Джоана Линдзи
Тайната принцеса (5)

Глава 5

Когато Серж им донесе отчайващата новина, че и госпожа Добс отдавна е починала, Васили предложи веднага да се върнат в „Харема“, но Стефан ги убеди да изчакат до следващата заран. Каква ирония на съдбата — без да подозират, бяха стигнали толкова близо до целта си. Кръчмата беше собственост на някой си Добс — беше разузнал Серж. А този Добс беше съпругът на жената, заради която бяха тук. Живееше повече от двадесет години в този град и беше последната им надежда да научат нещо за Татяна.

Всъщност на Стефан просто щеше да му е много неудобно да се появи още веднъж пред очите на малката танцьорка. Не можеше да си прости, че е станал безмълвен свидетел на това, как Васили арогантно я обиди. Коравосърдечието на този човек сякаш го скова за миг и го лиши от дар слово. Но това не го извиняваше. Беше си избрал момичето за тази вечер и то беше под негова закрила. Трябваше навреме да се застъпи за него.

Веднага разбра какво бе ядосало приятеля му, та без много да му мисли, грубо обиди непознатата жена. Васили си знаеше, че с невъздържаната си забележка той е виновен за създалата се ситуация. Искаше да поправи час по-скоро грешката си, но отново сбърка. Защото избра презрението, негов специалитет и оръжие, което владееше до съвършенство.

Стефан искаше на всяка цена да попречи те да се върнат в кръчмата, преди да е сигурен, че момичето вече няма да е там. Сутрин заведението беше затворено и можеше да е спокоен, че няма да я срещне. Но кой им отвори вратата, когато Серж почука? Жената, която Стефан така не искаше да види. Щом зърна посетителите, тя побърза да затръшне и то яко вратата пред носовете им.

Беше наистина необичайно и за четиримата — някой да им затръшне врата под носа. Реагираха всеки по свой начин. Серж стана агресивен и попита:

— Да я строша ли?

Но още преди някой да отговори, Васили избухна гневно:

— Тая безсрамница! Или си мисли, че снощното беше малко? Трябва да й дадем добър урок и да я сложим на място. Или все още си на друго мнение, Стефане?

Стефан беше зает с мисълта как да преодолее отвращението от самия себе си, защото първата му реакция на затворената врата беше облекчение, чувство с неприятния привкус на непознато за него малодушие. Затова отговорът му прозвуча доста рязко.

— А къде й е мястото, според тебе? Не разбра ли, че тя не е някоя кардинска селянка?

— Тя е американска селянка. Виждаш ли разлика?

— Проклет да съм, ако зная къде е разликата — обади се Лазар, който чудесно се забавляваше с кавгата на приятелите си. — Хайде да предложим на жената сама да я посочи — предложи той, ухилен.

— Преди това трябва да разбиеш вратата — напомни му Серж.

— Не чух да щраква ключалка — каза Васили. — Я опитай да я отвориш.

Още не беше свършил, когато ключалката изщрака и Серж попита още веднъж дали да разбие вратата.

Стефан пристъпи с гневно сумтене напред и раздруса вратата.

— Госпожо! — извика той. — Не идваме заради вас, търсим Уилбърт Добс, моля ви…

— Добс е болен — чу се женски глас. — Сега аз командвам тук и трябва да говорите с мен. Но най-добре ще е изобщо да се откажете.

Отговорът й дойде много бързо, положително беше подслушвала зад вратата. Това би засилило смущението на Стефан, ако не беше толкова ядосан от упорството й.

— Ако не искате кръчмата да остане без врата, докато ви я оправят — викна той, — бих ви посъветвал, госпожо, да отворите час по-скоро.

Магически думи, навярно. Вратата се отвори, но момичето стоеше пред тях и им препречваше пътя. Беше сложила ръце на хълбоците и едната почиваше върху дръжката на ножа. Той беше все още в ножницата, но Васили и Стефан знаеха колко бързо това можеше да се промени. Войнствените пламъчета в очите й свидетелстваха, че и днес не би се поколебала нито за миг. Облечена беше почти както миналата вечер, само ризата беше с друг цвят, подчертаващ още повече бледостта на лицето. Силната дневна светлина не беше твърде благосклонна към нея.

— Като за чужденец говорите добре английски — обърна се тя към Стефан, без да удостои с поглед останалите. — Но, изглежда, не разбирате всичко. Вече ви казах, че Добс е болен, и значи, не бива да го тревожите.

