Джоана Линдзи
Тайната принцеса (47)

Глава 47

Столицата на Кардиния беше най-обикновен град, приличаше на Варшава, през която минаха, или на Данциг. Таня не знаеше, защо нейната фантазия й бе рисувала приказен град със замък и красива околност. Замък нямаше, но когато пристигнаха, падащият сняг придаваше на всичко наоколо малко от чара на приказна страна. Градът беше опасан от древна стена, която вече не се охраняваше от стражи и беше рухнала тук-таме, а хората вече от векове се бяха заселвали извън нейните очертания.

Както във всеки град, и тук в някои квартали имаше високи, хубави къщи, но в други части на града постройките бяха твърде бедни и грозни. Общо взето архитектурата не се отличаваше от тази, на която и да било друга европейска столица. Търговията цъфтеше, имаше големи магазини и малки дюкянчета, открити пазари, сергии и дори складове, в съседство с паркове, кафенета и църкви. Карети и шейни с конски впряг задръстваха някои от широките улици, защото макар снегът да беше изринат, животните се хлъзгаха по заледения паваж. Други улички бяха пусти и там непокътнатият сняг беше девствено бял. По големите площади се издигаха бронзови статуи, много от улиците бяха обрамчени от два реда дървета, сега с оголени клони.

Дворецът не беше много висок, но толкова просторен, че оформяше огромен площад. Триетажната сграда заемаше цял квартал в центъра на града. Повечето официални зали бяха откъм фасадата, а други — в двете странични крила. Кралските покои се намираха в корпуса, успоредно с фасадата. В свободното вътрешно пространство на огромното каре бяха разположени достъпни за всички паркове и градини.

След като дни наред беше минавала през селца и само веднъж отседна в имението на благородник, сега Таня беше във възторг от града. Но вътрешността на палата, неговият разкош и изобилие, я покориха окончателно. Порталът беше внушителен, висок колкото трите етажа. Охраняваше го придворен, съпроводен от въоръжена стража, неколцина мъже бяха на пост в преддверието и ако не бяха познали Стефан, сигурно щяха да я спрат. Минаха през широки коридори с мраморни стени и подове, с дълги редици портрети в тежки позлатени рамки отляво и отдясно. Върху прикрепени към стените дървени конзоли бяха сложени сребърни лампи, върху постаменти бяха наредени бюстове и статуетки. Пред всяка врата стояха по двама лакеи.

Всичко това я зашеметяваше, докато прекосяваше коридор след коридор. Наистина ли ще живее тук? Наистина ли я водят към нейните покои? Господ да й е на помощ! Сигурно бяха някъде в края на следващо крило.

Но се оказа, че не отиват към нейните стаи, разположени в същото крило, в което и покоите на Стефан. Как не съобрази, че той ще отиде направо при баща си. Дано не му хрумне да заведе веднага и нея.

Сега Стефан е краля тука, но тя го разбра късно и за нея той продължаваше да бъде само Стефан. Но баща му беше царувал двадесет години, толкова на колкото беше тя, и следователно беше истинският крал. Не се чувстваше готова да застане пред него, още повече, че от главата й изведнъж се изпари всичко, което Лазар и останалите се бяха мъчили да й втълпяват, целия този протокол и как да се обръща към стария крал — всичко се оказа като заличено с гъба.

Затова нищо чудно, че Таня направи реверанс на министър-председателя, седнал на една маса в преддверието на кралските покои. Когато влезе, той вдигна учудено лице, но за щастие, бе толкова смаян, че не забеляза грешката й.

— Стефане, защо не предупредихте, че пристигате?

Стефан прегърна засмян възрастния мъж.

— Не разбирам! Още в Данциг ни очакваше човек на Сандор, който потегли веднага, за да бъде час по-скоро тука. Нямаше смисъл да пращам втори човек с новина, която вече е стигнала до вас.

— Какъв човек? Сандор никого не е пращал. Бяхме сигурни, че вие ще го направите.

— Но тогава… — Стефан погледна многозначително Таня. — Изглежда, твоят кандидат-убиец не е бил чак толкова глупав. А както разбирам сега, Алиция трябва да знае как изглежда този мъж.

— Убиец? — възкликна Макс.

Но Таня не ги остави да продължат и заяви, присвила очи:

— Ако решиш да поразпиташ червенокосата, Стефане, ще искам да присъствам и аз.

— Не зная дали се е завърнала в Кардиния, но тъй или иначе, разпитът няма да й се размине.

Таня не беше много доволна от отговора, а Максимилиян Данев повтори тревожно:

— Убиец?

Този път Стефан му обърна внимание.

— Откакто сме в Европа, имаше две покушения срещу нея — обясни Стефан. Той добави още няколко думи на своя език и на Таня с основание й се стори, че бяха заповед. — Не желая подобно нещо да се повтори, Макс! — каза той на Данев.

— Ще се заема с това лично, но не мисля, че трябва да осведомяваме Сандор. В момента е добре, но от такова вълнение здравето му може отново да се влоши.

— Колко по-добре? — попита скептично Стефан.

— Стига, момчето ми, стига. Нали не допускате, че баща ви само се е преструвал?

— О, не е ли вярно?

— Ех, да речем — засмя се Макс. — Но това не променя сегашното положение на нещата. Вашата коронация беше съвсем законна и аз казах само, че баща ви е по-добре, без да твърдя, че се е възстановил напълно. Лекарите му дават още няколко години живот, ако стои надалеч от тронната зала. А сега ми позволете да поздравя с добре дошла Вашата годеница, която няма нужда от представяне — завърши Макс и се обърна с дълбок поклон към Таня. — Вие сте копие на вашата майка, вие сте истинска Яначек, от глава до пети. Добре дошла у дома, принцесо Татяна.

