Джоана Линдзи
Тайната принцеса (44)

Глава 44

През нощта Таня бе чакала с нетърпение Стефан да се върне в лагера. Той и Серж бяха отишли до съседното село да научат нещо за областта, през която им предстоеше да минат. Трябваше, освен това да осигурят закуската за сутринта, когато цялата свита щеше да мине през селото, за да купят припаси и за обеда.

Лазар й каза, че в тази планинска част от страната скитали разбойници и какви ли не още хора извън закона. Поради своята отдалеченост, дивата си природа и примитивния начин на живот, тукашното население лесно пренебрегвало законите на съседните страни — на Австрия, на царство Полша, или поне онова, което е останало от него, откакто друга част е под руско владичество, най-сетне дори законите на Русия.

За нещастие северният път за Кардиния минавал тъкмо през тези земи, но те могли да се прекосят за половин ден. Беше уверил Таня, че местните хора не нападали добре охранявани пътници. Но Таня нямаше нужда да бъде успокоявана, тя не знаеше какво е страх. Още в началото на пътуването я предупредиха, че по тези места и обитателите на природата са не по-малко опасни: мечки, диви котки и вълци скитали из горите, понякога и край чифлиците. Нейните спътници не изпускали случай да й напомнят в никакъв случай никъде да не ходи сама. Но тя не обърна особено внимание на тези предупреждения, защото си имаше други грижи.

Когато Стефан се завърна най-сетне късно през нощта в лагера, Таня се опита да говори с него. Но той я отпрати под предлог, че бил много уморен. На сутринта, преди да вдигнат лагера, отново се опита, но той й каза, че е ужасно зает. Ще трябва да почака до вечерта, може би, за да чуе отново, че е уморен? Ооо не!

Тъкмо след тези откази Таня си спомни за предупрежденията да не се отдалечава от групата. Спомни си също колко се разтревожи Стефан, когато тя скочи с риск на живота си, във водите на Мисисипи. Щом не можа да привлече вниманието му с молби, ще опита друг начин — ще изчезне от хоризонта.

Нямаше никакво намерение да се излага доброволно на опасност. Нямаше да се отдалечава много от каретите, за да „изчезне“. Само на разстояние, от което викът й може да бъде чут. Отначало няма да отвръща на виковете на свитата, ще се появи, когато бъде сигурна, че Стефан е полудял от страх. Тогава този дявол вече ще благоволи да разговаря с нея.

Разбираше, че замисленото щеше да постави на изпитание обещанието му и адски ще го вбеси. Но това само добавяше към възбуждащите подтици, които я пришпориха час по-скоро да пристъпи към изпълнението на плана си. Нямаше да й е особено приятно да се разхожда в тъмното и реши да действа още следобеда.

Бяха спрели да изядат взетия от селото студен обяд. Таня изчака хората да се нахранят, защото не виждаше смисъл да остава в пущинаците повече от необходимото. Тя самата хапна дебело парче месо, сложено между две филии хляб с масло. Когато слугините почнаха да раздигат, тя се промъкна незабелязано зад каретата, изчака там, за да се увери, че никой не я е видял и се втурна към гората.

Още нямаше представа какво ще каже в свое оправдание, когато „се остави“ да бъде намерена. Ще хвърли вината върху онзи, който го заслужава и ще каже на Стефан истината. Не, не е достатъчно убедително, след толкова предупреждения. Да заяви, че просто ги е пренебрегнала? Може да му каже, че е искала да остане сама, за да реши дали да се омъжи за него. Може да твърди, че неусетно е заспала. Така ще има отговор и на въпроса, защо не се е обаждала на виковете откъм лагера.

Оставаше й малко време да обмисли бягството си. Десетина минути, докато хората довършат приготовленията за по-нататъшното пътуване. За миг й стана неприятно, че те могат да потеглят, сигурни, че тя си е в каретата. Е, такава немарливост е малко вероятна — засмя се тя в себе си. Още повече, че обикновено някой й правеше компания в каретата.

