Джоана Линдзи
Тайната принцеса (12)

Глава 12

Таня би искала колкото може по-дълго да не гледа Стефан в очите, по-точно би отложила мига, в който той ще я погледне в лицето. За съжаление, не зависеше от нея. Когато Серж се обърна на Стефановия глас, ръката му, която я придържаше през кръста, завъртя и нея. Тази маневра я изтласка на първа линия, изложи я на пронизващия поглед на сатанинските очи. Ако нездравият пламък в тях не беше предизвикан от думите й, това значеше, че го е запалило немитото й лице.

Но когато се приближи бавно към тях, Стефан се обърна не към нея, а към приятелите си:

— Опитахте се, вярвам, да я убедите много приятелски да изпълни заповедта ми, нали? Не се съмнявам също, че й обяснихте, защо.

— Разбира се — увери го Лазар. — Разсъждавахме за отговорността например.

— Помъчихме се да я убедим да не изчезва без нас — добави Серж.

— Виж ти! Значи трябва да предвидим и такава възможност.

Таня заби силно ток в стъпалото на Серж, като благодарност за безотговорния му брътвеж. Серж изпъшка, но я пусна чак когато Стефан застана пред тях. Серж лекичко побутна Таня в гърба, тя загуби равновесие и политна към гърдите на Стефан. Ръцете му я заключиха в стоманен кафез. Пръстите му потънаха в разпиляната й до кръста коса, притиснаха я цялата към него. Струваше й се, че усеща пулсирането на гнева му, който я заливаше на вълни.

— Пуснете ме! — понечи да каже, но той я прекъсна с едно категорично „Не!“.

— Горчиво ще съжалявате, че не ме послушахте, Татяна — добави той зловещо, но така, че само тя да може да го чуе.

Под сивия си грим Таня пребледня като платно. Но само след секунда си спомни, че за тези мъже е стока, от която гледат да изкарат повече пари. А никой не поврежда стоката си нарочно, колкото и да е разгневен. Стефан отново я заплашваше с обещаното детско наказание. Такава дреболия не биваше да я тревожи.

Таня се заслуша какво си говорят мъжете. Разбра, че някаква карета вече е на разположение, че на мъж по име Саша е наредено да занесе багажа й на пристанището, че било добро знамение, дето са открили навреме пленничката си и ще могат да напуснат града с „Лорелай“. Но не бивало да губят повече време. Речният параход щял да потегли до един час.

После мъжете изведнъж млъкнаха и Таня остана с впечатлението, че я оглеждат и преценяват едновременно от три страни. Би трябвало да извие врат, за да се убеди с очите си, че е права. Стефан продължаваше да я притиска толкова силно, че едва виждаше нещо. Дали не изчакваха нейната реакция? Нали беше чула всичко, пък и схващаше бързо. Мъжете имаха намерение да я качат на парахода, но дали не бяха проумели най-сетне, че това е немислимо без съгласието й.

Изглежда, добре беше преценила ситуацията, защото следващите думи на Стефан бяха:

— Ще ни трябва дървен сандък.

Таня се ужаси и вече беше готова на ожесточен отпор, но за нейно учудване Лазар я предвари:

— Тя е принцеса от кралско потекло! — напомни той на Стефан.

Значи комедията щеше да продължи. Принцесата от кралско потекло беше готова да се изсмее подигравателно, но поредната забележка на Стефан препълни чашата:

— Когато заприлича на принцеса, няма да възразявам да бъде почитана като такава.

Таня понечи да се обърне към Лазар и Серж, движение, което в желязната й клетка изискваше употреба на сила.

— Нима сте готови да му позволите да ме засипва с обиди, защото го е яд на мене? — възкликна тя.

Серж избягна погледа й. Поставен в неловко положение, Лазар й отвърна намусено:

— Мисля, че ви обяснихме, Татяна, кому трябва да се подчинявате. Само той може да реши, как ще бъдете транспортирана. Но ако го замолите много мило…

Лазар не се доизказа и тя можеше да разбира намека му както си ще. Мило ли? По дяволите, нямаше изгледи тя да бъде някога мила с този дявол зад гърба й, който веднага я обърна към себе си, за да не моли с поглед, или с призоваващи за съчувствие гримаси, приятелите му за помощ. Боже господи, като че ли беше способна да го направи!… Впрочем, защо не, защо да не опита? Как иначе ще му се изплъзне? Сигурно не като се остави да я натъпчат в дървен сандък, изваден навярно от собствения й килер. Нито един не беше достатъчно голям, за да й предложи поне минимални удобства.

