Джоана Линдзи
Тайната принцеса (46)

Глава 46

Таня прекара нощта в удобно кресло, но отвори очи със схваната шия, когато някой я разтърси за раменете, за да я събуди. Видя като през пелената лицето на Стефан, надвесено над нея и за малко не извика, уплашена от израза му. Откога ли е буден и мъдрува върху случилото се през последните два дена? Ако се съди по разкривеното му от яд лице — отдавна. Но дали причината не беше друга?

— Ще позволите ли да ви пожелая добро утро? — попита предпазливо, но в същия миг я вдигнаха грубо от креслото и я разтърсиха с все сила.

— Нали ви казахме, че в този край има вълци! — кресна й Стефан.

— Да, да, и мечки, и…

— Имате ли представа за колко време може да ви разкъса вълк? — изкрещя той втория си въпрос.

Таня най-сетне разбра.

Боже милостиви, как можа да забрави историята с неговия брат. Разбрал за нейното изчезване, Стефан е могъл да мисли само за тази трагедия.

— Съжалявам, Стефане — каза тя сериозно и този път през ум не й мина да го лъже. — Вие ме пренебрегвахте и единственото ми желание беше да привлека вниманието ви, за да ви кажа, че грешите. Позволих на друг мъж да ме целуне и не изпитах абсолютно нищо. Следователно все пак има значение кой ще ме целуне.

Макар и твърде обстоятелствено формулиран, фактът, че тя го желае, в миг преобрази Стефан. Гневът, предизвикан от страха за нея, отстъпи пред нахлулите нови чувства. Той още я държеше за раменете, готов да я разтърси. Но сега я привлече към себе си и лудешки я целуна.

Таня не се питаше: защо изведнъж тази целувка? Защото е ядосан, разбира се. Ех, важното е, че няма да изпълни прибързаните си закани и тя реши да не се кара с него. Гневът, с който заспа и тя, сякаш се стопи. Наистина, огромна беше властта, която една целувка имаше над тях двамата. Тя ги успокояваше, но пак тя ги възпламеняваше за нещо неспокойно, но радостно. На което побързаха да се отдадат. Движенията на езика му срещнаха възторжения отговор на нейния език. Тя му помогна да си свали ризата — той вече я беше разкопчал. После нейната пола се плъзна на пода. Той изглежда не се учуди, че под полата Таня беше гола. Вечерта беше свалила бельото, за да й е по-удобно през нощта. Беше оставила само полата и блузата като дан на благоприличието. Така спеше и на парахода, но той май не обръщаше внимание на такива подробности. Не го беше забелязал и миналия път. В момента трябваше да се примири с такава липса на наблюдателност, защото не искаше да го бави.

Сега тя пое инициативата като го подтикна лекичко към леглото. Когато стигнаха до него, пак тя направи така, че целувката им да не прекъсне нито за миг, докато се отпускаха бавно върху постелята. Трябваше да внимава да не възникне някоя от причините, които имаха за фатална последица неговото изтрезняване, трябваше да мисли и за проклетото му обещание. Споменът за него можеше да сложи край на любовната игра.

Правеше всичко Стефан да си остане в подхранваното от гнева възбудено състояние. Не отслаби прегръдка, дори когато той вече я събличаше, чак когато бяха голи и двамата, Таня се отпусна, за да се наслади на онова, което ставаше. Озова се във водовъртежа на безумна страст, на неудържимо, лудо желание, което крещеше, искаше да бъде задоволено.

Този път не внимаваше много-много какво прави той. Беше погълната от невероятните чувства, които пробуждаха в нея ръцете му, следващи с възбуждаща бавност пътя от шията й до бедрата. Беше й необходимо време да разбере, че е престанал да я целува.

Защото я съзерцаваше като омагьосан. Когато тя отвори очи, ръцете му застинаха. Погледите им се сляха и тя разбра, че от гнева му няма и следа.

Таня усети как я залива вълна от парещо разочарование.

— По дяволите, Стефане, възможно ли е тъкмо сега да се успокоиш? — изстена тя.

За голяма нейна досада той избухна в смях и продължаваше да се хили, когато нахално я попита:

— Защо? — После се наведе и нежно ухапа долната й устна, а после почна да я ближе. — Мислиш, че ще спра да те любя? — Дори когато говореше, устните му се протягаха жадно към нейните. — Спомни си, малка блуднице, че с благословията на твоя баща ти ми принадлежиш от деня на раждането си. — Ръката му галеше гърдите й с властно чувство за собственост. — Ти си единствената жена, която е била изцяло моя. Никога вече няма да те обладая нетрезвен или гневен, Таня. Нали ти обещах.