Такива мисли я занимаваха, когато реши, че е навлязла достатъчно навътре в гората. Огледа се за скривалище. Най-добрата възможност бяха огромните дървета. Което си избере. Но само след миг Таня зърна някаква постройка и почти изтича до нея. Разбра, че са развалини на къща или чифлик. Нямаше да я подслони добре, защото по-голямата част от покрива и едната стена бяха срутени, но беше пък място, където можеше „да заспи“. Само че Таня не беше предвидила, че там може да има някой.

Когато заобиколи постройката, за да се скрие от вятъра, първото, което видя, бяха три понита, които, изглежда, доскоро са били диви. После зърна и тримата мъже, облегнати на стената. Докато издаде кратък възглас на учудване, двама от тях вече я бяха довлекли пред мъжа, застанал най-близко до нея. Сега вече никой не можеше да я види откъм пътя, по който беше дошла.

— Аз просто не разбирам…

Ръка на устата й прекъсна нейния протест. Друга ръка я хвана през кръста и я повдигна от земята, очевидно без никакво желание да я пуска. Вързаха чевръсто ръцете й с въже, в устата й натъпкаха кърпа. Всичко стана с мълниеносна бързина и Таня не успя дори да посегне към ножа, пристегнат към бедрото й.

— Ами ако не е тя?

— Тя е — отвърна уверено един от мъжете. — Нали ме пратихте да наблюдавам хората в лагера — тя е единствената жена там.

— И са я пуснали да се разхожда сама? Как е посмяла да се отдалечи толкова много от пътя?

— Какво ме интересува, защо е тук, нали сега по-лесно ще си получим наградата.

— Като си толкова сигурен, най-доброто е веднага да я убием и край — чиста работа…

— Павле, ти друго не можеш да измислиш — каза с отвращение приятелят му.

— За кой дявол ще си правим труда да я…

— Хайде, погледни я още веднъж добре. Аз поне нямаше да бързам да я убивам. Знаеш, че последната дума е на Лацко, пък и още не знаем какво ще дадат. Не съм луд да убивам за нищо и никакво. Когото и да било.

— Ще ни преследват — настоя Павел.

— То се знае, че ще ни преследват — засмя се другият мъж. — Нас нали непрекъснато ни преследват, ама ни намират само, ако ние пожелаем.

Таня не подозираше, че се е разминала на косъм със смъртта, че животът й е бил изложен на ужасна опасност. Мъжете говореха на славянско наречие, от което не разбираше нито дума. Но вече знаеше, че ще я отвлекат, защото след като я вързаха за по-малко от минута, веднага я натовариха на едно от понитата, а най-дребният от мъжете го яхна. „Горкото конче“ — помисли си тя.

Не знаеше как да си обясни това отвличане, защото се надяваше, че мъжете нямат нищо общо с хората, които се опитаха да я убият в Данциг. Вдъхна й надежда и това, че не я убиха веднага. Но ако са горски разбойници, защо не я ограбиха и не я пуснаха да си върви? Защо я повлякоха със себе си?

По външност мъжете явно принадлежаха към местните жители. Бяха мургави, с тъмни коси и очи. Различаваха се сякаш само по ръст. Единият беше колкото Таня, вторият навярно с няколко сантиметра по-висок, само третият беше едър мъж. И дрехите им не се различаваха особено от тези на местните хора. Понеже бяха конници, носеха дебели панталони, високи меки ботуши с връзки, къси кожуси от овча кожа с косъма навътре и вълнени ризи, препасани с широки платнени пояси. Всички носеха здраво вързани около вратовете пъстри светли кърпи и рошави калпаци. Сигурно имаха оръжие, но то беше грижливо прикрито.

Таня знаеше, че Стефан е избрал не много стръмен път в югоизточна посока, а тези мъже яздеха право на юг, навътре в Карпатите. Препускаха, сякаш ги гонеше дяволът. Спряха чак вечерта за малко в усамотен чифлик, където смениха капналите си понита с отпочинали животни. Избягваха широките пътища и нямаше съмнение, че познават като петте си пръста всяка пътечка през горите и хълмовете. Не спираха дори да хапнат, ами дъвчеха от сухарите, които всеки си носеше.

