Джоана Линдзи
Тайната принцеса (15)

Глава 15

Дланта на Стефан пламтеше, той очевидно не си представяше какво изпитва задникът на момичето. Още повече, че то не издаде нито звук. Ако плачеше, правеше го безшумно. Много искаше да не е така, защото просто не понасяше женски плач. Ако я беше чул да плаче, щеше много по-рано да спре…

Устоя на горещото си желание да я прегърне и утеши. Вината не беше негова. Нали я предупреди. Таня трябваше да престане с това свое държане. Трябваше да й стане ясно, че е неин дълг да се върне в Кардиния и не бива да се опитва отново и отново да пренебрегва този дълг.

Признаваше все пак, че методът, който беше избрал, за да й даде урок, беше прекалено суров. Задникът й беше пурпурночервен. Както винаги, гневът го беше заслепил, а съжалението му беше закъсняло и нямаше да намали болката й. На всичкото отгоре, за да не намали въздействието на урока, не можеше да й признае колко му е криво и как се измъчва… Уф, по дяволите!

Стефан се обърна и внимателно я привлече към себе си. Притисна главата й под брадичката си, нежно я прегърна. Тя продължаваше да мълчи, но не го отблъсна. Просто седеше ей така, с наведена глава и скръстени в скута ръце и слушаше утешенията му.

Стефан сподави въздишка. Тази жена го объркваше все повече. Откакто я видя за пръв път, беше предизвикала у него най-противоречиви чувства. Но всеки път едни и същи: удоволствие, срам, гняв, разочарование и желание да я има, от мига, в който знаеше със сигурност коя е. Сега в душата му се бореха смут, разкаяние и нежност.

Никога не беше наранявал съзнателно жена. Какво го беше навело на мисълта, че ще си го позволи тъкмо с нея, а после ще си живее спокойно. Нали знаеше от опит колко силно е чувството за вина, което обзема при вида на най-лекото синьо петънце. А на това нежно създание беше причинил много повече. Щеше ли да е много по-зле, ако я беше любил? С това тя поне беше свикнала. Но нали щеше да го направи с единствената цел да усмири гнева си. Пък и в края на краищата, нали трябваше някак да я накаже за това бягство.

Едно беше сигурно — не знаеше какво да я прави. Беше принцеса от кралско потекло, дори ако не желаеше да го повярва. Би предпочел да се държи с нея като с принцеса. Но поведението й правеше това невъзможно. На всичкото отгоре, много се боеше, че като се измие, ще стане хубава като майка си.

Таня упорито криеше истинската си външност, въпреки че мъжете вече се досещаха. Откровено казано, Стефан се боеше от мига, в който щяха да открият хубостта й. Беше я пожелал такава, каквато я видя за пръв път — непривлекателна, безлична.

Красотата му доставяше само определен вид наслада и нищо повече. Хубавица не можеше да събуди любовта му. Кой знае защо, но беше решил, че в това възгрозничко момиче би могъл да се влюби. Може би защото при първата им среща, тя сякаш изобщо не забеляза белезите му. После се оказа, че съвсем не е непривлекателна. Не знаеше още нито колко хубава е всъщност, нито защо крие красотата си, но беше сигурен, че един ден ще привлича вниманието на мъжете. Що се отнася до него, хубавите жени страняха от него, но не и той от тях. Желаеше това момиче и тепърва щеше да страда заради него.

Положението беше безнадеждно, от която страна и да го погледне. Може би трябваше да я остави да избяга.

Цялото му същество се възпротиви на тази мисъл и ръцете му я притиснаха още по-силно. Това я изтръгна от безразличието и тя се опита да се дръпне. Той веднага отслаби прегръдката си. Ръцете му почнаха да галят гърба й, косата, бузата — съвсем суха.

Стефан се навъси, повдигна брадичката й:

— Къде са ви сълзите?

— Какви сълзи?

— Тези, които биха оставили сиви бразди по лицето ви.

— О, тези ли? — сви тя рамене. — Избърсах ги.

— Лъжкиня!

— Ех, значи сме се събрали двама лъжци. И не ме гледайте така мрачно. Ако искате сълзи, донесете си тояга. То, като поразмисля, и тояга няма да свърши работа. Сълзите ми отдавна пресъхнаха, още преди години, когато разбрах, че доставят удоволствие на Добс.

— Какво общо има това?

Смехът й го накара да млъкне.

— Забравили сте, изглежда, къде ме намерихте, Стефане. Не твърдя, че животът ми при Добс е бил низ от страдания и мъки, не беше така. Но с упорития си нрав редовно си изпросвах боя. Такива неща закаляват и душата, и тялото.

Интересуваше го не толкова какво му говори, а значението, което думите й придобиваха за него. Тя не беше заплакала. Не знаеше дори дали й беше причинил болка.

— Усетихте ли изобщо ударите ми? — попита.

— Разбира се — отговори Таня, а когато го видя как присвива очи, добави: — Ех, не беше кой знае какво, наистина.

Той се изправи толкова рязко, че тя се озова от скута му право на пода.

— И това, ако не е… След боя, който ви хвърлих… Проклето, безсрамно момиче! Да не би кожата ви да е като гьон?

— Имате ли желание да донесете тояга?