Тя никога нямаше да разбере, защо очите й плувнаха в сълзи. Може би защото този човек познаваше добре нейните родители, а нея от бебе, защото можеше да й разкаже неща, за които дори Стефан нямаше представа. Или просто, защото си беше „у дома“, нещо толкова далечно, толкова непостижимо за нея досега. Да, днес тя най-сетне повярва, че се е завърнала у дома.

Стефан видя сълзите й, притегли я към себе си и се усмихна над главата й на министър-председателя.

— Не казахте нищо излишно, Макс, сигурен съм. Тъй че не се притеснявайте, просто тази жена е много чувствителна и раздразнителна. Ако ви разкажа какво ми се наложи да изтърпя заради нея, няма да ми повярвате. — В същия миг усети удар в хълбока и изпъшка: — Ето на, виждате ли?

— Дяволе проклети, не си препатил и половината от онова, което се струпа върху моята глава. И да знаеш…

— Таня, дръж се прилично, че току-виж пак съм те напердашил.

— Само да си посмял!

— Хайде, стига деца — разсмя се Макс. Беше повече от ясно, че тези двамата не се карат сериозно. — Сандор сигурно много ще се зарадва да види колко добре се разбирате. — Срещна учудения поглед на Таня и добави: — Тревожехме се, да не би Стефан…

— Млъквай, Макс — прекъсна го Стефан и този път нямаше съмнение, че наистина е ядосан.

— Голяма тайна, нали? — засмя се Таня. — Ех, мога да се досетя колко неприятно ти е било, че трябва да ме доведеш тук. Ако зависеше от тебе, щях да си остана в Америка, а там все някой щеше да ме убие. Колко пъти да ти повтарям, Стефане, че не съм глупава, но ти май все забравяш.

— Ако питаш мен, въпрос на виждане.

— Ами! — възкликна тя с насмешлива гримаса.

— Е, още дълго ли ще се подготвяш за срещата с баща ми?

— Ако прилича поне малко на теб, май изобщо не искам да го виждам.

— Еее, стига си мърморила, кръчмарката ми. Една принцеса е длъжна да се покорява с достойнство на неизбежното.

— За разлика от принцесите, кръчмарските момичета предпочитат да прережат гърлото, на когото трябва.

Той пламна, но и тя се изчерви, защото изведнъж й стана ясно, че тук никой нямаше представа за нейното минало. Максимилиян изобщо не обърна внимание на репликите й, реши, че двамата просто се заяждат. По-интимна шега, може би. Беше толкова щастлив да види Стефан променен, че едва ги слушаше какво приказват. Сандор също щеше да е доволен. И двамата се страхуваха, че дори да доведе момичето, Стефан може да не го хареса за жена. За щастие личеше си, че не само го беше приел, но беше отишъл комай и по-далеч.

— Извинявай — каза Таня.

— Няма нищо — отговори й Стефан. — Но поне те трябва да знаят някои неща и защо да не им ги кажем още сега?

— Какво трябва да ни кажете? — попита Максимилиян, внезапно разтревожен от нейната сериозност.

— Ще ви го обясним малко по-късно, Макс, а сега ще е най-добре да предупредите баща ми, че сме вече тук. Не мога да измарширувам направо към спалнята му — ще го уплаша.

Макс изпълни, макар и неохотно, заповедта и следващият час се оказа труден за всички и най-вече за Таня. Наложи й се да изслуша разказа на Стефан за нейния живот. Той го представи като безразсъдно и жалко съществуване и човек би повярвал, че е минала през всички кръгове на ада. Таня го прекъсна, за да нарисува малко по-ведра картина. Не спомена нищо за ужасните последни няколко години, спомни си само светлите мигове, времето, когато Айрис беше жива.

Но Сандор явно се разстрои и тя разбра защо, когато я попита:

— Ти сигурно ме мразиш, момиче?

— Но защо? Та аз не ви познавам.

— Навремето аз те изпратих за Америка с баронеса Томилова, най-близката приятелка на твоята майка. Тя трябваше да те пази като зеницата на окото си, никой и не помисли, че тя може да умре и да те остави безпомощна на злата воля на някакви селяндури.

Таня се съмняваше дали на Добс би му харесало да го нарекат селяндур. Беше свикнал да го наричат бял боклук, но селяндур? При тази мисъл не може да не се усмихне. Усмивката си подари на Сандор, за да го успокои.

— Не изпитвайте угризения за нещо, което не сте могли да знаете — каза тя. — Безсмислено е да се съжалява за отминалото, за свършилото. Не мислете, че съжалявам за досегашния си живот. Той ме научи на много неща, разви в мен качества, от които една високомерна и разглезена принцеса не би имала и понятие. Между тях не на последно място слагам пълната си самостоятелност. Убедена съм, че моето възпитание ме е направило достатъчно силна, за да се справя с вашия син и кралския му темперамент.

Сандор вече се заливаше от смях.

— Говорите като същинска Яначек. Този клон от семейството винаги е давал най-добрите дипломати. Благодарен съм ти за твоето разбиране, дете. Ти ще станеш превъзходна кралица.

— Кога? — попитаха и двамата със Стефан почти в един глас.

— Идната седмица, ако не ви е много рано? Всъщност, очакваме този ден от години, а от месеци приготовленията за венчавката са в пълен ход.

— Само една седмица до сватбата?

Таня беше доволна. Сандор може да е чакал с години този ден, но тя имаше чувството, че е очаквала цяла вечност церемонията, която ще й даде правото да нарече Стефан свой съпруг.