Джоана Линдзи
Тайната принцеса (4)

Глава 4

Този вавилонски ангел притежаваше тяло с идеални пропорции и беше неизказано нежен. Както всички мъже в кръчмата, и Стефан затаи дъх, омагьосан, неспособен да откъсне от нея очи. Този танц имаше една-единствена цел — да събуди чувствеността. Но в движенията на девойката имаше грация, която му придаваше невинност. Може би тя се бранеше по този начин от сбирщината мъже, на които предлагаше танца си. Но за Стефан беше вече твърде късно. Беше срещнал жена, способна да подлуди мъжа, събуждайки у него противоречиви чувства — луда страст, но и безмерно желание да я закриля. В момента изпитваше само страст.

Беше се запитал в какъв ли костюм ще се появи танцьорката и реши, че сигурно няма да използва рискованата прозрачност, от която не се бояха в харемите. Там жените бяха наложници или робини, танцуваха, за да се харесат на господаря си, да привлекат, сред толкова жени в харема, неговото внимание. Но тук беше Америка, където жените много внимават крайниците им да са скрити — почтените жени, разбира се. Тази тук беше проститутка, която танцуваше само пред мъжка публика, беше й позволено да открие поне ръцете и част от краката. Танцът изискваше да пооголи и корема. Оказа се, че не е познал.

Шалварите на танцьорката започваха малко под пъпа, плътно прилепнали към ханша и бедрата, но оттам падаха вече широки и леки, чак до глезените, към които ги пристягаше тясна лентичка. Платът, с цвят на лавандула, не беше прозрачен, но толкова тънък, че при някои движения прилепваше плътно към тялото и очертаваше нежните му форми. Елекът от същия плат беше къс, но не толкова, колкото би желала публиката, защото стигаше до коланчето на шалварите. Дългите буфан ръкави бяха пристегнати на китките. Очертаваше стройните й гърди, но надолу падаше свободно, за да следва лесно движенията на тялото й. Целият костюм беше обсипан със сребърни парички, които блещукаха на светлината на свещите. Безброй гривни по ръцете и глезените й звънтяха в ритъма на танца и доказваха, че тази жена го владее до съвършенство. Впрочем това стана ясно още в мига, в който тя се появи на сцената.

До кръста косата й беше покрита с шал от същата лилава материя, но косата й беше по-дълга от шала, и абаносовочерните масури, свободно разпилени по крехките й рамене, ту политаха, ту се отпускаха в ритъма на танца. Късо було закриваше лицето й до очите, издължени като на ориенталка. Стефан, който я наблюдаваше внимателно, бързо разбра, че това впечатление е постигнато с туш. За това допринасяше и начинът, по който държеше погледа си сведен, сякаш не искаше мъжете в кръчмата да виждат лицето й. Оголени бяха само босите й нозе и няколко сантиметра около пъпа. Но дори тях мъжете зърваха само от време на време, когато се изправяше за един къс миг, при бавните вълнообразни движения на корема.

„Дано Васили се задоволи с тази кратка, възбуждаща гледка на голия пъп — мислеше си Стефан, — защото повече нямаше да види. Поне не тази вечер. Чудеше се как ли ще го възпре да направи онова, което се бе зарекъл. В такава ситуация най-доброто е откровения разговор — реши той — и го подхвана, веднага щом девойката завърши танца си й изчезна през черната врата до сцената.“

— Ти свали напоследък толкова фусти, че тази ще трябва да ми я отстъпиш.

— Ами, ще има да чакаш! Лазаре, чу ли го? — огледа се смаяно златокосият Васили. — Иска да ми свие тая женска изпод носа.

— Тя още не ти е в ръцете — заяви Лазар. — Пък и прав е, ти напоследък наистина не се лишаваш от нищо, приятелю. И много-много не подбираш. Стефан е къде-къде по-придирчив от тебе.

— Готов съм да делим.

— Не и аз — отговори Стефан и в гласа му прозвуча коварна мекота.

— О, това ли било? — засмя се Васили, готов този път да отстъпи — Защо не каза веднага? Вземи я, ако тя се съгласи, разбира се.

Васили нямаше намерение да обижда, когото и да било, но като чу тежкото дишане на Лазар, проумя колко необмислена и неуместна е била подигравката му. Неволна, но пределно ясна. Той пребледня като платно. Висок, строен и хубав, той наистина засенчваше приятелите са. Жените го обожаваха и преди Васили честичко дразнеше с това приятелите си. Отказа се от този навик откакто Стефан бе обезобразен при опит да спаси от глутница гладни вълци единствения си брат.