Тя отметна глава и най-сетне можа да погледне към Стефан. А той сякаш само това беше чакал, защото веднага срещна очите й и сърцето й за миг спря да бие. Погледът му се плъзгаше бавно по лицето й и не оставяше съмнение по въпроса, за какво мисли в момента. За това, че тенът й е сив, а би трябвало да има цвета на мляко с мед.

— Изненадвате ме, принцесо — подхвана той съвсем необичаен за него, непринуден тон. — Бях твърдо убеден, че ще положите всички усилия, да не става нужно повторно да ви запретвам полата.

Да я запретне? Господи, не беше и помисляла, че може да изпълни заканата си „да й сгрее задника“ и то без да остави полата й на мира, та поне да посмекчи ударите. Изведнъж се оказа, че обещаният бой е реална опасност, нещо, което тя трябваше на всяка цена да предотврати.

— Веднага ще се измия — предложи му тя тихичко мир.

Беше й невероятно трудно да изяви покорство, но не виждаше друга възможност.

— Сега вече няма време.

Значи не й оставаше изход?

— Но аз не съм дете, което… което… — Не можеше дори да го изрече, а шумът от провлачени стъпки зад гърба й подсказа, че разговорът е бил пред свидетели, че са го чули…

Заради този мъж се беше изчервявала днес безброй пъти, по-често, отколкото през целия си живот и макар да мразеше от дън душа главния виновник за всичко, не можа да измисли нищо по-добро от това да зарови глава на гърдите му, благодарна, че бяха толкова широки.

— Ще ви кажа нещо, принцесо — чу тя гласа му. — Вие сте невероятно твърдоглава жена — странно, в гласа му звучеше сякаш въздишка, а не гняв и това събуди в нея слаба надежда.

— Да не очаквате от мен да съдействам за собственото си отвличане? — измърмори тя гневно в ризата му.

— Очакваме от вас да сдържите думата, дадена от вашия баща, че ще се омъжите за краля. Очакваме също, че ще престанете да се съпротивлявате на нещо, което не можете да промените.

— Да не се съпротивлявам, след като вие не проявявате капка честност? — отметна тя ядосано глава. — Неспособни сте да измислите прилична лъжа, за да ме накарате да ви последвам. Сервирате ми една толкова неправдоподобна история, че…

— Че може да бъде само истина.

— Единствената истина е, че не желая да тръгна с вас — сопна се тя.

Изразът на лицето му издаваше скептицизъм.

— Искате да ви повярваме, че предпочитате слугинския си живот, затъпяващата кръчмарска работа? Така ли? Живот, изпълнен със сладострастни видения на сцената и в спалнята, може би?

Таня си пое рязко въздух, после се оттласна с крака, за да усети поне бедрото му, реакцията й на обидите. Ръцете му я притиснаха още по-силно, но тя го възприе по-скоро като рефлекс, отколкото като наказателно действие. Не й се отплати с нищо друго за причинената болка. Затова и тя отговори на въпроса му със спокойствие, което не се връзваше с яростта, с която го беше настъпила.

— Бих предпочела все пак да не ми се нарежда какво да върша и какво не. Целият ми живот отиде, за да постигна сегашното си положение. Вече не дължа обяснения никому, освен на себе си. А вие ми цъфвате със смешната си приказка и със заплахите си, с обидите си и с арогантната си увереност, че можете да разполагате с живота ми. Е да, само че не можете. Нямате право. Никой няма това право и никой никога няма да го има.

— За жалост нямаме време да поговорим за примамливото съществуване, към което се стремите. Впрочем, на такова могат да се радват малцина от нас. Що се отнася до правото да разполагаме с живота ви, то произтича от факта, че сте родена в Кардиния, а всеки кардинец е поданик на царуващия монарх и е длъжен да се подчинява на върховната му воля.

— Кой, аз ли да му се подчиня? Тъкмо това не приемам, Стефане, подобни аргументи не са в сила за мен. В тази страна онова, което искате да сторите, е противозаконно. Независимо от каквито и да било обвинения.

Таня забеляза с отчаяние как той хвърля поглед към тавана, сякаш за да каже: „Защо ли приказвам с нея?“. А после заповяда сърдито на Лазар и Серж:

— Чакайте ни долу! — тя изтръпна от лошо предчувствие.

Докато останалите минаваха край тях, разгневеният му поглед отново спря на нея. Мекият златист цвят на очите му в този миг я поуспокои. Той я погали лекичко по главата, сякаш за да й вдъхне кураж. Как трябваше да го разбира?

— Признавам, Таня, че може би избързах с настояването да хвърлите тези дрехи. Защото сега изглеждате като мърляво бостанско плашило — добави той с онзи доброжелателен израз, който предшестваше най-често смеха му. — Но щом искате да изглеждате така, ваша воля.

