Джоана Линдзи
Тайната принцеса (14)

Глава 14

„Лорелай“ беше един от големите параходи по Мисисипи, с две палуби и широка трапезария, отделна билярдна, малка библиотека и добре обзаведени кабини. Тази, в която Васили довлече Таня, беше средна по големина, а много по-просторна от спалнята й в къщи. И несравнимо по-уютна.

Леглото беше покрито с одеяло на цветя, покривката на масата беше дантелена. На масата беше сложена чудесна лампа от пъстро стъкло. Когато влязоха, тя беше вече запалена, защото кабината беше без илюминатори. Подът беше застлан с дебел ориенталски килим. В ъгъла имаше леген, бял с изрисувани златни листа, до него кана от най-фин порцелан. Под нея, грижливо сгънати, бели фланелени пешкири с монограма „Л“ — „Лорелай“.

На една от стените имаше поличка — да си нареди човек личните вещи. До отсрещната стена видя един върху друг, два куфара. За пътника ли бяха, или принадлежаха на някой от мъжете? В кабината имаше и един фотьойл. Ако го сложи до масичката с лампата, ще й е много приятно да седи в него и да си чете. Откакто Айрис я научи да чете, не помнеше да е имала време за такъв лукс. Четеше само счетоводната си книга и сметките, които плащаше.

Вратата беше от масивно дърво, разбира се, заключена. Това беше първото, което установи, преди да огледа кабината. За миг изпита желание да заблъска с юмруци вратата, но само би извикала по-бързо Стефан. И тя се отказа.

Седна в креслото и осъзна, че всичките й лоши предчувствия се сбъдват едно след друго. Въпреки всичко, не беше изгубила напълно кураж. Добре де, и вторият й опит за бягство се беше провалил, както първият. Ако се опиташе отново, Стефан така щеше да я бие, че после да не може да събере душа. Хубаво де, ще го почака да си изкара яда и пак ще се опита да бяга. Този път проклетият принцип на Васили „Дългът стои по-високо от желанието“ беше провалил плана й, но следващия път няма да се осланя на никакви предвиждания, кой от мъжете как ще реагира. Беше сбъркала и в предположението си, че ще се откажат да я преследват, от страх да не пропуснат кораба. Бяха вложили толкова време и усилия в нейното отвличане, че сигурно бяха готови и на нови неприятности.

Таня още не можеше да проумее, защо бяха избрали именно нея. Може би някой собственик на бордей им беше поръчал да му намерят екзотична танцьорка. Това обясняваше, защо не се отказаха, когато не повярва на фантастичната им история, или когато почна да им създава трудности.

И все пак, толкова ядове и пари заради едно момиче? Да не би в други кабини също да са заключени девойки? Момичета, тръгнали доброволно, повярвали в смехотворната история?

Но това би могла да разбере, чак когато параходът пристигне, а не можеше да отлага дотогава бягството си. Колкото повече се отдалечеше от Натчез, толкова по-трудно щеше да се върне.

„Изкарвал й душата, значи?“ — размишляваше Таня.

Получи недвусмислено предупреждение, преди бурята да я връхлети. „Не сега, Саша“ — чу го да казва, преди вратата да се отвори и отново да се затвори зад Стефан.

Кроткото влизане сигурно беше измамно. Таня предпочиташе да я беше тръшнал зад себе си, както преди в кръчмата. Знаеше, че блъсването на вратата поглъща поне част от гнева. Един поглед към Стефан й отне и последното съмнение относно настроението му. Беше повече от бесен. Очите, изпълнени с хипнотизиращия златен пламък, юмруците и устните стиснати, белезите побелели, изпъкващи по-ясно от обикновено. Тялото му беше напрегнато, той сякаш още се опитваше да се овладее. Беше готова да се закълне, че няма дълго да издържи.

Ботушите, връзката и сакото бяха изчезнали. Някой му беше дал пешкир да си избърше лицето и косата, и сега той висеше забравен на врата му. Батистената риза беше прилепнала и под нея се очертаваше всеки мускул на гърдите и ръцете. Стана й ясно, че досега беше имала само смътна представа за силата му. Беше много висок, много слаб и як, премного проклета мъжественост и неистов гняв лъхаше от него.

Въпреки волята си, Таня се загледа в юмруците му — бяха като огромни чукове.

Усети как я обзема ужас и лицето й стана като платно. Скочи и в миг се озова зад креслото. Но това сякаш го шибна. Стефан не се владееше. Гневът го беше лишил от дар слово и той мълчаливо преодоля разстоянието помежду им, преди тя да се сети да извика. Изпита смъртен страх, когато той грубо отмести единствената преграда помежду им. От устните й се изтръгна сподавен стон, когато усети как той я вдигна високо, а после я хвърли със сила върху мекото пружинено легло. Слава богу, че то посмекчи удара.

Тъкмо си помисли с облекчение, че за щастие, не я запокити срещу стената, когато се усети като затисната от канара. Тялото на Стефан покри нейното. Тежестта му я свари неподготвена и дъхът й секна. Без да я остави още веднъж да поеме дъх, той впи страстно устни в нейните. Не беше наказваща целувка, но прекалено сладострастна, та да може, в невинността си да изпита удоволствие. Беше като зашеметена. По-добре да беше я заудрял с могъщите си юмруци.

Някак инстинктивно разбра, че сега ще я покорява не с юмруци, а с тялото си. Изпита неволно облекчение, идеше й да се засмее, но смехът не мина през силно стиснатите й устни. Желанието й да се смее изчезна по-бързо, отколкото беше възникнало. В целувката му нямаше закачка, нито стремеж да събуди желанието и той не й даваше и най-малка възможност да я прекъсне. Стефан преследваше целта си с убийствена сериозност. Беше решил да я люби — от гняв.

