Джоана Линдзи
Тайната принцеса (17)

Глава 17

По-късно Таня не можеше да си спомни как беше издържала следващия половин час, докато Саша обличаше Стефан и се въртеше около него на пета. Повечето време тя свеждаше поглед, или го вперваше в дребничкия слуга. А той, макар и с цяла глава по-нисък от нея, се оказа ужасен тиранин.

Стефан му беше заповядал да говори в нейно присъствие само на английски и когато Саша се разбъбри, върху Таня се изля поток досадни оплакващия, каквито можеше да си позволи само слуга, който е от години при господаря си. Стефан свиваше рамене, изобщо не го слушаше, или го вземаше на подбив и тогава разговорът ставаше много любопитен за нея. Не допускаше, че човек високомерен и капризен като Стефан, може да си прави и безобидни шеги. Чувството за хумор просто не се връзваше със сатанинския му характер. Но не го ли заподозря днес в желание да се шегува и с нея? Трябваше ли да източи такава възможност, само защото й се струваме неправдоподобна?

Не беше доволна, че го е видяла и в по-различна светлина, че сега знае: той може да има слабост дори към един слуга. Мразеше веселия му смях, защото, чуеше ли го, сърцето й подскачаше, независимо от това дали той я гледа, или не. Не беше безукорно красив като Васили, но колкото по-дълго го гледаше, толкова по-привлекателен й се струваше. А тъкмо това, кой знае защо, най-много я ядосваше. Предпочиташе отношенията им да си останат черно-бели: насилник — пленничка и нищо средно. Въпреки че не беше забравила нито целувките му, нито чувствата, които те събудиха в нея. А сега изведнъж — голото му тяло… То можеше да измести дори жаждата й за свобода, ако не се отърве час по-скоро от този мъж.

Таня въздъхна с облекчение, когато го видя облечен. Кафявият панталон му стоеше като излят. Според нея беше дори прекалено впит. Безукорната кройка на тъмнозелената връхна дреха беше сякаш предназначена да подчертае съвършената му фигура. Ризата с басти на маншетите приличаше на тази, която тя си бе избрала, но камизолата му от везана жълта коприна беше по-скромна от нейната и не толкова фантазе. Простотата й беше компенсирана от нехайно, артистично вързана червена кърпа. За завършек Саша донесе един яркочервен цилиндър и цели двайсет секунди упорито го наглася върху черната грива на господаря си.

Облеклото подсказваше недвусмислено, че Стефан се кани да напусне кабината и Таня искаше да го направи час по-скоро. Но дори вече напълно готов, той не я остави на мира, а се приближи към нея с огледало в ръката. Таня се вцепени при мисълта какво може да означава това. Предположенията й се оказаха близки до истината.

— Или измийте грима, или го възстановете — каза той и пусна кръглото огледало в скута й. — Изберете едното, или другото, преди да отидем да вечеряме.

Наистина ли й предоставяше избора? Е, не, беше си чисто и просто заповед, та макар и произнесена кротко. Тя мразеше заповедите, а сега просто не можеше да ги понася.

Искаше да му върне огледалото и да го посъветва какво да направи с него, но видя отражението си и едва не прихна. Беше й казал, че изглежда като мърляво бостанско плашило и се беше изразил твърде меко. Изглеждаше, сякаш си беше пъхнала лицето в комин и го беше поръсила със студена пепел. Ако си наплеска лицето със сажди и ги поразмаже с пръсти, ефектът ще е същия. По брадичката, за която Стефан я беше хващал, по бузите и челото, което беше опирала в гърдите му, навсякъде личаха по-светли петна. Но как да си оправи грима без пудри и кремове? Ще се опита поне, реши Таня. Още не искаше се откаже без бой от маскарада си. Дори и както изглеждаше сега, възбуждаше Стефан и предизвикваше желанието му. Какво ли щеше да стане, като я видеше без грим? Сатанински глас й подсказваше, въпреки всичко да се откаже от маскарада. Някакво кокетство, каквото не й беше присъщо. Таня побърза да запуши устата на този глас.

— Сега добре ли е? — попита тя, след като се постара да размаже за няколко секунди останалия над веждите дебел слой боя по избледнелите места и да изравни тена си.

— Значи, пак уморената дърта вещица? Мърлявото бостанско плашило сякаш повече ми харесваше.

Таня стисна зъби, за да възпре неудържимото желание да сложи край на маскарада. Беше станал достатъчно подозрителен. И все пак по-добре подозрение, отколкото неопровержимо доказателство. Таня устоя още веднъж на изкушението и смени темата.

— Добре ли чух? Отиваме да вечеряме?

— Ако не предпочитате да донесат храната тук?

— О, не — побърза да го увери, по-скоро изненадана, че толкова скоро ще й позволят да напусне кабината. — Не се ли боите, че мога да склоня някого да ми помогне? Да речем, капитана?

