Джоана Линдзи
Тайната принцеса (19)

Глава 19

Самата мисъл, че може да иска той да я намери, беше толкова абсурдна, че не заслужаваше да му отговаря. Пък и в този изпълнен с терзания миг едва ли би й хрумнало какво да каже. Знаеше, че Стефан я гледа, а очите му хвърлят искри, сякаш беше застанала между два ярки лъча. Господи, тази ужасна дума „намерена“. Съзрял е отдалече проклетата бяла риза, неговата бяла риза. През ум не й мина, че в тъмното ще се вижда отдалече.

Всички гениални предпазни мерки се оказаха напразни. Заловена… Не, не, за бога, не преди да я е уловил със собствените си ръце.

Тя се извърна и с все сили замахна рязко с мократа пола, с надеждата, че Стефан е съвсем близко и е сам. Наистина беше до нея. Тежката пола го удари през лицето и го ослепи за секунди. Колкото й беше необходимо, за да префучи край него.

Гневното му ръмжене й внушаваше панически ужас. Гласът му беше като рева на звяр и я караше да тича с все сили. И да не е бил вече бесен, от гняв, сега чашата на търпението му беше преляла. Тя тичаше без посока през храстите, уплашена и от шума, който вдигаше. Трябваше да увеличи разстоянието между тях, да намери място, където да се скрие.

Болезненият удар на клон й напомни, че носи ботуши и нищо повече. Боже милостиви, какво си въобразява, къде ще избяга гола? Не, сега не можеше да мисли, не с този разярен дявол по петите й. Още не го чуваше съвсем близо, но тя самата вдигаше такъв шум, че едва ли можеше да чуе нещо друго. Особено я плашеше, че не знае къде е той, а трябваше да знае.

Таня направи завой, за да смени посоката, в която тичаше досега. Отпусна се зад една папрат. Сложи ръка пред устата си, за да не чуе той ускореното й дишане. В същия миг чу тежките стъпки на Стефан и го видя как се отпуска на колене до нея. Скова я смъртен страх.

Нададе отчаян вик, изкрещя още веднъж, преди тежестта му да я притисне към блатистата почва. Ръката под нейния тил вдигна главата й, а след миг устните му се впиха в нейните, докато в мозъка й тревожни камбани предизвестяваха буря. Боже господи! Нямаше ли за този мъж друг начин да укротява гнева си? Таня се противеше с цялото си тяло, но единствената последица беше, че позата му стана още по-опасна за нея. Вече я нямаше и полата да му попречи, тъй че бедрата му можеха да се настанят безпрепятствено между нейните. Ако той не беше с всичките си дрехи…

Сега и това нямаше значение и набъбналият му член се притисна в най-интимната част от тялото й. Онова, което усети, опустоши не само тялото, но и съзнанието й, защото дълбоко в нея нещо се събуди за живот, надигна в кръвта й кръжащи вихри и тя вече не знаеше дали иска да ги усмири или да им се отдаде… Господ да й е на помощ, наистина не знаеше какво предпочита. През живота си не беше изпитвала толкова странно чувство, изнуряващо, палещо, но и възбуждащо. Забрави за миг съпротивата си и се отпусна, за да проумее по-спокойно това чувство, но страстната му целувка я покори окончателно.

Никога не беше се опитвала да отрича, че неговите целувки й харесват, въпреки че я докарват до отчаяние. И сега не беше по-различно. Трябваше да събере всичките си сили, за да потисне непреодолимото желание да го прегърне и да отговори на целувката му. Още ли беше ядосан? Не беше съвсем сигурна. Пък и не я интересуваше, ако това щеше да е наказанието му.

Изведнъж забрави тази мисъл и всяка друга също, защото ръката на Стефан се озова между двама им и бавно заопипва меките й гърди. Преизпълниха я нови усещания, гъдел и лека болка в зърната я накараха да потръпне. Но ръката му вече се плъзгаше надолу по корема й, натам, където се беше притиснал така силно към нея. След миг пръстите му бяха там, вече проникваха в нея и тя се опита да го помоли да престане, но устните му не се откъсваха от нейните нито за секунда. А после и тя вече не искаше той да престане.

Тя отново се изпъна цялата под него, спонтанна реакция на онова, което я караше да изпитва, на обзелото я диво чувствено опиянение. И всичко това, само защото е разгневен? Занапред този мъж можеше да я наказва с гнева си, когато си пожелае…

И двамата го чуха едновременно — някой го викаше по име. Някъде отдалече и гласът беше непознат за нея, но не и за Стефан. Той вдигна глава. Значи, още веднъж беше спасена, този път против желанието си. Не можеше да разгадае израза на лицето му. Не можеше да разбере, усмирил ли е гнева си, или той продължава да гори в него. Може би само леко приглушен, а това беше, според нея, най-лошото. В гнева си той изпитваше желание да я люби, а като му попреминеше, залавяше се да й насинява задника. Не искаше да я наказват още веднъж като малко дете. Не, стига. Но знаеше ли какво я очаква сега? В тъмното не виждаше очите му, за да разбере дали пак се е появил издайническия блясък.