Тя не повярва нито миг в това спокойствие пред буря.

— Какво по-точно искате да кажете? — попита го плахо.

— Че ще забравим за наказанието, което ви се полагаше за непокорството. Нека вместо това да сключим договор.

Предложението беше още по-подозрително, но тя каза само:

— Продължете, слушам ви.

— Ако ми обещаете да не правите повече номера, ще можете да престъпите свободно и без насилие на „Лорелай“.

— В противен случай ще бъда занесена на борда в сандък, така ли? — попита тя и очите й се превърнаха в две зелени цепки.

— Вързана, с кърпа в устата и напъхана в сандък — обясни той.

— Дали не можем да сключим друг договор? — предложи тя с глух глас. — Обещавам да не казвам никому как сте се държали тук, ако чисто и просто се изпарите и повече не ми се мяркате пред очите.

Ръката, която продължаваше да лежи на хълбока й, стискаше достатъчно яко, за да напомни кой в момента е господар на положението.

— За да няма повече недоразумения, Татяна, повтарям, че вие ще трябва да дойдете с нас. Можете да изберете само как.

— Но аз не искам — изкрещя тя. — Това никакво значение ли няма?

Той поклати бавно глава, а тя пое тежко въздух. Значи, наистина щяха да я отвлекат, независимо от това какво ще каже, или ще направи. Да, нямаше друг избор. Трябваше да приеме предложението му, или да се откаже от всеки по-нататъшен опит за бягство.

— Е, добре — процеди неохотно. — Щом няма друг изход, ще тръгна с вас.

— И няма да правите номера?

— Няма да разговарям с никого, ако това имате предвид.

— Чудесно! Но не забравяйте, Таня, че това е споразумение, както е прието в такива случаи, бъде ли нарушено, ще има и последици. Вече знаете смятам, какви ще бъдат те.

„Горко ти, ако още веднъж се изчервиш, малката. Той просто се опитва да те сплаши, иска ти да се страхуваш от него. Като избягаш, заканите му няма да струват пукната пара.“

На него каза:

— Ако наистина толкова бързате да се ометете оттук, не е ли време да ме пуснете?

— Струва ми се, че преди това договорът ни трябва да бъде скрепен с една целувка.

— Н-не — беше всичко, което тя можа да каже, преди устните му да се впият в нейните.

Първото движение на Таня беше да се възпротиви на целувката му, но после изведнъж си помисли, че това сега е рядък случай да поведе Стефан по лъжлива пътека. Поне що се отнася до чувствата й. Ако е толкова нагъл, та си въобразява, че целувките му й харесват и заради тях ще се примири по-лесно със съдбата си, може да понамали бдителността си. А това би улеснило нейното бягство. Фаталното беше само, че целувките му наистина й харесваха. Не й беше никак неприятно да усеща как устните му се движат бавно и страстно, притиснати до нейните. На това тя се отдаваше без преструвки.

Да, но такава стратегия криеше и рискове — разбра го, защото дълго стоя, замечтана, преди да се върне към действителността, дълго след като я беше пуснал от прегръдката си. Не влизаше в плановете й да си губи главата от целувките му. Нито беше допускала, че ще изпита силното желание да го върне и да получи много повече…

Бързо потисна лудото желание и надигащото се от дълбочините на душата й, още слабо и неукрепнало, чувство на нежност. Този проклет дявол притежаваше сила, която тя не биваше повторно да предизвиква. Но когато го погледна, стори й се, че малкият експеримент не е направил и него особено щастлив.

Думите му потвърдиха предложението.

— Само като си помисля, че бях почнал да се питам дали не греша, дали пък не сте, по чудо, все още девствена — каза той. — Глупаво от моя страна, нали?

— И все пак не сте напълно сигурен, надявам се?

Стефан само се засмя. Беше самодоволно изсмиване, по-красноречиво от всякакви думи.

„Ти как си мислиш“ — това означаваше смехът му. Таня си спомни веднага и за обещанието, че ще я накара да сподели леглото му още преди пътуването им да е свършило. Но защо и четиримата бяха толкова сигурни, че е курва? За малко да го попита, но реши, че в момента не е в състояние да понесе повече обиди. Не й оставаше време, ако тълкуваше вярно припряното нетърпение в погледа му.

Не беше сгрешила, защото той я хвана за ръката и я дръпна към стълбата.

— Ела с мене, Таня…

— Момент! — прекъсна го тя рязко. — А багажът ми?

