Джоана Линдзи
Тайната принцеса (10)

Глава 10

Таня се питаше дали не беше прекалила с дългия списък от съмнения и изисквания. Господарското му „млъкни“ беше повече от обикновен изблик на нетърпение. Боеше се, че пак е улучила болно място, този път неволно. Не беше блестяща идеята да го прави още докато лежи едва ли не под него.

Оказа се, че поне този път страховете й са били напразни. Не знаеше защо, но сега гласът му зазвуча много по-различно. С последен, продължителен поглед на искрящите си очи той я остави и изхвърча през вратата.

Беше й необходимо малко време, за да осъзнае щастието си — той излезе толкова бързо, че след като я пусна, изобщо не я погледна в лицето. Тя веднага се обърна към стената — да не би да промени решението си и да се върне. Преди да изчезне, беше успял все пак да издаде категорична заповед:

— Решавайте веднага какво ще вземете със себе си и си стегнете багажа. В тази къща повече няма да се върнете. — С тези думи беше тръшнал вратата зад себе си.

Какво си въобразяваше този нагъл дявол?! Но за момента Таня нямаше време да се ядосва на категоричната му заповед, нито да се замисля как да се отскубне веднъж завинаги от този мъж. Сега първата й грижа беше лицето. Нямаше нищо по-важно от това да оправи грима си от щетите, нанесени от яката му хватка. За щастие, достатъчни й бяха една-две минути, за да възстанови всичко.

Тя скочи от леглото и отиде до тоалетката, която си беше сковала преди години от вехти сандъци. Там криеше кутията с разноцветните кремове и пудри и скъпоценното късче огледало, което беше намерила един ден в боклука на съседите. Онова, което видя в облегнатото на стената огледало, надминаваше и най-лошите й опасения. Но пришпореното й любопитство надви дори над инстинкта за самосъхранение. Таня се обърна, вдигна полата и хвърли поглед през рамо — усети как гореща вълна на срам заля за кой ли път този ден лицето й с алена червенина. Боже справедливи! Значи такава я беше видял? Прониза я срам, примесен с още някакво чувство, което в наивността си не можеше да назове.

Таня би трябвало да знае всичко за съвкуплението, защото беше израснала в кръчма, където мъжете не слагаха юзди нито на езика си, нито на темите, които ги занимаваха. Един или два пъти дори беше виждала такова нещо. Беше виждала някои много нахакани момичета, работили в „Харема“, силно притиснати към някой клиент. Правеха го на най-невероятни места, навсякъде, където Добс не би могъл да ги види. Едно от тях се беше заловило да я просвещава, беше се опитало да й опише изживяванията на страстта. Това помогна на Таня да разбере какво беше изпитала, когато Стефан й предложи да се любят — беше някаква невероятна смесица от непознати усещания. От момичето беше чула, че се появява някакво „трептене, дълбоко в тялото, някъде в средата“, а тя се беше усетила потопена в поток мъчителна сладост, избликващ някъде много по-дълбоко от „средата“, усещаше го дори сега, когато си спомняше начина, по който тъмнокосият дявол я беше гледал и докосвал…

Както Стефан преди малко, така и Таня сега забрави какво всъщност търсеше. Но щом зърна малкия полумесец под сладостно закръглената половинка на задничето си, реагира по съвсем различен начин. Отново я заля вълна от срам, само при мисълта, че мъжът, надничал през прозореца, е видял много повече от задника й. Но кой от тях ли е бил? Стефан? Усети как тази възможност сякаш посмекчи срама, но пък й възвърна яростта.

Идиотка такава! Наистина ли се радваш, че той е могъл да види…

— Какво, по дяволите, означава всичко това? — развика се Стефан, още преди да е затръшнал вратата — закъсняло предупреждение, че дяволът със златистите очи отново е тук.

Таня веднага смъкна полата, но й трябваше много повече време, за да се обърне и погледне към Стефан. Бог да й е на помощ, този път й идеше в земята да потъне. Унижението да бъде сварена как разглежда собствения си задник, беше непоносимо. След всичко, което й се случи днес, този път чашата преля. Но когато го погледна, не срещна очите му. Беше се втренчил в протегнатите си напред ръце, сякаш му, бяха поникнали изведнъж повече пръсти, отколкото трябваше да има. За жена, която тъкмо се канеше да се гримира, не беше трудно да се досети какво означава неговият въпрос. Не го интересуваше — както си беше помислила — неморалното й държане, а сивият прах по дългите му пръсти.