— Но аз не исках… — Васили беше ужасен от себе си и просто не можа да довърши. Отмести рязко стола си и излезе, без да се обръща, с широки крачки от кръчмата.

— Той наистина не искаше да те засегне, беше само шега — обади се предпазливо Лазар в тишината, обгърнала изведнъж масата им. — От десет години не е изтърсвал такива неща.

— Мислиш, че съм глупав и не разбирам?

— Божичко мили, Стефане! — възкликна Лазар. — Защо си толкова чувствителен към всичко, свързано с…

— Иди го върни, че току-виж си прерязал гърлото при мисълта, че може да съм се докачил. Обясни му, че съм много по-дебелокож, отколкото си въобразявате вие двамата.

Но това беше лъжа. Думите на Васили му напомниха, че жените и най-вече красивите, бягаха от него. Тези думи отвориха старата му рана. Както повечето мъже, които можеха да си го позволят, и Стефан си намираше жена, щом пожелаеше. Но бяха проститутки, жени, които нямаха друг избор, особено след като хвърлеха поглед върху златото, което им се предлагаше. Усещаше, че въпреки това го правят насила и вече рядко отстъпваше на желанието си.

Запита се защо, загледан в танца на малката проститутка, беше забравил всичко. Дали го беше възбудил и запалил само нейният танц, та така силно я беше пожелал? Или просто отдавна не беше имал до себе си жена? Тъй или иначе, тази тук беше събудила нещо властно в дълбините на душата му, въпреки че прецени иронично танца й като не особено еротичен. Впрочем всичко това вече нямаше значение, защото усети как желанието му угасва.

Не му се прибираше в хотела, където щяха да го чакат Васили и Лазар. Те не биваше да забележат, че е променил решението си и се е отказал от момичето.

Продължаваше да седи на мястото си да отпива от бирата и да наблюдава замислено другите мъже в кръчмата, когато влезе барманката. Не би могъл да каже, защо му направи впечатление. Не си струваше човек да я погледне втори път, толкова изпито, изморено беше лицето й, с гладко вчесаната назад коса и толкова неженствени бяха движенията й. Въпреки това погледът му я последва, когато тя донесе табла и се залови да чисти освободила се маса. В походката й имаше грация, движенията й бяха енергични, прекалено енергични за жена, която изглеждаше толкова уморена.

Таня също го забеляза веднага и изпита неудържимо желание да се прекръсти. Ако дяволът можеше да приема човешки образ, сигурно очите му щяха да са като на този мъж. Очи, в които гореше жълт адски пламък.

Чудна работа! Трябва да беше наистина капнала, въпреки възбудата, която я владееше допреди малко. Толкова време беше минало, откакто танцува за последен път — цели шест години, да, точно толкова. Боеше се, че може вече всичко да е забравила, но за щастие не беше така. Та нали близо половин година бе танцувала в кръчмата всяка вечер. Добс я накара, защото Лейла изчезна един божи ден с някакъв нехранимайко.

Лейла беше първата им танцьорка, тя научи и Таня да танцува. Беше пристигнала в града с театрална трупа и реши да остане, защото се беше скарала с някакъв актьор. За Добс този ден се оказа щастлив, защото Лейла и нейният екзотичен танц превърнаха кръчмата в това, което беше сега. От мизерна пивница, която не носеше почти никакъв доход, тя се превърна в заведение, от което падаше добра пара. Добс бе намерил най-сетне атракция, с която да конкурира бордеите и игралните домове наоколо. Той даде на кръчмата и новото име, което съответстваше по-добре на характера на танца. Божичко, как побесня, когато Лейла ги напусна. През това време Таня беше усвоила достатъчно добре този танц, или поне собствената си представа за него. Добс се задоволи с нейните възможности — просто нямаше друг начин да задържи клиентите си.

