Джоана Линдзи
Тайната принцеса (32)

Глава 32

Едва към края на дългото пътуване, Таня реши да попита още веднъж за белезите на Стефан. Този път бяха с Васили и Серж на палубата и мъжете тъкмо й обясняваха, че пътят за Кардиния по море не е най-удобния. Страната е еднакво отдалечена от три морета — на юг Адриатическо, Черно море на изток и Балтийско на север. В Средиземно море си изложен на опасността да те спрат пирати, проливите към Черно море, контролирани от непобедимите отомани, също не са безопасни. Само затова бяха избрали северния път.

Таня не знаеше много за Европа, тъй че й беше все едно как ще стигнат до този континент. Известно й беше само, че параходът ще хвърли котва в пристанището Данциг на пруското крайбрежие. Оттам ще продължат по суша и ще пътуват още две или три седмици, в зависимост от времето. Пътуването през южното море би имало за Таня едно предимство — по-топлия климат. В края на октомври в Балтийско море и особено край бреговете на Дания цареше студ, какъвто не беше изпитвала през живота си.

Известна компенсация бяха живописните пейзажи на френското и холандското крайбрежие, когато параходът хвърляше котва, за да попълни запасите си. В такива дни тя имаше възможност да разгледа по-добре чуждестранните пристанища. По-късно еднообразните пясъчни ивици по пруското крайбрежие успяха да й досадят. Не би било справедливо да каже същото за разговорите със спътниците си. И тримата се стараеха да не я оставят да скучае. Всеки път научаваше от тях нещо ново за страната, която наближаваха, или за придворния етикет. Уроците си по етикет преподаваха доста нескопосно, защото и тримата — двама графове и един барон не даваха за него пукната пара. Разсейваше я и Васили със саркастичното си остроумие. И все по-често, обикновено несъзнателно, Таня насочваше разговора към Стефан.

Когато спомена отново белезите му, Васили не я прекъсна. Само я изгледа внимателно, а това трябваше да я предупреди, че я очаква нещо неприятно. Този път и Серж не се опита да смени темата. Разказа й кратко и ясно какво се бе случило преди години.

— Царското семейство — подхвана той — беше на път за ловната си хижа, високо в северните гори, където прекарваше всяка година по няколко седмици. В групата бяха Сандор, Стефан, по-малкият му брат Петър и петнадесетина мъже от царската свита. Беше пролет. Тази година зимата беше особено сурова и чухме, че в местността, която прекосявахме, селяни са били нападани от вълци. Предупредиха Петър да не излиза сам от лагера, но той беше десетгодишен и рядко правеше каквото му кажат. Стефан чу виковете му и пръв дотича при него.

— Спрете — прошепна Таня, но силният вятър на палубата, заглуши думите й.

— Бях там с Васили и неколцина стражи, но стигнахме твърде късно, за да възпрем Стефан. Той вече се беше втурнал срещу глутницата, за да спаси брат си. Удряше вълците, въртеше се на всички страни, мъчеше се да ги откъсне от Петър, но те се връщаха отново и отново. Когато приближихме достатъчно, за да можем да стреляме, Стефан се бореше с четири звяра. Един от вълците се беше вкопчил в лицето му, втори беше го захапал за крака и той го удряше с ножа си, отново и отново… и отново.

— За бога, Серж! — възкликна Васили, а Таня сякаш се вцепени. — Серж, не те слуша пиянска компания, която би оценила потопите кръв — продължи Васили. — Няколко най-обикновени изречения щяха да са достатъчни.

Серж видя колко пребледняло е лицето на Таня. Той самият беше пламнал от възбуда.

— Моля да ме извините, принцесо, изглежда съм видял отново всичко пред очите си…

— Няма причина да се извинявате — увери го тя и се помъчи да пресметне преди колко години се е случило. „Нали сама пожелах да го чуя“, каза си, когато усети силна болка в стомаха.

— Ще можете ли сега да виждате нещо друго, освен белезите? — попита я Васили.

— Ако някой тук има проблеми с белезите на Стефан, това сте вие, не аз — въздъхна Таня. — Когато го видях за пръв път, пламтящите му очи едва не ме влудиха и си казах, че пред мен е самият дявол. Мина доста време преди изобщо да забележа, че дяволът има белези. Когато най-сетне ги видях, изпитах…

— Отвращение?