— Ако изложите още веднъж живота си на опасност, както с този скок от „Лорелай“, ще намеря тояга — обеща й той. — Изглежда, нищо друго няма да ви направи впечатление — продължи Стефан тихо, но постепенно гласът му се извиси и не й остави съмнения за силата на неговия гняв. — Представяте ли си, какво изживях, докато ви търсех в реката? Цели десет минути плувах насам-натам, защото реших, че проклетото колело ви е премазало. Обезумях от страх, защото в тъмното не се виждаше нищо. Докато не зърнах белоснежните ви ръце, които ви отнасяха бавно, но сигурно и без усилия към брега.

Не беше свършил, а Таня не вярваше на ушите си. Значи гневът му е от грижа за нея? В думите му имаше толкова страст, че не можеше да се съмнява, че е нова уловка. Наистина се е тревожел за нея. Невероятно, смешно, но изведнъж се почувства виновна. Въпреки убеждението, че Стефан не е нищо повече от отвратителен доставчик на проститутки. Или поне крадец, чиито мотиви можеха да са само гадни. Но нали само преди секунди не мислеше така. Тогава мислеше само за невероятните, неизпитвани чувства, които бе събудил в нея и продължаваше да събужда, защото пръстите му още бяха в нея.

Съмняваше се дали, за разлика от нея, той си даваше сметка за това. Щеше да й е много мъчително да разговаря с него сега, но трябваше да му напомни, че като недоброволен член на малката им група, има пълно право на поне един опит за бягство, по какъвто и да е начин.

— Защо мълчите? — попита той.

Имаше чувството, че очаква тя да се извини. Само това липсваше. Да си чака.

С усилие изрече, сякаш разсеяно:

— Да ви призная, че ако се налага да прекося с вас целия океан на път за вашата измислена Кардиния и ако всеки път, когато някой ви ядоса, трябва да очаквам да ме нападнете, честна дума, ще полудея. Какво правите, ако наблизо няма жена, върху която да се нахвърлите?

— Чакам, докато намеря. — В отговора му се долавяше самодоволство, но в гласа му прозвуча колебливост, когато добави: — Причиних ли ви болка, Таня?

— Много подходящ момент за размисли над този въпрос — измърмори тя. — Е, поразмина ли ви се?

— Изглежда, още не.

— Но поне с целувките приключихме, нали?

— О не, с тях не!

Като спомена целувките, изглежда му напомни къде са му пръстите и той отново ги раздвижи.

— Не можете да вършите две неща едновременно — изпъшка мъчително Таня.

— Разбира се, че мога.

Този път беше сигурна, че я дразни, беше съвсем ясно, че се забавлява. В тъмното не го виждаше, но беше сигурна, че се е ухилил до уши. Беше й всъщност все едно. Новата смесица от чувства я възбуждаше, но същевременно я караше да се отпусне — парализираше съпротивата й. А тя трябваше да се бори, да му устои и Таня успя да го стори.

— Вече не ми се сърдите, нали, Стефане, хайде, оставете ме да стана.

Той изобщо не помръдна.

— Изглежда, не сте ме разбрала, малка Таня, ако смятате, че трябва да съм ядосан, за да пожелая да ви любя. — Главата му отново се наведе към нея, сега устните му галеха бавно бузата й чак до ухото. Тръпнеща под топлия му дъх, тя го чу да й шепне: — Желаех ви миналата нощ, пожелавах ви толкова пъти днес, а в този миг повече от когато и да било. Кажете ми, че искате да ви любя, Таня, поискайте го от мен.

Този дявол не признаваше половинчати работи. Искаше тя да го подкани? Откровено казано, неговите думи я зарадваха. И все пак, какво да му каже?

Още миг и Таня щеше да разкрие чувствата си, но силен шум предупреди и двамата, че вече не са сами. Стефан изпъшка, целуна я по бузата и се изправи. Гласът му прозвуча неприязнено, когато се обърна към появилия се не навреме приятел:

— Признавам, че верността към мен, с която наскачахте в реката, ми стопли сърцето, но сега съм готов да ви пратя по дяволите. Принцесата би искала да остане известно време необезпокоявана, тъй че застани веднага с гръб към нея.

Тя се смути и отново пламна. За разлика от него, беше забравила мъчителното обстоятелство, че е съвсем гола. Той седна, свали небрежно връхната си дреха, а когато и тя седна, я хвърли в скута й. Таня се пъхна вътре и въпреки че платът беше все още доста влажен, наслади се на топлината, оставена от тялото му. Като единствена дреха камизолата не беше достатъчна, защото имаше само няколко копчета на гърдите. На Таня първото копче й идваше на пъпа. Но дрехата поне й стигаше до коленете. Щеше да свърши работа, особено ако я придържа отпред с две ръце.

Шумът откъм храстите се засили и двамата мъже се приближиха към тях. Таня разбра кой я е открил, защото чу гласа на Лазар:

— Насам, насам!

А после друг глас попита:

— Ти намери ли Стефан?

— Даа, а пък той е спипал нашата малка рибка.

Малката рибка направи гримаса, която в тъмното никой не можеше да види. Питаше се дали не може съвсем тихичко да се измъкне, докато мъжете още се викаха един друг. Една ръка, която също не беше видяла, й помогна да се изправи на крака и остана на лакътя й, за да я откаже от подобни намерения, тази нощ нямаше да избяга още веднъж. Стефан сигурно щеше да намери начин да й попречи. Но утре…