Джоана Линдзи
Тайната принцеса (23)

Глава 23

Колкото и да искаше, Таня не можеше да яхне кон и да поеме право към Натчез. Не яздеше достатъчно добре, за да е сигурна, че ако препуснат подире й, ще може да запази разстоянието. Истината беше, че животното, което избра я хвърли пет-шест пъти от седлото при опитите й тези два дена да се сприятели с него. Мъчителният път до вкъщи щеше да трае поне пет дена и ако не беше толкова загрижена за „Харема“ и за това дали Добс се оправя без нея, нямаше да посмее да се върне направо в града. Но отсъстваше вече седем дена и беше сигурна, че дори да даде пълна свобода на въображението си, няма да си представи гледката на бойното поле, в което е била превърната кръчмата. Не, тя трябваше на всяка цена да се върне.

Боеше се, че Стефан може да я пресрещне в града. Разумът й твърдеше, че тези мъже няма да бият заради нея целия обратен път до Натчез. Дори да го направят, ще седнат ли да я чакат дни наред, ако не я открият веднага? Можеше само да се надява, че не са готови на това и да вземе колкото може повече предпазни мерки.

Най-трудното ще бъде да изчака до разсъмване някъде в края на града. Не можеше да рискува да влезе в „Харема“ преди кръчмата да отвори, ако все още работи. Ако Стефан я последва, ще я причака тъкмо там. Но и да не го свари, пак трябва на първо време да се крие, защото не може да се появи без грим.

За да плати за сала, продаде не камизолата на Стефан, а коня. Салджията направи чудесна сделка, но и тя нямаше вече нужда от животното и с радост се отърва от него. Добс ще припадне, ако му разкаже. Конете не са никак евтини.

Щом реши, че е дошло време, Таня се промъкна незабелязано в града, избягвайки по възможност оживените улици. Когато стигна пред кръчмата, вътре беше тихо, вратата заключена и не се виждаше светлинка. Нямаше начин да разбере дали е имало клиенти предишната вечер. В съседния бардак още работеха. Също и в игралния дом отсреща. И на двете места шумът беше поутихнал и щяха да я чуят, ако реши да разбие вратите, за да си влезе. Защото бяха заключени и двете врати.

Капнала и гладна, Таня не беше очарована от отпора, който я очакваше. Можеше или да се покатери на покрива на верандата, с надеждата, че има отворен прозорец, или да чака до другия ден портите на кръчмата отново да се отворят. Ако изобщо отваряха. Но тогава рискуваше да й се случи тъкмо онова, което успя да избегне предишната вечер.

Таня се покатери на покрива на верандата. Струваше й цели десет минути и риска да падне, но успя. С огромно облекчение установи, че прозорецът на Добс е отворен.

Не беше трудно да се прехвърли, но в стаята беше тъмно като в рог. Безлунната нощ, която й помогна да мине през града сега се превърна в пречка.

Намери леглото, когато се блъсна в него.

— Добс, събуди се, Добс! — зашепна тя настойчиво и задърпа дюшека. Не се чу нито звук, никакво хъркане, никакво сумтене, нищо. — Добс!

— Няма да го намерите тук, принцесо.

— Ооо, не! — изстена тя. След миг видя да просветва кибритена клечка и бързо се дръпна. Стефан седеше на стол до вратата и единственото, което й мина през ума, беше: — Защо сте още тук?

— Още? Ах, да, разбирам. Ние ви чакахме. Близо три дена. Нима решихте, че няма да го направим?

— Надявах се — избухна тя и се спусна като стрела към прозореца.

Не загуби време за трудното прекачване, а рискува с рязък скок. Едното й коляно се удари в перваза, рамото в покрива, а ботушът й се заклещи дявол знае къде. Още се превиваше от болка, когато някой я задърпа за ботуша. Извърна се енергично и се опита да настъпи Стефан по ръката. Единственият резултат беше, че той я задърпа за другия крак. Изпита ужас, когато го чу да казва:

— Подайте ми ръка, ако не искате да ви вмъкна за краката. В момента изобщо не ме засяга дали няма да си спечелите при тази процедура някой и друг белег.

Не се усъмни нито за миг, че заканата му е най-сериозна, но още веднъж изви тяло, дано въпреки всичко се освободи от лапите му. И тогава той я задърпа.

— Почакайте. Ето — с мъка се изправи и му подаде ръка. За миг реши, че той отказва да я поеме, но Стефан я хвана и Таня се намери толкова бързо в стаята, че трябваше да се прости с всяка възможност за още един опит да избяга, дори ако й хрумнеше как.

В стаята пък беше съвсем тъмно, защото кибритената клечка беше угаснала. Стефан я пусна, за да запали друга. Тя би предпочела да не го прави. Не се съмняваше, че е бесен и е готов да й извие врата. Но гласът му прозвуча съвсем меко, когато заяви:

— Заловена сте и трябва да се примирите.

— Не, не мога — извика тя отчаяно.

