.

В нея отново се надигна гняв, насочен по-скоро към самата нея, загдето толкова лесно бе повярвала на този непознат мъж. Светлосивите му очи бяха затворени, но тя чу въздишката му.

— Твоят слуга лъже — промълви той. — Тази утрин имах подутина на тила, която не може да изчезне толкова бързо. Можеш сама да провериш, момиче.

Ерика стисна зъби. Ако още един път я наречеше така, щеше да го остави в ръцете на Уилнот. Беше доста нахално и невъзпитано от негова страна да й предлага сама да провери дали е ранен.

— Независимо дали си ранен или не, това не обяснява какво правиш тук, в Източна Англия. Само един келт може да донася най-безопасно на саксите! Никой не би се усъмнил в него.

— Но аз дори не говоря езика им.

— Ти казваш така.

— Но аз идвам от Уесекс.

Селиг се опита да я погледне в очите, но не можа да различи чертите й. Човекът от стражата го бе натиснал силно по раната и това му причиняваше непоносима болка. Усещаше, че на всяка цена трябва да я накара да му повярва. Не разбираше защо бе толкова недоверчива към думите му.

Самият той не можеше да си обясни как се бе озовал толкова далеч на север и кой го бе довел дотук. Вероятно бяха изминали много дни, но той не си спомняше нищо. Отново усети болка в стомаха. Това момиче, макар да не го виждаше много ясно, бе наистина красиво с тази меднозлатиста коса, която ухаеше на канела. Беше по-дребна от сестра му Кристен и доста по-слаба от нея. Гърдите й бяха високи и добре оформени и ако бог Один му помогнеше, двамата щяха добре да се забавляват. Той бе благословен от съдбата, закрилян от северните божества и от бога на християните, беше силен, красив и от благородно потекло. Сам си бе изградил хубав дом, имаше чудесен кораб и всяка жена би била щастлива да бъде с него. Не можеше да повярва, че е изпаднал в такова унизително положение и някаква девойка го обвинява в тежки престъпления. Би трябвало веднага да го освободи, да го обсипе с нежни грижи и да го приласкае до красивите си гърди.

Отново поклати глава, макар че болката не бе утихнала. Чувстваше се безпомощен пред това момиче, което му отправяше тежки обвинения. Тя бе толкова съблазнителна и той я желаеше.

Гласът й достигна до него като през мъгла.

— Ако си съгледвач, няма да узнаеш нищо друго, освен че сме добре укрепени и можем достойно да се защитим. Не е лошо вашият крал Алфред да узнае това.

Образът й се раздвои пред очите му.

— Съмнявам се, че крал Алфред се интересува от това — с мъка прошепна Селиг. — Той не се готви да напада.

Ерика не обърна внимание на думите му.

— Брат ми щеше да те е убил досега, но той не е тук, а аз съм по-практична от него. Ако някой благородник може да плати откуп за теб, кажи ми името му и аз ще му изпратя известие.

— Аз мога сам да платя откупа.

— Покажи ми кесията си. Да не мислиш, че съм толкова глупава и веднага ще ти повярвам?

Селиг не искаше да намесва сестра си. Трябваше сам да се разбере с тази девойка с подканващи и сочни устни, и да се опита да я очарова.

Усмихна й се с онази усмивка, която бе покорила толкова женски сърца.

— Искаш ли да чуеш истината, сладко момиче? Наистина съм изпратен от крал Алфред. С мен пътуваха още петима като единият от тях бе епископ, който трябваше да преговаря с вашия крал Гутрум и да му предложи три саксонски девойки, красиви и с богата зестра, за съпруги на трима от вашите благородници, които Гутрум посочи. Но още преди да напуснем Уесекс ни нападнаха разбойници и всички, освен мен, бяха избити, а аз… Аз не мога да си обясня как съм попаднал тук. Последният ми спомен е от нападението на разбойниците, но ето че тази сутрин се събудих далеч на север.

Отговорът му не я задоволи и тя продължаваше да го гледа недоверчиво.

— И мислиш, че ще ти повярвам? Искаш да ме убедиш, че си норвежки викинг? Викинг, който изпълнява поръчката на краля на саксите? В името на бог Один…

— Кълна се в бог Один, че ти казвам истината — прекъсна я Селиг. — Сприятелих се със саксите, защото сестра ми е омъжена за един от тях. Тя бе пленена от тях и отведена като робиня, но баща ми я освободи.

Думите му я смаяха. Всичко, което бе казал досега звучеше невероятно, но последните му приказки бяха съвсем налудничави. Робиня да се омъжи за своя похитител? Да не я мислеше за малоумна?

Не каза нищо относно обясненията му, но бе обзета от силен гняв.

— Ако не посочиш името на някой твой покровител, ще изпратя вест на крал Алфред.

— Едва ли ще го сториш, защото крал Гутрум едва ли ще се зарадва, когато крал Алфред му разкаже как сте се отнесли с един от пратениците му и несправедливо сте го обвинили…

— Несправедливо сме го обвинили? — сухо повтори тя. — След като ти говориш само лъжи? Ако някой може да плати откуп за теб, кажи името му.

Селиг нямаше сили да отговори. Отново му се зави свят. Уплаши се, че треската отново ще го повали. В главата му проблесна мисълта, че тя бе толкова красива и желана.

С последни усилия промълви:

— Ние двамата не сме врагове и никога няма да бъдем. Освободи ме, момиче. Нуждая се от легло, от твоето легло, ако и ти ме искаш.

Ерика не можа да сдържи гнева си. Той си позволяваше да я обижда така безцеремонно и то в присъствието на слугите й!

— Как се осмеляваш! Може би камшикът ще те научи как да разговаряш с една дама. Ако въобще пожелая отново да разговарям с теб. Може би трябва да те оставя да изгниеш тук, в тази яма!

Младият мъж не забеляза неясната сянка, която я последва навън. Видя само злобната усмивка на предводителя на стражата, преди болката да спусне черна пелена пред очите му.