Джоана Линдзи
Отдай ми любов (18)

Глава осемнадесета

Ерика седеше на пода в един ъгъл на спалнята, с вързани ръце и крака. Никой не й обръщаше внимание.

— Ще стоиш така, докато бъдат готови веригите за теб — й бе казал Ивар, докато отново я завързваше. Никак не й се искаше да настъпи този миг, когато студените вериги ще заменят въжетата.

Откакто я бяха довели в тази стая, наоколо кипеше трескава дейност. Бяха донесли вода, после я бяха изнесли. След това донесоха още вода. И нея отнесоха. Донесоха храна, отнесоха я, преди да е изстинала и я замениха с топла.

Лечителката, стара жена с дълга и проскубана сиво-кафява коса, хокаше всички наоколо, докато приготвяше върху масата смес от билки. После съблече Селиг и огледа раните му. Зад нея стояха пет-шест жени. Ерика забеляза, че никоя от тях не се изчерви, докато гледаха голия мъж. По-късно узна, че лечителката далеч не е единствената жена в замъка, която го бе виждала без дрехи. Само Ерика се изчерви и отклони поглед.

Пороят от сълзи, на който бе станала неволен свидетел, я отвращаваше. Човек би могъл да си помисли, че всички тези жени са негови съпруги, но Ерика много добре знаеше, че саксите имат само по една жена, а Селиг живееше сред сакси и трябваше да спазва обичаите им. Но нито една от тези хлипащи създания не се държеше властно, нито една не изпъкваше в този рояк, както би подобавало на една истинска съпруга. Единствената жена, която се държеше като господарка, бе чернокосата по-възрастна жена, която внимателно разтриваше с мехлем наранения му гръб.

От това, което бе видяла пред стените на замъка и от разказа на Кристен, Ерика разбра, че това е майка му, и я обзе страх. Още един член на това семейство, който бе изпълнен с омраза и презрение към нея. Отново я налегнаха мрачни мисли. Впрочем откакто я бяха пленили, тези мисли не я бяха напускали. Нищо не спомагаше за намаляването на страховете й. Тревогата в душата й се засили още повече, след като се озова зад тези високи, добре укрепени каменни стени.

Тургайз навярно не беше наблизо. Тя се прости с надеждата, че преданият й до смърт гигант ще може да я измъкне оттук. Тези каменни стени се пазеха зорко, а вратите се заключваха след залез-слънце. Исполинът не би могъл да се промъкне незабелязано покрай стражите нито денем, нито нощем.

Сега можеше да разчита само на брат си, но не знаеше кога ще го види отново. Не вярваше, че Селиг ще го убие, както самоуверено бе заявил. Рагнар щеше да го повали с меча си и тя щеше да бъде свободна. Това беше сетната й надежда.

През последния ден не й се бе налагало да се измъчва от унизителните „разговори“ със своя похитител. Когато на третата сутрин Селиг бе решил да язди, бяха заставили Ерика да пътува на коня на Ивар, опряла гърди до потния гръб на ездача. Трудно бе да реши кой от двата начина за пътуване бе по-неприятен.

Ивар се държеше по-сурово към нея дори и от Торолф. Докато яздеха заедно, тя трябваше да напряга всеки мускул от тялото си, за да не се докосва до него. Ерика бе разбрала, че както Торолф е най-близкият приятел на Кристен, така Ивар бе дясната ръка на Селиг. Предполагаше, че Ивар я ненавижда от все сърце.

Пътуването никак не беше леко. Освен несигурното бъдеще, изпълнено с ужасяващи опасения, Ерика се страхуваше, че Кристен ще й обръща по-малко внимание, особено сега, когато съпругът й се бе присъединил към тях. Но Кристен не бе забравила молбата на Ерика от първата нощ и редовно идваше да я вземе, когато тя самата трябваше да се отбие зад храстите, за да задоволи естествените си нужди.

При един от тези случаи Ерика се бе опитала да повлияе върху здравия разум на Кристен като й бе припомнила за неприятните последици от нейното отвличане.

— Брат ми ще тръгне да ме търси. Дори и да не сме много близко, пак ще дойде.

— Е, навярно ще постъпи така. Но няма да успее да те върне в Гронууд, освен ако брат ми не те освободи. Пък може и самата ти да не поискаш да се върнеш.

Ерика се бе замислила и бе решила, че само една причина може да я накара да се откаже от завръщането у дома — ако загуби целомъдрието си.

— Искаш да кажеш, че Селиг ще ме изнасили?

Кристен бе изсумтяла презрително.

— Да изнасили жена, която мрази? Няма защо да се страхуваш от това.

— Тогава защо да не искам да се завърна у дома?

— Защото може би ще се влюбиш в него — отвърна Кристен и сви рамене.

Ерика бе не само изненадана, но едва не се разсмя, като чу това невероятно предположение.

— Да се влюбя в мъж, който иска да ми причини зло? Как си представяш това?

— Това би било най-голямото ти наказание, не мислиш ли?

— Никога няма да го допусна.

— Не се заричай. Може би няма да разбереш как ще се случи. Те никога не са могли да му устоят.

— Те?

— Всички жени, който са го обичали.