Таня се опита да се брани с всички възможни средства. Не бяха много, защото едва можеше да помръдне под тежестта на тялото му. А той, изглежда не усещаше нито юмруците й, нито как дърпа косите му, още по-малко безпомощните й опити да го отблъсне. Не само не преставаше да я целува, но се впиваше все по-яростно в устните й. Дъхът му стана неин дъх и вкусът на устните му се смеси с нейния. Беше мъчително, изтощаващо, но и възбуждащо. Дивата борба с него беше изчерпала всичките й сили, цялата й енергия и сега беше безпомощна срещу страстните му пориви.

Сега я сковаваше страх. Години наред успяваше да избягва този род контакти с мъж и правеше всичко възможно, за да крие хубостта си. Но този мъж я желаеше, въпреки нейната външност и щеше да я обладае въпреки волята й. Не беше сигурна дали в момента той изобщо разбира какво върши. Това я плашеше най-много. Беше необуздан в страстта си, загубил контрол над себе си в безмерния си гняв. Изглежда, дори не забелязваше нежеланието й.

Беше толкова горещ! Вместо студ и влага след внезапната баня, той излъчваше топлина, проникваща на вълни през дрехите й. Влажната пара, която се вдигаше от тялото му, минаваше безпрепятствено през ризите й… Да я пази Господ, защото започваше да изпитва неща съвсем различни от страха.

„Лорелай“ потегли още с първото потапяне на огромното колело, тласъкът беше достатъчно силен, за да отклони за миг вниманието на Стефан. Изведнъж устните й станаха пак само нейни и вече нищо не пречеше на Таня да крещи или да го обсипе с упреци. Но тя мълчеше, сякаш парализирана от втренчения му поглед. Очите му още пламтяха и погледът им беше така пронизващ, че тя едва се решаваше да диша — от страх той да не загуби отново самообладание. Впрочем, какво разбираше той под самообладание? Таня не можеше да проумее какво чувство продължаваше да го владее, какви страсти се опитваше да усмири — дали желанието да я обладае, или изкушението да я набие.

Сега Стефан извърна леко глава, за да погледне ръцете си. Едната беше стиснала косата й в юмрук, другата мачкаше китката й. Веднага пусна косата, станала сякаш изведнъж толкова гореща, че се боеше да не го опари. После освободи китката й и се подпря на ръка.

— Махайте се! — заповяда Стефан. — Изчезвайте, преди да…

Не стана нужда да й повтаря, беше благодарна, че не се доизказа, защото предпочиташе да не знае какво би последвало. Но съвсем не беше лесно да се махне. Той продължаваше да я притиска с тялото си, изобщо не помръдваше. Успя все пак да се измъкне. Най-много я затрудни мократа пола, която с много усилия издърпа. Щом платът се поддаде, тя се отърколи до края на леглото, но очевидно със секунда закъснение.

— Ааа, не! — чу Таня гласа му зад себе си, а ръката му хвана полата й, преди тя да успее да я стисне между краката. — Трябва да си получите поне онова, което заслужихте — каза той.

Заканата беше недвусмислена. Поне за момента се беше отказал да я обладае насила. Но не беше забравил за отдавна обещаното наказание. В този миг Таня съжали, че Стефан се овладя.

Реши да не моли за милост. Добс никога не се трогваше от молби. Но как да се покори без съпротива на подобно наказание? Просто невъзможно. За да избяга от този параход, трябваше да остане здрава и читава, а не да лежи пребита и вързана за това легло.

Докато той да се отърколи до нея, Таня се опита още веднъж да се освободи. Беше стъпила на пода, но не можеше да си прибере полата, защото Стефан я държеше здраво. Опита се да я издърпа от якия му юмрук, но щом го погледна, разбра колко твърдо е решението му и колко е ядосан. Господ да й е на помощ, той можеше да я осакати.

Инстинктивно посегна към кръста си за ножа, но още преди той да предугади намерението й, Таня си спомни, че ножът вече не е там. Но тя имаше още един в кончова на ботуша. Острието не беше толкова дълго и опасно, но все пак по-добро от нищо. Сега единственото й желание беше да държи Стефан на разстояние, докато стане възможно да се разговаря разумно с него. Наведе се, но ръката му вече се протягаше към нея.

Дръпна се и закри неволно лицето си с ръце, да го запази от очаквания удар. Но удар не последва. Вместо това той я притегли в скута си, в поза, която не изискваше по-нататъшни обяснения.

Очите на Таня блеснаха учудено. За бога, той наистина ли се канеше да й нашари задника? Невероятно!

За това ли трябваше да я е грижа сега? Беше забравила заканата му отново да й запретне полата. А Стефан го направи и то твърде чевръсто. Сега и това нямаше значение, след опасенията, които й внуши Васили. Беше очаквала най-лошото и този пердах изобщо не я плашеше.

Изпита такова облекчение, че би се разсмяла, но си позволи само лека усмивка. При първия удар Таня леко се сви, а после пак се засмя. Устоя на желанието да свие мускули, напротив, отпусна ги, за да смекчи ударите. И се отдаде на приятното занимание да измисля мъчения за Васили — как ще го подложи на бавни изтезания заради безумния страх, който й беше внушил. Задникът й се сгорещи, после изтръпна. Стефан се отнасяше сериозно към задачата си и щеше да спре чак след като му поотмине. Таня беше доволна, че избра този, а не другия начин. Странно наистина, че гневът пробуждаше желанието му да люби. Що за навици за един мъж!