— Не.

— Тогава какво ви притеснява? О да, разбирам. Не вярвате, че ще изтърпя още веднъж, нали?

— Защо не? — възрази той с подчертан сарказъм. — Нали нищо не усетихте?

— Усетих, усетих — измърмори тя, стана от пода се залови да си разтрива задника. — Просто не беше по-страшно от онова, с което съм свикнала — обясни тя.

Стефан се вцепени, защото най-сетне разбра истинското значение на думите й.

— Исусе! Значи Добс ви биеше?

Тя примига, сякаш не беше разбрала въпроса и той повтори:

— Господин Добс биеше ли ви, Татяна?

— Мисля, че съм го споменавала. Освен това ви заявих, че не обичам името Татяна.

— По дяволите името! — сопна й се той. — Как ви биеше Добс?

— Има ли значение как? С тояга, с бастун, с ръка, нали целта беше все същата — да ми причини болка.

Думите й бяха пропити с неизразима горчивина, която Стефан много добре разбра. Огорчението беше негов постоянен спътник.

— Съжалявам, че ви причиних още едно неприятно изживяване, Таня. Не исках да ви причиня болка.

— О, било е само шега, разбирам — изсумтя тя презрително.

— Исках само да ви втълпя веднъж завинаги, че ще е по-добре да не се опитвате отново да бягате.

Нямаше да му позволи да облекчи съвестта си, поне с извинение. Падаше му се. И да не забравя докъде щеше да го доведе този път, и то без малко, необузданият му темперамент. Добре, че тя си беше научила урока, иначе кой го знае какво щеше да направи.

— Съдбата е била жестока към вас — каза той с горчивина. — А трябваше да ви е отредена по-щастлива младост. В двореца бяха сигурни в това, защото ви бяха поверили на баронеса Томилова заедно с цяло състояние за издръжката ви. Очакваха, че тя ще ви въведе много старателно в задълженията ви като кралица на Кардиния, ще ви запознае с дворцовия етикет…

— Ако искате да избегнете нов скандал — прекъсна го студено Таня, — направете и на двама ни една добрина. Престанете с този цирк. По цял ден слушам някакви измишльотини, писна ми, не издържам вече.

— Ще престана, ако обясните, защо не ми вярвате.

— Защото такива неща не се случват. Изгубената принцеса, нали, Стефане? Боже милостиви! Възможно ли е толкова важна личност да се окаже просто „загубена“?

— Възможно беше, за да се запази тайната. Не биваше да се оказва доверие на прекалено широк кръг от хора. Не биваше да има никаква връзка с вас, защото това можеше да ви изложи на смъртна опасност. При двора бяха сигурни, че ще се грижат за вас така, както го изисква вашият ранг. Баронесата трябваше да ви обясни също към кого да се обърнете за помощ, ако се случи нещо. Но кой е могъл да предположи, че тя ще умре, преди да сте стигнали възраст, на която поне да знаете коя сте.

— Вие имате готов отговор за всичко — избухна тя ядосано.

Темпераментният й изблик го накара да се усмихне:

— Това е естествено, когато човек говори истината, принцесо.

— Престанете!

Този път той високо се разсмя.

— Чудесно, принцесо! Успокоява ме поне това, че притежавате несъмнен талант да заповядвате. Всичко останало се научава бързо.

Тя скръсти ръце на гърдите и потърси погледа му. Искаше да го накара да млъкне. Той наистина замълча, но не по нейна воля, а защото изведнъж разбра, че така е намокрил с тялото си нейната риза, че тя беше прилепнала възбуждащо към гърдите й. За щастие ръцете на Таня почти ги скриваха. Последното, което биха могли да си пожелаят в момента, беше нов изблик на проклетото му сладострастие.

— Хм, мисля, че имам нужда от една баня, за да сваля мръсотията от вашата река — заяви той и тръгна към вратата, за да викне Саша.

— Моята река ли казахте? Значи, признавате, че съм американка?

Стефан й хвърли бърз, весел поглед.

— Ех, поне вие се смятате за такава. Но аз зная истината. А сега не искате ли и вие да се изкъпете?

— Не — отвърна тя упорито.

— Или да се преоблечете?

— Чудесно предложение! Може би ще доплувате обратно до брега и ще вземете вещите ми? — попита с престорено мил смях.

— Много умна забележка, принцесо, но се налага откажа. Впрочем, можете спокойно да разполагате с моя гардероб. Понеже на тема дрехи и без това изразявате предпочитания към мъжкото облекло, ще намерите всичко необходимо за строгия ви стил. Щом пристигнем в Ню Орлиънс, ще ви снабдим с подходящи тоалети.

— С костюм за танц, нали? — попита тя саркастично.

— Не ми е ясно какво ви внушава подобни изкусителни мисли, но тази не е лишена от привлекателност. Ако съм сигурен, че сте готова да танцувате още веднъж за нас, ще намеря време и ще се върна да взема вашия костюм. Бихте имали благодарна публика, независимо от това в какъв костюм ще танцувате, за предпочитане би било да сте изобщо без дрехи.

Толкова изопачено тълкуване на думите й направо я вбеси и Стефан побърза да напусне кабината, преди да е избухнал в смях.