Както винаги, Васили беше склонен да мисли за нея само най-долното. Но изведнъж й мина през ума, че само преди миг той се опита да прекъсне Серж, за да я пощади. Беше толкова неочаквано, че не успя дори да се разсърди.

— Исках да кажа, че го съжалих заради болките, които е трябвало да понесе. Защото болката е нещо, което и аз добре познавам.

Той я изгледа скептично.

— Принцесо, всички бяхме свидетели на това как се противяхте на всяко негово докосване.

— Глупости! И кога е това?

— Във вашата кръчма, когато ви попита за полумесеца, с който ви е белязал Сандор. Той само протегна ръка, за да привлече вниманието ви, а вие се дръпнахте. Какво можеше да е, освен отвращение?

— Идиот! Беше самозащита! — Търпението й спрямо Васили се бе изчерпало. — Та той размаза с докосването си пудрата по лицето ми. Не бях позволявала никому и никога да докосва лицето ми. За ваше сведение мога да добавя, че Стефан ми е отвратителен, само когато се държи като вас.

Нещо в думите й така изненада Васили, че той дори не реагира на обидата. За разлика от него Серж не отмина последната й забележка и се залови да брани краля си от нападките й.

— В случката с вълците чувствата на Стефан пострадаха повече от лицето му. Още страда за това, че всичко беше напразно. Брат му умря. Тази мъка обяснява горчивината, съпътстваща понякога мислите и постъпките му.

Убедителното обяснение на Серж накара Таня и Васили да останат за миг безмълвни. Таня забрави дори гнева си, а Васили поклати глава, направи гримаса и втренчи поглед в Таня. Не беше страшен като този на Стефан, но неподкупен и критичен като неговия.

— Самозащита ли? — попита той. — Бранили сте едната си маскировка, така ли? Не сте искали мъжете да ви досаждат, наистина ли?

Чу зад гърба си гласа на Лазар, изникнал изневиделица зад тях и тихия му смях.

— Внимавай, Васили, току-виж ти се наложило да се извиняваш, още преди да си видял брачните й одежди.

Тя се обърна, за да стрелне Лазар с укоряващ поглед. Но в същия миг друго привлече цялото й внимание. На горната палуба, в другия край на парахода се появи Стефан и погледът й го последва, докато той се приближи към капитана и двамата подхванаха разговор. Жадно попи всяка подробност: начина, по който се навеждаше към по-ниския мъж, ръката му сочеща брега, краткото движение, с което отметна развят от вятъра кичур от челото си. Косата му беше порасла, но си оставаше по-къса от тази на някои от моряците. Навярно го бяха подстригали по време на пътуването. Носеше чуждоземско, обточено с кожи палто, странна дреха, в която човек трябваше да се загърне и да я препаше с колан, защото нямаше копчета. Беше посвикнала да гледа тази дреха на други хора, но никой не я носеше така непринудено като Стефан.

— Лазаре, чу ли я какво казва? — попита зад гърба й Васили.

— Разбира се, тя намеква, че е успяла да запази добродетелта си с помощта на отвратителния маскарад, който заблуди и нас.

— Но нали хората там казаха, че била достъпна срещу пет монети — напомни му Васили.

Тези думи върнаха Таня на земята и тя успя даже да си поеме дъх. Обърна се и погледна Васили право в очите.

— Кой го каза?

— Постоянни клиенти на кръчмата ви. Двама от тях, за да съм по-точен.

— Това можеше да е само негова измислица.

— Таня Добс се продава — това ли казаха?

— Да, всъщност не точно това. Казаха, че танцувачката се продава. А Стефан ни увери, че танцувачката сте вие.

Господ да й е на помощ. Значи всичкото това презрение се изля на главата й, защото Ейприл си счупи крака. Трябваше да се разсмее. Беше наистина смешно. Не, съвсем не беше смешно.

— Виж ти каква била работата! — Тя улови погледа на Васили и го задържа с толкова гняв в очите, че смехът му внезапно секна. — Двамата мъже са казали истината, танцувачката се продаваше за няколко монети. Всички го знаеха, с изключение на Добс, разбира се, защото той не търпеше проституция в кръчмата си. Да беше я спипал, щеше да я насини с ботушите си. Въпреки че нейният танц беше единственото, с което „Харема“ привличаше посетители и печелеше.