По това време Таня беше още девойче, но тялото й беше вече почти толкова развито, колкото сега. Освен това Лейла я беше научила как да използва кремовете и пудрите, с които хората от актьорското съсловие умееха така смайващо да променят външността си. Това беше важно, защото Добс не желаеше в никакъв случай да се разбере, че тя е на сцената. Рядък случай, в който Таня беше напълно съгласна с него. Когато някои от клиентите разбраха все пак каква е работата, Добс намери едно младо момиче, което Таня научи да танцува. С огромно облекчение възложи на друга вечерния спектакъл. Таня обичаше да танцува, но мразеше начина, по който я гледаха мъжете в кръчмата. Още по-примитивни й бяха гнусните възклицания, придружаващи излизането й на подиума. Въпреки всичко, докато не оздравееше Ейприл, трябваше да танцува, за да не допусне конкуренцията на съседните кръчми още повече да се засили. „Харема“ скоро щеше да стане неин и беше твърдо решена да брани собствеността си. Но се закле, стане ли кръчмата нейна, повече да не се качи на сцената. Щеше да обучи още танцьорки и да се спаси веднъж завинаги от опасността да бъде разкрита.

Таня потрепери от ужас, защото, нямаше съмнение, пламтящите жълти очи продължаваха да я следят. Въпреки че инстинктът я предупреждаваше: „Не го поглеждай!“, тя го направи и бе подканена тутакси със заповеднически жест да иде на масата му.

Не така плашливо, малката. Не, не е дявола. Въпреки това никога не беше вървяла толкова бавно, както сега, докато се приближаваше към този почернял от слънцето, богато облечен джентълмен. А после едва не избухна в глупав смях. Вече на две крачки от него, проумя заблуждението си. Светлината на свещите се отразяваше в очите на мъжа и ги превръщаше в пламтящи въглени. Не бяха жълти, а светлокафяви, с цвета на златисто шери. И бяха хубави, наистина красиви на това тъмно, бронзово лице.

Вече до масата му, тя се усмихна от облекчение. В кръчмата това й се случваше за пръв път, защото доброто настроение не се връзваше с усилията да изглежда безлична. Тук тя беше само добрата стара Таня, за която се знаеше, че е дъщерята на Добс, непривлекателно момиче, което никой не пожелаваше. Но този човек беше чужденец, навярно от парахода, който щеше да продължи утре пътя си. Излишно беше да се замисля над малката си грешка.

— Какво ще обичате, господине?

Усмивката обърка Стефан. Не защото не подхождаше на това изнурено от тежък труд лице, а защото жените много рядко му се усмихваха, особено при първа среща с него. Обикновено изглеждаха смутени, докато вперваха със смесица от любопитство и ужас погледи в белезите по неговото лице. Белезите бяха първото, което хората, мъже и жени, съзираха застанеше ли пред тях. Но това момиче сякаш изобщо не ги забелязваше, или… Може би не й се виждаше чак толкова отблъскващ по простата причина, че и тя самата не беше твърде привлекателна?

Тъй или иначе, зарадва се на начина, по който тя го възприе. Особено след мрачните мисли, в които бе потънал допреди малко. Радостта не му попречи да види, че с момичето нещо не е в ред и това чудно нещо, сякаш го загложди.

Тя имаше очи на смеещо се дете, искрящи от преливаща веселост. Но те сякаш не бяха нейни, както и равните бели зъби. Той самият имаше красиви очи и чудесни зъби, та едва ли тъкмо те бяха го привлекли в момичето. Сивата риза и фланелката, които носеше, бяха мъжки и я правеха безформена и грозна. Черната й пола беше проста селска дреха. На всичкото отгоре носеше на хълбока си нож. За какво, по дяволите, можеше да й потрябва пък той? Тесните й длани бяха зачервени и загрубели от едната страна, но от другата кожата им беше нежна като на праскова. В рязък контраст с нездравата бледост на лицето, цялото в тъмни петна от анемията. Още нещо, контрастиращо с енергичната й походка, която първа му направи впечатление.

Сякаш по интуиция, Стефан изказа на висок глас твърде невероятното си предположение.

— Този черен туш за очи сигурно дяволски трудно се измива, нали?

И докато тя се задъхваше от възмущение, избухна в смях, който стана още по-гръмогласен, когато тя припряно се опита да заличи грешката си и забърса очи. Сега всичко, което му се беше сторило странно, намери обяснение. Нищо чудно, че на сцената беше крила лицето си. С изключение на светлозелените очи и безукорно белите зъби, то беше ужасно грозно. Тук в кръчмата тя криеше тялото си и в това също нямаше нищо чудно, защото дори под широките шалвари се отгатваха линиите на очарователно, привлекателно тяло. Момичето играеше очевидно двойна роля — на танцьорка и на проститутка, но беше и кръчмарка, която искаше да си върши спокойно работата.

— Няма нищо смешно, господине — сопна му се ядосано тя. Избърса чернилката и сякаш още повече му се разсърди.