Стефан тръгна заплашително към нея, но тя не отстъпи нито на милиметър. Смелостта й беше достойна за възхищение, но при дадените обстоятелства, твърде глупава. Той беше с цяла глава по-висок от нея и несъмнено много силен физически. Освен това тя нямаше представа докъде може да стигне този мъж. В погледа му бяха затрептели ядни пламъчета, за които той самият не си даваше сметка. Не подозираше също, че тъкмо те бяха причината дланите на момичето внезапно да се изпотят.

— Надявам се, че вие разбирате достатъчно добре английски — изрече той със стаена закана в кроткия глас, — та ще проумеете най-сетне, че ние ще говорим с Уилбърт Добс, независимо от това дали ви харесва, или не. Не могат да ни спрат никакви ваши думи или действия. Ако моят английски не ми изневерява, това значи, че ще направите добре, ако веднага ни се махнете от пътя.

Тя му хвърли продължителен гневен поглед, но каза:

— Е, влезте! Идете да разтревожите един умиращ и нека това легне на вашата съвест, не на моята. — С тези думи тя се обърна, освободи им пътя и изчезна.

— Трябваше поне да я попиташ къде по-точно ще намерим онзи тип — избоботи Васили, докато влизаха подир Стефан в къщата.

Лазар, за когото цялата сцена продължаваше да бъде повече от комична, само се изсмя:

— Сигурно ще е по-лесно сами да го открием, Васили, отколкото да изтръгнем от нея повече информация — реши той. — Няма да претърсваме царски дворец, а няколко мизерни стайчета.

— Ами да почваме тогава. На дневна светлина тази барака може да те накара да повърнеш.

Всъщност миришеше повече на сапунена луга, отколкото на застояла бира. Някой беше отместил масите, беше вдигнал върху тях столовете с преобърнати надолу седалки и беше измил пода, по който още личаха мокри петна. Кръчмата беше толкова чиста, колкото изобщо можеше да бъде. Тъй че погнусата на Васили идваше само от собственото му настроение. Неочакваното посрещане беше отприщило навика му да се подиграва.

Уилбърт Добс, който в този миг се оплакваше гръмогласно от закъснението на закуската си, сам им посочи верния път — тясна стълба водеше нагоре към още по-тесен коридор. Гласът му беше не като на болен, а по-скоро като на ядосан и гладен възрастен мъж.

За Лазар и този епизод беше ужасно интересен, навярно защото Васили го възприемаше съвсем иначе.

— Дали нашият малък зеленоок дракон не е мързеливата глупачка, която вика? — предположи Лазар на висок глас, готов да се разсмее.

— Глупачка, може би, но защо мързелива? — възрази Серж. — Мен ако питаш, жената се претрепва от работа. И както я гледам, вече е с единия крак в гроба.

Серж беше формулирал очевидното още по-безмилостно от Васили и Стефан отново усети угризения на съвестта. Биваше ли да е толкова жесток с нея! Жената наистина беше капнала от работа. По-скоро това, а не случилото се миналата вечер, беше главната причина за лошото посрещане. Не, наистина не биваше да я изкарват от търпение.

— На какво прилича това? — възкликна нетърпеливо Васили. — Тази безсрамна повлекана не заслужава да се занимаваме с нея, най-малко сега, когато може всеки момент да разберем къде е принцесата.

— Или да не научим нищо — отвърна Серж, въпреки че веднага протегна ръка към дръжката на вратата. — С удоволствие бих отложил поредното „не“, поне за известно време — каза той.

— Таня, да те вземат дяволите дано! — чуха четиримата, още преди да са отворили вратата. — Този път с какво ще се оправдаваш?

Думите замръзнаха на устата му, когато видя четирима мъже да прекрачват един след друг прага на малката стая. Спалнята беше толкова тясна, че с мъка се сместиха всички. Уилбърт Добс се изправи рязко в леглото, нещо доста трудно за подпухналото му тяло.

— Хей! Какво значи това? Как влязохте тука? — изпелтечи той. Тонът, с който им заговори, беше все пак доста различен от този, с който разговаряше с Таня. В него прозвуча даже нещо като уважение. Скъпите дрехи и държането на тези мъже му подсказваха, че няма работа с равни. — Таня добре знае, че не желая да приемам посетители.

— Ако имате предвид момичето долу, то не е виновно. Направи каквото и беше по силите, за да ни отпрати — обади се Лазар.

— Значи не се е постарала достатъчно — изръмжа пренебрежително Добс. — Както и да е, но сега ще е най-добре да се изслушаме. Въпреки че изобщо не ми е ясно, какво могат да искат от мен такива изискани господа.