— Не го отричате, значи?

— Как бих могла? Аз самата я сварих веднъж със запретнати поли.

— Вие?

— Сварих Ейприл — хвърли му тя гневно в лицето. — Да, нашата танцувачка, момичето, което тъкмо този ден си беше изкълчило крака и ме беше поставило в безизходица. Ако не бях танцувала вечерта вместо нея, щях да си седя сама в празната кръчма. За последен път се бях качвала на сцена тринадесет или четиринадесет годишна… На каква възраст съм сега, по дяволите?

— О, боже! — простена Васили.

— Миналия юни сте навършили двадесет, Ваше Височество — намеси се Серж. — Рожденият ви ден е на първи юни.

— Първият ден на юни — прошепна тя. Цял живот беше мечтала да научи нещо за произхода си, но сега реши, че даже това не бива да я отклони от темата на разговора. — Била съм, значи, на четиринадесет, когато танцувах за последен път — продължи тя. — Наложи се да престана, когато някои постоянни клиенти разбраха, че замествам на сцената първата танцьорка, която избяга. Добс не искаше те да предположат, че мога да притежавам и други таланти. Не го исках и аз. Затова намерих момичета, които научих да танцуват. За съжаление Добс е скъперник и ангажира само едно. Тъй или иначе, последните шест години аз само обучавах момичетата, които идваха и си отиваха. Грижех се за всичко, свързано с вечерното представление. Ех, не вярвайте много-много на думите ми — не се въздържа да добави. — Всички курви са лъжкини, нали така?

Но този път сарказмът й не подейства. Лицето на Васили издаваше такова страдание, сякаш вече се пържеше в ада.

— Таня…

— О, не! — изсъска тя.

— Таня, моля ви…

— Замълчете! От вас не бих приела помощ, та ако ще да съм захвърлена на край света.

— Но аз го обичам! — простена Васили. — Как да понеса, че е принуден да се ожени за момиче, което ще го мами на всяка крачка, просто защото му е в природата.

— Добре, добре, разбирам. Ако поразмисля малко, мога дори да приема такова обяснение, но не искайте повече от мен, поне засега не.

— Стефан трябва да научи всичко — каза зад гърба й Лазар, станал изведнъж много тих.

Тя пак се обърна към него, но погледът й отново бе прикован към горната палуба. Стефан вече не беше там, изобщо не се виждаше. Дали се е прибрал в кабината си? Къде ли изчезва, щом тя се появи на палубата? Дали изобщо я забелязва? Тя успяваше да го зърне само отдалеч. Но пътуването беше към края си. Вече нямаше да може да се крие от нея. Или?

Изведнъж се почувства уморена, изтощена от бурните чувства, от които просто се задушаваше. Гордостта е жестока. А тя не се бе отказала от гордостта си, макар да усещаше как започва постепенно да забрави за нея.

Таня погледна Лазар и най-спокойно заяви:

— Ако му предадете думите ми, ще ги отрека.

Той очевидно не й повярва.

— Не говорите сериозно, нали?

— Съвсем сериозно.

— Но защо?

— Той трябва да ме желае, независимо от това, което мисли за мен.

— Но той вече ви желае — каза меко Лазар.

— Ако беше истина, нямаше да страни толкова време от мен — поклати тя глава.

— Не му причинявайте тази болка, Таня — каза умоляващо Васили. — Стефан трудно се справя с чувството за вина.

Тя погледна през рамо и за пръв път подари на Васили истинска усмивка.

— Той няма да се почувства виновен, той само ще побеснее. Казвали сте го неведнъж и вие. Но аз, кой знае защо, не се боя от неговия гняв. Та какво ще кажете, ще ви стана ли кралица, или не?

— О, да! — отговориха и тримата в един глас.

— В такъв случай съобразявайте се с моите желания.

— Но той е вече наш крал, освен това и наш приятел — обади се Лазар.

— Така ли? Вече ви предупредих, че ще отричам. За да се обърне гневът му против вас, задето сте го мамили.

Тя побърза да се отдалечи, преди тримата да се заловят да я убеждават, че е неразумна, високомерна, по всяка вероятност луда.