Нима очакваше в такъв миг отговор от нея? Беше така безмерно щастлива да чуе „принадлежиш“ и „всецяло моя“, че трябваше да му върне част от това блаженство, за да не умре от радост. С едната си ръка обви шията му, за да притегли по-силно устата му към своята. Езикът й се промъкна между устните му, за да си играе с неговия и да го възбужда, а другата ръка потърси смело члена му и го загали, както кадифето гали стоманата.

Лекото й докосване изтръгна от него силен стон, който я прониза със сладостна тръпка. Тя искаше да го люби и той откликна на нейното желание. В мига, в който й се струваше, че няма да издържи миг повече, той пое инициативата, притисна я силно към себе си, изпълни я с пламъка си. За разлика от миналия път, сега проникваше в нея бавно, чувствено, сякаш за да направи чудото малко по-продължително. После я облада с дълбоки, могъщи тласъци и я поведе към главозамайващия върховен миг, от който тялото й почна диво да пулсира до последния негов тласък, но с постепенно утихваща сила. Тогава тя отново се усети сякаш разкъсана от горещите талази на последните му спазми.

Таня не искаше действителността да застане между тях. Миналия път това не й донесе нищо хубаво. Но не можеха да останат да лежат вечно там, силно прегърнати, колкото и да го желаеше. Беше утро, останалите сигурно вече бяха на крака и се готвеха за отпътуването. Освен това на Таня й предстоеше да се оправдава за глупавата си постъпка, която я отведе право в ръцете на разбойниците.

Беше малко учудена, когато усети устните му да докосват неясно бузата й и го чу да пита без особено любопитство:

— Кой те целуна, без да те накара да изпиташ нещо? Хайде казвай!

Без капка чувство на вина заради яростта, която отговорът й можеше да предизвика у златокосия мъж, тя отговори:

— Васили. — Но веднага възстанови честта му, като добави: — Направи го въпреки волята си и отстъпи, едва когато му обясних, че не го ли направи той, ще помоля друг.

Стефан се надигна на лакът, за да й хвърли недоверчив поглед:

— Обикаляла си наоколо и си молила за целувка?

— Само за да разбера дали имаш право.

— Не ти ли стига предишният опит?

Тя не се остави да я обърка. Беше толкова сита и така спокойна, че нищо не можеше да я смути.

— Не ми е приятно да те разочаровам, както разочаровах Васили, защото той ми зададе същия въпрос. Но миналия ми опит далеч не е толкова богат, колкото си въобразявате вие двамата.

— Да си призная за свое най-голямо учудване, вече бях склонен да изпитвам признателност за този твой опит — усмихна се Стефан.

На Таня й секна дъха, но сега вече знаеше какво има предвид. Изчерви се, но му отговори:

— Не беше опит, а само инстинкт.

— Не исках да те обидя, Таня — каза той меко.

Знаеше, че е така, въпреки че все още й беше трудно да повярва. Но ако и занапред реакцията му ще е такава, ако го укротява липсата на чувство за вина, тя трябва да се погрижи да пришпорва по друг начин желанието му да се любят.

— Защо не останем днес тука? Да се запознаем по-отблизо с чувството си за „благодарност“?

Той се разсмя и се отърколи през леглото, без да я пуска от обятията си, за да се отърколи и тя с него. Погали я по косата и притисна лицето й към гърдите си.

— И аз бих искал да имаме малко повече време, но баща ми сигурно ни очаква с нетърпение. Не се съмнявам, че е пресметнал дори часа, в който е вероятно да се появим, а това закъснение…

— Ще го разтревожи — въздъхна тя. — Да, разбирам.

С якичка плесница по задните й части, Стефан я подкани да се облича, но я забавиха още четири целувки, въпреки че се опитваше да изпълни заповедта му. Днес този мъж сякаш не можеше да я пусне от обятията си, но и тя не го искаше. Беше на върха на щастието, защото Стефан е до нея и то по толкова необичаен начин.

Бяха вече готови за път, когато и Таня използва чудесното му настроение, за да попита:

— Какво означаваха думите ти, че Павел ми е спестил камшика?

— Нищо важно — отговори той, но после изведнъж я хвана за брадичката и добави строго: — Не пренебрегвайте никога предупрежденията, Таня.

Тя се засмя, сигурна, че от сега нататък Стефан никога няма да й направи по-строга забележка.

— Но и ти не бива повече да ме пренебрегваш, Стефане. Когато съм ядосана, върша безразсъдни неща.

— О, господи, не ги ли вършим всички!