— Това, което ни интересува, е свързано с покойната ви съпруга — отговори Лазар.

— С кой, с Айрис ли? Да не би да е наследила нещо от префиненото си семейство? То се отказа от нея, след като Айрис се омъжи за мен.

Добс се разсмя при мисълта, че отдавнашната му грешка може след толкова време най-сетне да се оправдае. Защото Айрис се бе омъжила за него в пристъп на отчаяние. Беше забременяла от богатия си любовник, а той я беше напуснал. Тогава Добс си каза, че тя може да издигне престижа на кръчмичката, която беше купил наскоро в Натчез. Реши да не изтървава шанса, предложи й брак. Но тя толкова бързо се декласира, така се отпусна, че женитбата не му донесе никаква полза. От сключената сделка загубиха и двамата. И сега надеждата му за закъсняло наследство в миг угасна.

— Не знаем нищо за семейството на вашата съпруга, господин Добс — каза мъжът, който заговори пръв. — Интересува ни жената, с която вашата съпруга е напуснала преди двадесетина години Ню Орлиънс.

— Лудата чужденка?

— Значи, вашата съпруга ви е разказвала за нея? — попита Лазар.

— Нали я видях и аз, когато си върнах Айрис.

Не му беше никак приятно да му напомнят за онези времена. Тогава жена му избяга от него. Върна се в къщи, в Ню Орлиънс, да моли семейството си да я приеме. Оказа се — напразно. Тогава имаше право да й извади душата от бой, макар че тя се върна при него. Но Айрис се върна с някаква чужденка, която не след дълго почина от треска. И им остави бебето. Тогава беше ужасно ядосан, че поне известно време няма да може да бие Айрис. Трябваше да е здрава и читава, за да се грижи за детето. Това надделя над жаждата му за мъст, защото веднага реши да задържат детето. След някоя и друга година то щеше да е слугиня като всички други, пък и го бяха получили даром.

Докато си спомняше как се беше сдобил с Таня, Добс изведнъж реши, че трябва да внимава.

— То аз нямам и какво толкова да ви кажа за оная жена — избухна той нервно. — Нямаше пукнато пени, но беше склонила Айрис да я вземе със себе си. Въпреки че кабриолетът беше тесен за двете. Ех, Айрис беше милозлива.

— Нали има пряка параходна връзка между Ню Орлиънс и Натчез. Защо е трябвало съпругата ви да пътува по суша? При това без охрана? — попита Лазар.

— Ще ви отговоря. Нямаше пари за парахода. Не разбирам какво ви засяга всичко това, но щом толкова искате да знаете, ще ви обясня. Пристигна с кабриолет, защото беше взела моя. Извадила беше голям късмет, че не го беше продала — Добс потъна в мрачно мълчание, защото съзнаваше, че е издрънкал повече отколкото тия трябваше да научат. Но нали без туй се беше разбъбрил, все пак добави: — Жена ми си въобразяваше, че може да ми избяга. После си даде сметка, че няма накъде. Когато я намерих, тя вече се прибираше. Беше запалила огън край реката и се опитваше да лекува онази жена. Но треската надделя. Помня, че чужденката крещеше като луда. Някакви дивотии за атентати и царе. Най-често на някакъв език, който никога не бяхме чували. В редките случаи, когато проумявахме думите й, говореше за някакъв дълг, който не успяла да изпълни. Господ знаеше какво искаше да каже. Тъй или иначе, умря още същата нощ. И нямам какво повече да ви съобщя.

— Мисля, че имате, господин Добс. — Гласът на тъмнокосия мъж беше рязък и категоричен, а очите му можеха да принадлежат и на дявола. — Забравихте да ни разкажете за детето.

Този мъж с враждебен, пронизващ поглед внушаваше на Добс по-силен страх от останалите трима взети заедно, макар и те да гледаха навъсено. Но този беше сякаш обладан от едно-единствено, мощно чувство. Личеше, че се владее, но въпреки това внушаваше ужас. И на останалите трима им личеше, че са пределно напрегнати, но при тъмнокосия това веднага биеше на очи. Какво ли толкова важно можеше да има в сведенията, които събираха — питаше се Добс — и защо им бяха дотрябвали след толкова години?

Лицето на Добс си оставаше напрегнато, но тонът му беше миролюбив и мек, когато каза:

— Не съм забравил, но всичко е толкова тъжно, че не обичам да си го спомням. Това е… Да, имаше дете, но то се зарази от майка си, от същата треска. Нито Айрис, нито аз можахме да сторим нещо, за да го спасим. Въпреки че опитахме всичко.