— Искате ли да ви помогна? — попита я Стефан, продължавайки весело да се смее.

— Мислите, че има още? Не, благодаря — измърмори тя неприязнено. После хвана края на ризата, за да опита още веднъж. Не се сети, че когато я вдигна, коланът се отпусна и мъжът успя да хвърли поглед върху нежната кожа на корема й.

Стефан вече не се забавляваше. Девойката отново бе разпалила страстното му желание.

Когато дрехите й си възвърнаха обичайните гънки, върху плата личаха възчерни петна, макар Стефан да не откри по очите й следи от туш. Сега те бяха все още леко изрисувани, а тъмните сенки под очите след усиленото търкане бяха станали по-светли. Това го накара да изпита угризения на съвестта, а цената, която беше готов да й плати, подскочи неимоверно.

— След като изредихте всичките ми грешки, бихте ли ми казали най-сетне какво ще обичате? Имам и други клиенти…

— Тебе.

— Моля?

— Теб искам.

Значи добре беше чула от първия път. Мъжът очевидно си правеше шега, нали я виждаше как изглежда. Седем години й бяха необходими, за да овладее до съвършенство този маскарад, сега й бяха достатъчни няколко минути, за да постигне необходимия ефект. Външността й трябваше да отблъсква мъжете, а не да ги привлича. Този тук й харесваше, може би тъкмо защото беше суров и мрачен. Ако се съди по безукорната кройка на моряшкия кител, обгръщащ широки рамене, беше на всичкото отгоре и богат. Но тъкмо зад това съчетание от пари и привлекателна външност се криеше обикновено типа мъже, за които тя просто не съществуваше.

Отначало го беше взела за испанец или мексиканец, защото беше тъмнокос и явно чужденец. Но испански акцент щеше да разпознае, а правилният му английски издаваше друго. Идваше, може би, от Севера. Рядко имаха клиенти от тази част на страната, защото тамошните мъже бяха разглезени и не обичаха да се смесват с грубияните, редовни посетители на „Харема“. Този тук имаше изпитото лице на сокол, веждите му бяха синкавочерни, а устните тънки и прави. Силната мъжествена челюст беше гладко избръсната, с изключение на белезите. Те покриваха горната част на лявата му буза, резките, сякаш прокарани от горе надолу, бяха цял инч дълги. Белези имаше и по брадичката, сякаш звяр беше впил зъби в лицето на мъжа, звяр, когото са успели да спрат, преди да е разкъсал на парчета лявата му буза.

Белезите събудиха у нея усещането, че нещо ги свързва. Този мъж знаеше какво е силна болка, а болката беше и за нея нещо добре познато. Нямаше да допусне, разбира се, да му позволи от съчувствие да й се присмива.

Безапелационното твърдение на мъжа, че я е пожелал, не заслужаваше дори отговор. Затова каза само:

— Благодаря ви, но такива поръчки приема Аги. Сега ще ви я пратя.

Тя се обърна, но направи само крачка, защото той хвана за колана и я придърпа към себе си. Таня се спъна в краката му и изведнъж се озова в неговия скут. В първия миг просто не можа да реагира, толкова я обърка държанието му.

Най-сетне му хвърли укоризнен поглед, а в гласа й прозвуча предупреждение.

— Излагате щастието си на сериозно изпитание, господине.

— Шшт, нямаш основание да се оплакваш — ухили се той и хвърли в полата й пет монети от по двайсет долара.

Таня не беше виждала толкова пари накуп и впери в жълтиците невярващ поглед. Знаеше, че Ейприл и Аги продават благоволението си за един-два долара, а това тук беше повече, отколкото Добс им плащаше месечно за цяла вечер тежък труд. Само като си помислеше колко работа можеха да й свършат тези пари. Можеше да наеме слуга, да си купи нови дрехи, нещо, което никога не бе могла да си позволи… Значи той наистина не се шегуваше?

Бог да й е на помощ! Никога не бе поставяна на толкова сериозно изпитание. Желанието да докосне жълтиците беше непреодолимо… Този мъж трябва да беше същински дявол, щом я накара изобщо да се замисли над предложението му. И какво толкова щеше да се случи? Щеше да му предложи девственост, която не пазеше за никого, нали се беше заклела да не се омъжва. Какво лошо можеше да има във всичко това? Тя усещаше силния му притегателен дъх на мъж. Беше забелязала, че е много чист. Дрехите му, цялата му външност бяха безукорни. Би могъл даже да й хареса… Божичко, но какво ставаше с нея?