— Ще се наложи.

Тези думи бяха повече от предупреждение. Стефан сякаш знаеше нещо, за което тя още нямаше представа. Гласът му звучеше самоуверено, едва ли не триумфиращо.

Извърна се, за да не гледа пламналите му очи. Стефан запали с бързо движение лампата до леглото. Таня впери поглед в леглото на Добс — беше празно.

— Боже господи — изстена тя. — Да не би Добс да е умрял?

— Не съм чул такова нещо.

Тя тропна с крак, ядосана от безразличието му.

— Но къде е тогава? Какво сте му сторили?

— Аз нищо лошо не съм му сторил.

— Стефане!

— Преди всичко искам да получа ножа ви, Таня. Същия, с който лесно може да се пререже и дебело въже.

Тя само го изгледа, а той запристъпва заканително към нея.

— Предайте ми го доброволно, или ще ви съблека гола, но ще го намеря.

— Не, няма да ме съблечете, проклетнико! — отвърна тя и се наведе да извади ножа.

— Ще направя всичко необходимо, принцесо. Много се лъжете, ако се надявате, че ще допусна да ми се изплъзнете още веднъж между пръстите.

Нямало да допусне! Но тя нямаше друг изход, тя трябваше да успее. Така силно съсредоточи мисли върху непреклонното си решение, че за миг сякаш се вцепени с ножа в ръка.

— Защо не си спомните какво стана след първия ви опит за бягство — подсети я той, сякаш прочете мислите й. — Щастието няма да ви се усмихне повторно. — Тя срещна погледа му, но не отговори, а той попита: — Твърдо сте решила да предизвикате гнева ми, нали?

— Значи ли това, че съм изложена на опасността да ме хвърлите върху леглото? — убоде го тя с обичайния си сарказъм.

— Значи, че има опасност втори път да ви сложа на коляно и да ви напердаша.

— Ще има да чакате! — извика тя и хвърли ножа в разтворената му ръка.

— Може би имате и друго оръжие?

— Не, нямам. — Той я гледаше толкова настойчиво, че Таня не повтори, а направо му изкрещя: — Нямам!

Стефан продължаваше да я гледа и тя лесно се досети, че се колебае дали не е по-добре да я обискира. Не можеше да го упрекне, че се съмнява в думите й. Но когато той най-сетне кимна с глава, разбра, че не може да получи по-красноречиво свидетелство за истинските му чувства към нея. Стефан не искаше да я опипа. Въпреки че през изминалата седмица не беше изпускал случай да я разголи.

Уф, да върви по дяволите! Радваше се, че вече не я желае. И без неговата похотливост си имаше предостатъчно грижи. Малко ли й беше да се справя със собствените си желания? Тя се обърна и се втурна към вратата.

— Таня, не ме принуждавайте да ви гоня — изпъшка той.

Нямаше как — спря, разтреперана от яд, че й говори толкова спокойно. Наистина ли нямаше да предизвика никога вече неговия гняв?

— Само ще прекося коридора, за да се измия и преоблека в стаята си, а после ще приготвя нещо за ядене, ако нямате намерение да напуснете града още тази нощ.

— Можете да се оправите и в хотела. Наели сме стаи.

— Благодаря, но предпочитам собствената си стая — навъси се тя. — И не виждам смисъл да ме чакате. Можете да минете утре заран да ме вземете, нали?

— Стига!

— Олеле! — погледна го тя с престорена невинност в широко отворените очи. — Нима успях все пак да ви разгневя? Не, не, разбира се. Щом съм още жива.

Никак не му харесваше това напомняне за случилото се между тях, за необуздания му темперамент. Презрителният й тон запали пламъчета в очите му, но той демонстрира учудващо самообладание. Не направи дори стъпка към нея.

В гласа му прозвучаха стоманени нотки, когато каза:

— Последната воля на Сандор беше да ви намерим и да ви отведем у дома, за да заемете мястото си на трона. Забавихме се по ваша вина и сега кой знае, дали ще го сварим жив. Ако лошото се е случило, уверявам ви, че ще изпитате силата на моя гняв… и на моята болка.

Не й допадна само остротата на тона му.

— Кой е Сандор? — попита тя.

— Нашият любим крал от двадесет години.

— Но нали казахте, че Васили…

— Сандор абдикира по здравословни причини в полза на единствения си син. Малко преди да тръгнем да ви търсим.

Още една приказка. Дали не упорстваше, за да постави на изпитание нейния темперамент?

— Защо не запазите тази сърцераздирателна измислица за някоя по-лековерна жена? А сега отивам да се изкъпя. Можете да почакате тук, щом е толкова необходимо.

— Не можете да се разпореждате и занапред в тази къща, както ви скимне — задържа я той.

— Виж го ти! Разбира се, че мога! Тук съм си у дома. Пък и всичко това скоро ще бъде мое.

— Не вярвам.

Вече мразеше тази негова често повтаряна реплика.

