Джоана Линдзи
Тайната принцеса (34)

Глава 34

— Защо така грубо, Стефане? — попита Таня, щом се настаниха удобно в каретата. Беше я хванал за ръката и почти я беше извлякъл от кабината и от парахода, при това, без да каже нито дума. Но тя твърдо реши да го накара да наруши мълчанието си, да изкаже мислите си, дори ако се наложи за тази цел отново да го вбеси. За щастие бяха сами и нямаше кой да я спре. Лазар и Серж се грижеха за багажа и щяха да ги последват с друга карета. Васили беше зает с продажбата на парахода. Бяха го купили, само за да ги докара от Америка. Разположена навътре в сушата, Кардиния нямаше флота и параходът вече не й трябваше.

— Заради промяната в облеклото ли е? — попита тя упорито, защото Стефан още не поглеждаше към нея. — Чувствате се в тях повече като крал и по-малко като обикновен гражданин? — Никакъв отговор. — Бяхте напълно прав, с такива дрехи на бреговете на Мисисипи щяхте да се хвърляте в очи.

— За какво говорите всъщност, Таня?

Той упорито не я поглеждаше. Вместо него да накара да избухне, този път щеше себе си да докара до пристъп на бясна ярост.

— О, за нищо важно. Просто казах, че разбирам, защо не носехте в Америка дрехите от втория куфар. Щяхте да привлечете всички погледи с чуждоземските си одежди.

Трябваше да признае, че Стефан изглежда великолепно, целият в черно с тази дреха с почти военна кройка. Панталонът му беше натикан в лъскави ботуши до коленете, достатъчно тесни, за да очертаят мускулестите му крака. Кадифената връхна дреха приличаше по-скоро на мундир. От яката до кръста беше обшита със сребристосиви галони, а надолу с ширити. На широкия сребърен колан висеше великолепна, също сребърна ножница. Мечът в нея беше така изкусно изработен, че сигурно служеше само за украшение. Подплатено със зибелин кадифено наметало падаше красиво от раменете му, придържано от сребърна верижка и закопчалка, обсипана със скъпоценни камъни. На главата си носеше кафяв самурен калпак, който обрамчваше лицето му. Лазар каза, че се наричал кучма.

Въпросът й би трябвало да го обиди, но Стефан коментира забележката й кратко и ясно:

— Трябваше да надникнете през прозореца, преди да казвате, че дрехите им били странни.

Както обикновено, беше прав. Не можеше да отрече, че е в чужда страна, където хората се обличат по начин, съвсем различен от обичайния за нея.

Обясниха на Таня, че страната, през която минават, принадлежи сега на Прусия, но преди е била самостоятелно кралство Полша. Тъй че повечето й обитатели са поляци, особено тук, в старото пристанище Данциг. А тези поляци, мъже и жени, оказваха предпочитание към дълги палта с фантастични ръкави. От раменете до лактите това бяха широки буфан ръкави, а надолу, до китката, съвсем тесни. Бяха много по-дълги от ръцете, които покриваха и най-често без маншети. Хората ги пускаха да се олюляват свободно край тях, или ги прехвърляха през рамо. Един мъж, който приличаше на войник, беше вързал двата си ръкава на тила. Шапките и баретите бяха не по-малко странни, повечето плоски, а други високи и с чудновата кройка. Косите на мъжете бяха или много дълги, или съвсем късо подстригани, почти до кожа.

— Разбрах ви, прав сте — призна Таня и се отказа да критикува облеклото му. След като погледна през прозореца, то й се виждаше вече твърде скромно. Сега опита да приложи още веднъж новия си подход. — Длъжна съм да призная, Стефане — каза тя, — че по време на пътуването научих много за вас и сега имам чувството, че сме стари приятели.

Лицето му се вкамени. Не можа да скрие, че не разбира намеците й, а това ужасно го притеснява. „Чудесно!“ — засмя се в себе си Таня и рязко смени темата.

— Лазар не можа да ми каже много за моя баща. Разбрах само, че се е радвал на огромна популярност и уважение, защото е успял да запази традициите на предците си и да отбрани Кардиния срещу Османската империя, покорила много съседни страни. Но и вашият баща е управлявал народа си с твърда ръка, нали?