Тя бързо реши, че ако беше открил тайната й, Стефан щеше да гледа нея, а не пръстите си. Затова пак му обърна гръб и се опита, колкото може по-незабелязано, да възстанови щетите, които беше нанесъл на нейния грим. Не се решаваше да се наведе достатъчно, за да се види в огледалото и да се увери, че е махнала бледите отпечатъци от пръстите му по кожата си. Боеше се, че така би привлякла вниманието му върху лицето си и би отговорила на неговия въпрос. А тя още хранеше плаха надежда, че в края на краищата Стефан ще го забрави. За да отвлече вниманието му, каза сърдито:

— Ако не знаете как се чука на врата, с удоволствие, ще ви покажа.

— Жено, зададох ти, струва ми се, един въпрос.

Ех, опитът да отвлече вниманието му не успя.

— Намирам, освен това — продължи невъзмутимо Таня, — че ми зададохте прекалено много въпроси за един ден и нямам и най-малкото желание да…

Упоритите й уловки завършиха печално, когато той посегна към тясно пристегнатия възел коса на тила й. Не го чу как се приближи, но силната ръка на няколко сантиметра от очите й, не можеше да не бъде забелязана.

— Сега ще ми обясните, защо ръцете ми променят цвета си, всеки път, щом ви докосна?

— Пепел — предложи му тя правдоподобен отговор. — Чистих печката тази заран.

— И сте търкали лицето си с пепел?

— А, не…

— Може и пепел да е — каза той замислено и разтърка пръсти. — Поне на такова прилича.

Тъкмо се беше поуспокоила и усети как той извърна главата й встрани и назад, за да го гледа право в очите.

— Не, тук има нещо съмнително. Жено, хайде обясни ми, защо се съмнявам? — заповяда той и прокара с пръст диагонална черта през бузата й.

Таня затвори за миг очи, за да прегради пътя на потока неистови чувства, който струеше от неговия поглед. Той беше разбрал и сега беше бесен, но тя не можеше да проумее защо. Добре де, външността й беше измамна. Но разкриването на тайната трябваше да ядоса нея, а не него, нали?

— Я ме пуснете…

Забележката предизвика още едно дръпване на кока, този път толкова силно, че й отскубна коса. От очите й бликнаха сълзи, придружени от сподавен вик на болка и святкащ укоризнен поглед. Но те не го спряха. Напротив, за миг й се стори, че ще задърпа още по-ярко. Все пак не го стори. Ръката му се отпусна и Таня тутакси се дръпна възможно по-далеч. Веднага извика пак, защото Стефан не беше пуснал кока, а рязкото й движение го развърза и косата и се разпиля изпод пръстите му по гърба й. Преметна се като вихрушка над раменете й, когато тя се обърна и му хвърли убийствен поглед.

— Слава богу, че ми оставихте малко коса, копеле гадно! — изкрещя тя и вдигна ръце да разтрие кожата на главата си. — Кой ви дава право да се държите с мен така?

Въпросът й беше напълно пренебрегнат. Освен това беше загубила току-що спечеленото разстояние, защото той пристъпи към нея, хвана я за брадичката и отметна главата й.

— А сега, жено, ще ми кажеш истината. Защо си цапотиш лицето — за да се направиш по-хубава, или за да се загрозиш?

Още докато задаваше въпроса си, погледът, който плъзгаше по лицето й, вече му даваше верния отговор. Таня се сви и отблъсна ръката му, но тя падна на рамото й, не й позволи да се извърне. Вече нямаше какво да губи, затова попита:

— Значи, държите да чуете грозната истина и да ми отнемете и малкото останала гордост? Не притежавам кой знае какво за разкрасяване, отдавна го знаете. Само отвратителен дявол като вас може да настоява да си го призная.

Не успя много в опита си да демонстрира засегната гордост, вместо гняв. Беше сигурна, освен това, че апелира към несъществуваща съвест.

В отговор на въпросите й се чу сумтене, а после той заяви презрително:

— Вие сте изтъкана от лъжи, госпожице, от глава до пети. Но аз ще им сложа край и то веднага. Давам ви точно пет минути, за да вземете от тази стая всичко, което ви принадлежи. Ако не изпълните заповедта ми, ще ви напердаша собственоръчно и яко ще сгрея задника, заради който видях толкова зор.