— Само ще затрудните и себе си, и него.

— Каква отвратителна лъжа сте му разказали за мен? — попита тя, присвила зелените си очи.

— Нищо, което да възбуди въображението му. Вие сте моя жена и сте се опитали да ме напуснете. Изоставили сте не само мен, но и две дечица. Ако се опивате да разкажете някому нещо друго, няма да срещнете капчица съчувствие.

Той се засмя, за да й покаже, че предвижда силата на гнева й. Тя попита само:

— Толкова ли се налагаше да ме превръщате в коравосърдечна майка? Или си помислихте, че никой няма да ме упрекне, че съм напуснала вас?

Очите й хвърляха искри, но той остави думите й да му минат покрай ушите. Само се позасмя, хвана я за ръката, накара я да стане и я побутна към вратата.

По пътя към трапезарията Стефан подхвана същата тема:

— Какво е отношението ви към децата, Таня? Ще очакват от вас да подарите на краля поне един наследник.

— Мисля, че той самият е на друго мнение — изсумтя тя. — Изобщо няма намерение да ме докосва. За което съм му безкрайно благодарна.

— Повечето жени обожават Васили. Надявах се, че мисълта да се омъжите за него, ще ви допадне.

— Далеч сте от истината.

— Ако имахте право да избирате?

— За втори път ми поставяте този въпрос. Нима имам избор?

Той не отговори. Бяха стигнали до трапезарията, доколкото можа да види през отворената врата, не много просторно, но уютно помещение. Серж и Васили вече бяха там. Лазар изглежда още се оправяше след принудителната баня в реката. На тяхната маса нямаше други девойки, но това не я учуди. Ако на парахода имаше момичета като нея, четиримата нямаше да допуснат те да се срещнат тук и да сравнят чутите вълшебни приказки. Логично, нали?

Стефан застана на прага и задържа Таня за лакътя.

— Говорехме за бебета — напомни й той.

— Вие говорехте, не аз.

— Още не сте ми казала какво е вашето отношение.

— Боя се, че не съм мислила по този въпрос, защото никога не съм искала да се омъжвам.

— Но при новите обстоятелства?

— Нали зная, че Васили твърдо е решил да не споделя леглото ми. Тъй че не мога да си представя как… И таз добра, нима ми подсказвате, че и незаконородено дете може да стане престолонаследник?

— Не, аз само предположих… Хайде, забравете какво съм ви казал.

Стефан млъкна и я поведе към трапезарията. Таня то погледна крадешком и разбра, че е не само разстроен, но кой знае защо, и ужасно ядосан. Това пък как да го изтълкува? Едва ли беше нова роля. Щом й разрешаваше да вечеря в трапезарията, значи щеше и да обядва там, а това беше сега единственото, което я интересуваше — новата възможност да избяга.

На вечеря се държа пределно сдържано, не подхвана кавга, не направи хаплива забележка, дори на все така нетактичния Васили. Таня имаше чувството, че е извършила същински подвиг. Успя дори да не обръща внимание на презрителните погледи, които й хвърляха другите пътници. Не знаеше дали причината беше разпространената от мъжете невероятна история, или неженственото й облекло — и едното, и другото беше предостатъчно, за да я изложи в очите на присъстващите.

Сега Таня се забавляваше, наблюдавайки как всички жени в трапезарията се мъчеха да привлекат с погледи вниманието на Васили. Усилията им не спираха. В това отношение Стефан се оказа прав. Изглежда, много жени наистина бяха готови да обожават Васили. Поне докато не опознаят по-отблизо този отвратителен, високомерен фукльо.

По време на вечерята Васили се оказа наистина плътно обсаден. По всяка вероятност някои жени бяха изтръгнали от капитана допълнителни сведения за него. Клетият беше така яко притиснат, че Таня се отказа да изрежда на висок глас недостатъците му, въпреки че тъкмо сега имаше добра възможност. Благоволението на Стефан, който й позволи да отиде сама до тоалетната, когато му обясни в коридора, че това й се налага, Таня си обясни със своето мълчание в присъствието на капитана. Забеляза, че Стефан кимна все пак на Серж да я последва на подобаващо разстояние. Да знаеше, че умее да плува, Стефан нямаше да й позволи и толкова свобода.

Дискретното присъствие на Серж на палубата нямаше да попречи на плана й, той не беше толкова близко, че да я задържи. На Таня й остана дори време да избере подходящо място, от което да скочи, още един плюс за нея, защото различи в тъмното, че параходът наближава завой. Ако успее да скочи малко преди него, „Лорелай“ щеше да е вече невидим и далеч, дълго преди тя да стигне брега. Никой нямаше да я види как излиза от водата, ако в тъмното изобщо можеше да се различи нещо.

Твърдението, че не умее да плува, беше най-изтънчената лъжа през живота й, заслужаваше да бъде потупана по рамото. Само да открие най-сетне проклетата тоалетна.