— Мисля, че вие наистина сте дявола — каза тя, учудена повече от себе си, отколкото от него.

Той нямаше представа, защо бе стигнала до такова заключение, но отговори:

— Не си ти единствената, която го твърди.

Зелените очи се присвиха.

— Би трябвало поне да се опитвате да отричате.

— Защо да трябва? — засмя се той.

— Ами защото, защото… Ох, не е ли все едно.

Тя се опита да стане, но ръцете му, обгърнали кръста й не позволиха. Присви още по-силно очи, но той само продължаваше да се смее.

— Уверявам ви, господине, сбъркали сте адреса…

— Стефане — прекъсна я нечий нетърпелив и ядосан глас, — не бих искал заради глупава грешка да имам после угризения на съвестта…

— Не сега, Васили — измърмори нетърпеливо Стефан. — Отвори си очите и бъди така добър да видиш, че в момента съм зает.

Таня се обърна и изживя тази вечер втора изненада. Пред нея стоеше същество, което можеше да бъде наречено само златокос Адонис — руса, падаща на меки вълни коса, златиста кожа и кафяви очи, искрящи като тези на мъжа, който я държеше здраво в плен. Този нов клиент по име Васили също я плени, защото имаше приказна външност, защото беше най-красивото същество, създавано от Бога, или поне най-красивото, което тя беше виждала.

Той също гледаше Таня и сякаш не можеше да повярва на очите си, но после само изпъшка и се обърна към приятеля си:

— Както разбирам, Стефане, предал си се без бой. Но нима трябва да се задоволиш с такова нещо? — изрече той с погнуса, посочвайки Таня с глава. — Мога собственоръчно да ти доставя онази танцьорка.

На Таня й беше необходимо време, за да проумее, че току-що я обидиха по най-долнопробен начин. Наистина, не можеше да мине за хубавичка, но от всеки мъж трябваше да очаква поне достатъчно почтеност, че да се въздържа от изявления. А този тук не й изглеждаше достоен да бърше пода, по който тя стъпва. От това още по-силно я заболя. Повече, отколкото мислеше, че изобщо е възможно. Не допускаше, че няколко думи на безсърдечен чужденец могат така да я наранят. Това я вбеси. Две трудно съвместими чувства бушуваха сега в гърдите й.

Какво си въобразяваха тези чужденци и кои бяха? Единият, сигурен, че може да я купи, другият не по-малко уверен, че разумен мъж не би поискал да я купи. Имаше едно-единствено желание — да се махне от тук и още — да им отмъсти. Но преди всичко трябваше да се освободи от силния тъмен мъж.

Надяваше се да се изтръгне от ръцете му, защото прегръдката му се беше поохлабила. С цялото достойнство, на което беше способна, тя се изправи и сложи внимателно жълтиците на масата. Миналата вечер в „Харема“ беше станало сериозно сбиване, не биваше днес да се повтори. Тя обърна гръб на двамата мъже, за да се отдалечи. Мъдро решение, с което би могла да се гордее, но изведнъж ядът й надделя, тя рязко се обърна и зашлеви на златния Адонис яка плесница.

Последвалото стана за секунди, защото тримата реагираха почти едновременно. Васили вдигна ръка с нескритото намерение да удари момичето по задника. Стефан скочи, за да задържи ръката на приятеля си, а Таня измъкна ножа си. По изключение нямаше желание да го пуска в действие. Дори не подкани мъжете да си вървят. И докато двамата още стояха неподвижни, вперили поглед в Таниния нож, тя самата отстъпи няколко крачки назад, обърна се и избяга през задната врата.

Щом момичето изчезна от погледите им, Стефан изръмжа яростно на приятеля си.

— Васили, чувствителен си колкото едно прасе.

— Тая мръсница ме заплаши с нож — отговори, безкрайно учуден, Васили.

— Ами да, та ти беше готов да я удариш — прекъсна го с отвращение Стефан.

— С пълно право, защото тя ме зашлеви.

— Това ти си го изпроси.

Васили сви рамене и се ухили.

— Голяма работа. Най-важното е, че ти ми прости глупавите приказки преди малко. Хайде, казвай, да ти докарам ли сега танцьорката?

— Идиот! Тя беше танцьорката.

Само леко потръпване на клепачите издаде учудването на Васили, но той веднага направи крайно уместна забележка.

— Значи, дошъл съм тъкмо навреме, за да те спася. Някой ден само ще ми благодариш.