— Вижте какво, Стефане, като се има предвид всичко, което преживях, реагирала съм наистина много меко. Никакви крясъци, малко сълзи, без припадъци. Не ме обзе амок, даже когато ви сварих отново тук. Да ви е минавало през ума, че през нощта спокойно можех да ви прережа гърлата — на вас и на вашите приятели, тъй както си спяхте. Не го направих с надеждата, че ще имате достатъчно ум в главите и ще се откажете от цялата тази нелепа история. Сега разбирам, че съм се лъгала. Е, добре, продължавайте, отведете ме, където сте решили. Но щом изчезнете от хоризонта, аз ще се върна тук. И няма сила, която да ми попречи.

— Госпожа Берта — нали така се казва съседката ви — сигурно ще ви посрещне с отворени обятия. Но аз няма да й дам тази възможност.

— Това пък какво означава? — навъси се Таня.

— Означава, че няма да ви позволим да се върнете в тази страна. И още, че купих от господин Добс тази кръчма, платих му предостатъчно, за да може до края на дните си да тъне в мед и масло. Предпочетох това, вместо да се поддам на първия си импулс и да подпаля къщата, а с нея и целия град. Предпочетох да я купя и да я препродам със значителна загуба на съседния бардак.

— Лъжете. Невъзможно е да сте носили толкова пари. Пък и не ви се налагаха толкова крайни мерки.

— Взех всички възможни мерки. Направих всичко необходимо, за да бъде изпълнена последната воля на Сандор — отсече той и добави делово: — Наистина, нашите акредитиви пострадаха малко от водата, но бяха все пак достатъчно четливи, за да задоволят астрономическите изисквания на господин Добс. Ако още се съмнявате, веднага ще ви заведа при съседката, да попитате лично госпожа Берта, кой е сега собственик на кръчмата.

Боже милостиви, вярваше му. Беше толкова спокоен и готов да даде доказателства. Осъзна станалото и се почувства смазана. В гърлото й заседна буца, лицето й стана като платно. Този път амокът наистина я хвана.

Не помнеше как се е приближила към него, но в някакъв миг ръцете й почнаха да я болят и си даде сметка, че го удря с юмруци по гърдите. А той търпеше, не се опитваше дори да я спре. Остави я да му крещи и да го нарича с всички ругатни, които й минаваха през ума. После изведнъж я прегърна и я държа притисната до себе си, докато тя сърцераздирателно плачеше.

— Разбери, няма нищо страшно, Таня.

— Не си давате сметка какво сте направили!

— Напротив. Направих всичко, за да се сбогувате без съжаление с предишния си начин на живот.

Таня се вцепени. Прегръдката му стана още по-силна. Въпреки това Таня се изтръгна от нея и плувналият в сълзи поглед, който му отправи, беше изпълнен с недоверие и гняв.

— Съсипахте живота, който исках да имам, а сега ми нареждате да не съжалявам? Откакто се помня, работя в кръчмата като робиня и никога никой не ми е дал нито грош. Получавах само храна, легло и бой, всеки път щом Добс успееше да ме докопа. Носех дрипите на Айрис и Добс. Но сега най-сетне щях да бъда възнаградена за всичко, защото дъртият мръсник вече не можеше да се грижи сам за себе си. И тъкмо сега вие ми отнехте всичко, за да задоволите някакъв свой зъл каприз.

— Не е зъл. Но непрекъснатите ви опити да се върнете тук ни даваха само две възможности: да премахнем онова, което ви тегли насам, или час по-скоро да ви омъжим и всичко да си дойде на мястото.

— Какво, какво? Може би този овен, този нагъл тип, когото наричате крал, иска да се ожени за мене по-рано, отколкото е необходимо? — изсъска тя, за да го накара да разбере, че не вярва на нито една негова дума. — Виж ги ти, те щели да решат нещо веднъж завинаги. Нещо като историйката, която разказахте на капитана на „Лорелай“, нали така? Но тя може да стане истинска, защото веднага бих напуснала вашия крал.

— Разбирам ви — каза той потиснато.

— Не, нищо не разбирате и никога няма да проумеете какво ми отнехте: мечтите ми, единственото, което съм желала повече от всичко на света — да се разпореждам сама с живота си. Само богати вдовици имат свободата, към която се стремя. Но аз нямах никакво намерение да се омъжвам, за да стана после вдовица. Щях да го постигна и без това…

Тя млъкна, завладяна от мисълта за онова, което губеше и от желанието отново да го удари. И наистина посегна.

Но този път Стефан хвана юмруците й.

— Хайде, стига!

— Никога — изкрещя тя, — никога няма да мога да ви причиня болка, която да ме възнагради за онова, което ми причинихте вие. Само да се докопам до оръжие, ще ви застрелям на място, копеле проклето!

За неин ужас той само се усмихна.

— Ще се наложи да останете с нас и да дочакате удобен случай. — После я вдигна на ръце, за да я изнесе за последен път от „Харема“.

Опита се да се брани, докато силите й изневериха.