— Ние сме сключили изгодни договори с турците и, което е още по-важно, поддържаме с тях добри взаимоотношения. Династията Яначек винаги е смятала за най-разумно да предлага на победения враг искрено приятелство. Династията Барани изповядва същата философия.

— Хм, да, Лазар ме посъветва да разпитам вашия министър-председател Максимилиян Данев за някои лични неща свързани с баща ми, защото той го е познавал добре. Но разбрах, че и вие можете да ми разкажете за кървавата вендета, отнесла за няколко месеца не само него, но и всички останали членове на моето семейство.

Това й спечели най-сетне вниманието му и един учуден поглед.

— Вие още ли не знаете, защо ви изпратиха толкова надалеч? Васили можеше да ви обясни.

— Нямах желание да го питам — прекъсна го тя. — Но нали вас мога да питам за всичко, щом ще станете скоро мой съпруг.

Това окончателно го обърка, достатъчно всеки случай, за да изтръгне от устата му въпроса:

— Значи приемате тази женитба?

Таня сви с привидно безразличие рамене.

— Ще зависи — каза тя.

— От какво?

— От вас.

— Какво? — възкликна той и погледът му стана изведнъж толкова пронизващ, че тя едва го издържа.

— О, как да ви обясня. Бихте могли да се опитате например да ме убедите, че искате да се ожените за мен, защото сте разбрал, че не можете да живеете без мен и ме обичате до полуда.

Той смръщи така гневно вежди, че тя сведе очи.

По дяволите! Гласът й трябваше да е сериозен, а не ироничен, би могла и да се ограничи с думите „искате да се ожените за мен“, а не да става смешна с останалото. Ето, той вече е сигурен, че му се подиграва.

„Успя да развалиш всичко, малката. Беше чудесна възможност, но ти я пропиля. Нямаш капчица ум в главата.“

Замисли се дали да не се извини. Поглежда го скришом и за малко не се засмя. Очите му пламтяха като въглени. Така го беше ядосала, че само по чудо не лежеше вече по гръб, разкъсвана от целувките му… Потръпна от страст само при мисълта, че… мисъл, която дотогава не й беше минавала през ума. Намерението й беше да го изкара малко от равновесие, да го принуди да издаде поне част от истинските си чувства. Не беше и мечтала за по-големи последици от пробуждането на неговия гняв. Но ето че те бяха налице, а тя нямаше нищо против да ги изпита върху себе си и то веднага. Колко по-лесно щеше да е, ако той вземе инициативата. Ще й спести усилията да го насърчава и, кой знае, може и да се види отблъсната.

— Настоявате ли за отговор, принцесо?

Гласът му прозвуча толкова мрачно и заканително, че тя се поколеба. Той още се владееше, но всичко висеше на конец. Неверен отговор можеше лесно да пререже конеца. Дали ще й хареса любов в пътуваща карета и то посред бял ден? В момента й беше все едно ден ли е, или нощ.

— Да — беше отговорът, който Таня даде с вирната предизвикателно брадичка.

— Когато се омъжите за мен, ще станете кралица — напомни й той. — Достатъчно основание, за да приемете сватбата доброволно и дори с готовност.

Това не беше отговорът, който очакваше. Още повече, че въпреки предизвикателството й, Стефан продължаваше да пази самообладание.

Опита се да възвърне някакво съответствие между очаквания и действителност. Въздъхна и отново се загледа през прозореца.

— Просто не зная — измърмори тя, колкото да сложи край на разговора. — Все още свиквам с мисълта, че съм принцеса. Единственото, в което съм сигурна е, че с титлата дойдоха и чудесните дрехи. — А после, вече по-сухо, добави: — Искахте да ми разкажете за кръвното отмъщение.

— Искал съм?

Погледна го с измъчена мимолетна усмивка.

— Да, искахте, защото сте убеден, че трябва да го зная.

Изчака мълчаливо той да я изгледа с дяволските си очи. Когато пламъкът в тях се поукроти, вече знаеше, че заключението му е било: поне тази тема няма да предизвика иронията й.