Той дори не се озърна и продължи да я дърпа:

— Надявам се, че от тук нататък ще правите каквото ви кажат и то когато ви го кажат.

С други думи беше загубила и последния шанс да вземе поне някоя и друга дреха. Искаше да се закове на място и да протестира с крясъци против такова отношение, но изведнъж проумя, че най-добре ще е да остави тук всичките си вещи, за да ги намери, когато се върне. Беше за предпочитане пред риска да остави нещата си при тези дяволи, щом й се отдаде възможност да се отърве от тяхната компания. Разбираше също, че Стефан иска и по този изтънчен начин да й отмъсти. Е хубаво, нека си вярва, че е успял.

Възникваше обаче още нещо, за което трябваше да се погрижи. Нямаше да е никак зле да получи помощ в усилията си да се отърве от тези мъже. Да й помогне можеше само Добс, като изпрати човек по следите й, но той нямаше дори да знае, че е изчезнала. Изглежда, не беше чул гюрултията пред неговата врата, нито беше забелязал, че нещо не е на ред, защото имаше навика след закуската да заспива. Спеше като убит до късно след обяд, когато отваряха „Харема“. Да беше чул нещо, гласът му щеше да гърми из цялата къща, докато не разбере какво е станало.

— Трябва да ми позволите да кажа поне довиждане на Добс — настоя Таня и този път наистина не помръдна от мястото си.

Въпреки всичките й усилия, Стефан не я пусна, а продължи да я влачи подире си.

— Необходимо ли е? — попита той. — Добс изсипа куп лъжи за вас, въпреки че не знаеше, защо ви търсим. Този мъж не ви е приятел.

— Зная, но ми е все пак нещо като роднина и почти единственият, когото съм имала.

— Вече не е.

Каза го така непринудено, прозвуча така истински, че Таня се обърка за миг. Бог да й е на помощ, беше наистина превъзходен лъжец. Но тя не се остави да бъде заблудена.

— Ако догадката ми е вярна — каза тя присмехулно, — искате да ме убедите, че вие сте мой роднина?

Беше я довлякъл до средата на стълбата и пак не погледна към нея, докато й отговаряше:

— Имаме общи предци. Пет поколения преди нас. За да бъда по-точен — вие сте ми шеста братовчедка.

— Вярвам го точно толкова, колкото и на всичките приказки. Боите се само да не кажа на Добс, че изчезвам.

— Да, мисля, че той би се опитал да ви спре. Добре ви използва, нали? Робиня, която не му струва пукната пара. Много удобно за него.

И тя си беше мислила същото, откакто порасна достатъчно, за да разбере, че Добс няма никакво право да изисква от нея толкова много. Сега му беше икономка, слугиня, готвачка, перачка, болногледачка, а в кръчмата и счетоводителка, деловодителка, домакиня, келнерка, понякога дори барманка или танцьорка, според Стефан и приятелите му в свободното време дори проститутка. Та кога — питаше се — беше имала поне миг свободен? И все пак, за цял живот робски труд, щеше да я възнагради собствеността върху „Харема“.

Ако тези мъже наложат волята си, ще загуби кръчмата, а заедно с нея и свободата си. Това в никакъв случай нямаше да допусне.

Бяха в средата на кръчмата, когато Стефан изведнъж спря. Разбра, може би, че неговата комедия изисква смяна на тактиката.

— Ако наистина имате приятели и те живеят наблизо — предложи той, — можем да пожертваме една-две минути, за да се сбогувате с тях.

Приятели? Единствените й приятелки бяха няколко барманки, но и с тях отношенията се промениха, откакто тя командваше тук. Пък и Стефан едва ли имаше предвид такива приятелства, защото с момичетата Таня никога не се беше чувствала истински близка.

— Нямам никого — каза тя и този отговор внезапно я натъжи. Досега не се беше замисляла над тази празнина в живота си.

— Поне някой любовник, на когото държите особено много? — настояваше Стефан.

В миг тъгата отстъпи място на нова ярост:

— О, те са толкова много! Ще ми дадете ли цял ден на разположение, за да успея да ги обиколя?

След тази саркастична забележка тя бе повлечена безмилостно и след миг прокле нерешителността си, защото видя каретата и заобиколилите я мъже, готови на всичко, за да попречат на бягството й. Само след миг щяха да я обкръжат. Толкова ли не можа да посочи кого да е, та ако ще и някой от Добсовите приятели на чашка, вместо да изпусне последната си възможност, само и само за да вбеси Стефан със сарказма си. „Виж, този път добре се нареди, малката! А сега не е ли по-добре да им помогнеш да те отвлекат! Да беше искала, нямаше така чудесно ги улесниш!“