„Всички жени, които са го обичали.“

Тези думи звучаха невероятно, но и Селиг бе невероятно красив мъж. Младата датчанка не се страхуваше, че може да бъде една от „всички“, но бе изненадана да чуе тези думи от сестра му.

Много от тези жени сега се грижеха за него. Някои от тях едва не се сбиха коя да бъде най-близо до него. За Ерика този мъж беше безчувствен, жесток и без капчица милост в душата си. Как може всички тези жени да бъдат толкова лекомислени и да го обичат само заради красотата му, колкото и необикновена да е тя?

Младото момиче се сепна и се огледа.

В стаята бяха останали само майка му и едва възрастна прислужница. Селиг все още лежеше по корем. Очите му бяха затворени и може би бе заспал, защото двете жени разговаряха шепнешком. След това взеха ведрото с вода, дрехите му, остатъците от храната и се приготвиха да излязат. Ерика затаи дъх с надеждата, че няма да й обърнат внимание. Но чернокосата жена се спря внезапно и се обърна към нея.

— Аз съм Брена Хаардрад, майката на Селиг.

Гласът й бе студен, а погледът — изпълнен с омраза.

Ерика бе вече привикнала — слугинята също я гледаше по този начин.

— Така и предполагах — отвърна девойката.

— Той ми разказа какво се е случило и как си се отнесла към него.

— А каза ли как смята да ми отмъсти?

— Ако бях на негово място, първо щях да заповядам да те набият с камшик, така както ти си постъпила с него. Ако бях дошла в замъка ти, щях да те убия на място. Но това щеше да бъде прибързано, нали? Когато човек се поддаде на чувствата си, после може горчиво да съжалява. Дъщеря ми заслужава похвала, че е успяла да овладее чувствата си.

Ерика бе пребледняла още при първите й думи, но сега лицето й започна да възвръща цвета си.

— Искаш да кажеш, че няма да ме убиеш още сега?

— Аз няма да решавам съдбата ти, но мисля, че не бих те убила. Смъртта е твърде леко избавление.

Думите й прозвучаха твърде зловещо.

— Но какво смята да прави той с мен?

Брена сви рамене.

— Не ми е казал, но не бъди толкова нетърпелива. Засега отлага наказанието ти, макар че не го заслужаваш.

След тези думи тя се обърна към слугинята:

— Заведи я в банята, Еда, а после й дай нови дрехи.

— Не.

Това бе гласът на Селиг. Той не беше заспал и бе чул всичко.

— Тя смърди, Селиг — каза Брена и го изгледа.

— Може да се изкъпе, но тук, в стаята. Не трябва да се отдалечава от мен.

— Защо?

— Не желая да говорим повече за нея, мамо.

Гласът му бе студен и нетърпящ възражения. Говореше като мъж, а не като син. Това не би я спряло, но Брена беше решила да не се намесва.

— Не вярвах, че можеш да изпитваш омраза към някоя жена — каза тя.

— Когато ме предизвикат, аз съм способен на всичко.

— Истина е — въздъхна майка му и се обърна към Еда. — Донеси коритото тук. Пък и на него ще му трябва за утре сутринта.

Никой не попита пленницата дали иска да се изкъпе, а още по-малко се интересуваха дали е съгласна да се изкъпе в стаята на Селиг. Ерика никога нямаше да се съгласи с това.

— Не желая да се къпя, докато той ме наблюдава, лейди Брена — заяви младото момиче.

Брена я погледна със сивите си очи, които биха същите като на сина й.

— Нямаш друг избор.

Ерика гордо вирна глава.

— Имам. Ще продължа да смърдя.

— Не, това няма да стане. Дъщеря ми не понася мръсотията, нито пък аз имам намерение да си запушвам носа всеки път, когато вляза в тази стая. Или ще се изкъпеш сама, или ще изпратя някоя от слугините да те изкъпе.

— Никакви слугини — намеси се Селиг. — Изпрати Ивар и още двама от моите хора.

— Ще се изкъпя сама! — извика Ерика.

— Знаех си, че ще се съгласиш.

Самодоволният му тон я вбеси, но тя замълча. Каквото и да избереше, той щеше да направи обратното. Очевидно бе решил да се забавлява със страданията й.

— Не разбирам какво искаш да постигнеш с това, Селиг — измърмори Брена. — Толкова си отпаднал, че едва ли би могъл да изпиташ наслада от нея.

— Грешиш, мамо. Никога няма да я докосна. Искам да се почувства неудобно.

— Надявам се, че няма да е за твоя сметка — отвърна многозначително майка му.

— Не се безпокой. Единственото желание, което изпитвам към нея, е да я удуша, но това не ме задоволява.

— А какво ще те задоволи?

— Не е твоя работа, мамо — ухили се той. При друг случай за такъв отговор тя щеше да му удари плесница и синът й много добре знаеше това. Но сега само се засмя и разроши косите му.

— Баща ти и братята ти ще дойдат по-късно да те видят. Добре е малко да си починеш, след като приключиш с „неудобството“ на пленницата си. Не е нужно да ти казвам как да възстановиш силите си.

— Не, наистина не е необходимо. Мога да се погрижа за себе си.