На другия ден някъде по обед, след като яздиха цял ден стигнаха целта си. Беше най-обикновено село, но високо в планината и достъпно по един-единствен път, по който, според Таня, можеха да се изкатерят само малките кончета.

Тя беше капнала от умора, защото не беше спала повече от похитителите си. Беше толкова изтощена, че не можеше да мисли какво ще последва. Беше само благодарна за топлината в къщата, в която я затвориха.

Беше някаква съборетина с една-единствена стая. Щом я пуснаха, Таня тръгна без колебание към иззиданата от кал печка в средата. Първото, което й направи впечатление беше, че помещението е претъпкано с грубо сковани мебели и разнебитена покъщнина — навярно на семейството, което го е обитавало. После погледът й падна върху един мъж, седнал до масата. Той ядеше и изобщо не помръдна при влизането й. Беше висок, на средна възраст, суровите черти на лицето му издаваха, че не е имал лек живот.

Един от мъжете хвърли на масата пред него кесия с пари и даде дълго обяснение. Таня изобщо не се опитваше да разбере нещо. Вместо това хвърли жаден поглед към многото легла в стаята и хем се питаше дали някой ще има нещо против тя да използва едно от тях, хем още не й се отделяше от печката. Въпреки дългото сиво наметало, беше премръзнала до кости. Не беше свикнала на сурови зими, а с изкачването им нагоре в планината беше ставало все по-студено.

Изведнъж й направи впечатление настъпилата пълна тишина и тя хвърли предпазлив поглед към масата, до която седеше само възрастният мъж. Тримата бяха изчезнали, а той привършваше обяда си и я наблюдаваше. Не изглеждаше склонен да каже нещо.

Таня реши да си опита все пак късмета.

— Предполагам, че говорите английски? — каза тя.

— Английски ли? — попита намръщено мъжът. — Говоря добре четири езика и още три, не чак толкова добре. Английският ми не е отличен…

— Сигурно е достатъчно добър — отговори с облекчение Таня. Тя самата поназнайваше френски и испански, но твърде се съмняваше дали тези два езика са между седемте, които владееше този мъж. — Бихте ли ми обяснили, моля, защо съм тук?

— Изобщо не трябваше да сте тук.

— Не трябваше какво?

— Да бъдете тук. Ако моите хора правеха разлика между рубини и красиви стъкълца, нямаше да сте тук. — Той вдигна от масата една огърлица и я прехвърли през пръстите си, за да й я покаже.

— Не разбирам.

— Дадоха ни това, за да ви убием. Но не са истински. Така че няма да умрете.

Беше мило от негова страна да й го обясни, преди тя да успее да се ужаси.

— Ако съм разбрала добре, някой е платил на хората ви, за да ме убият, а огърлицата е възнаграждението?

— Да, това казах току-що.

— И понеже огърлицата не е от истински рубини, а от стъкълца, вие няма да ме убиете, така ли е?

— Точно това казах.

Значи пак подлият кандидат-убиец от Данциг. Дострашало го е да опита лично и втори път.

— Бихте ли ми казали кой е? — предпазливо попита Таня.

— Не се интересуваме от имена — сви рамене мъжът.

— Добре, ами сега? — въздъхна Таня.

— Моите хора загубиха много време, докато ви хванат, измориха яки животни, за да ви доведат тук. Павел настоява да ви убием тъкмо заради измамата, заради голямото разочарование. Той мрази всички аристократи, защото на времето един за малко не го преби — ухили се мъжът. — Вашите хора ще платят ли, за да ви върнем?

— Надявам се, но не мога да се обзаложа — сви рамене Таня. — Назовете им някаква сума и ще разберете дали можете да я получите.

— Вашият начин на мислене ми харесва, лейди — засмя се той. — Хапнете и си починете. — Той посочи някакво гърне на печката. — Мисля, че няма да ви държим дълго тук.

— Наистина ли?

— Вашите хора са следвали моите по петите — обясни той. — Сигурно са вече съвсем близо. Да се надяваме, че ще ни дадат куп злато, лейди, защото в противен случай ще се наложи да ги изтрепем до един.

Успя все пак да я уплаши. По-точно казано — да я ужаси.