Алън Кол, Крис Бънч
Завръщането на императора (4)

Глава 3

Господарят Килгър от Килгър — бивш главен подофицер Алекс Килгър (Първа гвардейска имперска дивизия, пенсиониран), още по-преди главен подофицер А. Килгър, отдел „Специални задачи“ към Имперските служби, още по-преди редник, а малко по-късно сержант Килгър от секция „Богомолка“, изпълнявал различни длъжности: от експерт по взривовете и снайперист до диверсионно проникване, което включваше всички особено кръвопролитни задачи, които Вечният император искаше да бъдат изпълнени в пълна тайна — в момента говореше:

— … И тъй, дъждът се леел ли, леел, ден след ден се сипел безспир. И съседите рекли на дребната баба: „Време е вече да се махаме оттука, да вървим на високото.“ „Не — викнала тя. — Имайте вяра. Бог ще се погрижи за мен. Господ ще помогне.“

Беше красива вечер. Набитият мъж се беше излегнал на дивана, краката му почиваха на малко столче, шотландската му поличка беше затъкната благоприлично между краката. На удобно място от дясната му страна бяха разположени любимите му оръжия: калаена гарафа, пълна с „Олд Шипдип“, внесен с цената на баснословни — за всеки, който не беше богат като Алън Килгър — разходи, и литър светла бира.

Огънят пламтеше в огромната камина. Навън зимната буря се блъскаше в стените на кръчмата „Дякон Броуди“ с цялата ярост на силните полярни ветрове, които раждаше планетата Единбург — родният дом на Алекс с три пъти по-силна гравитация от земната.

Прекрасна вечер. Килгър беше на четвъртото, не, на петото питие. Насреща му седяха добри приятели. Приятели, които все още не бяха изслушали пълния репертоар от истории на Килгър. Дребната сервитьорка свенливо се чудеше дали господарят Килгър ще намери време по-късно да я изпрати до вкъщи по разкаляните улици.

Беше спокойно, тихо и мирно. Само по навик Килгър беше седнал с гръб, опрян на стената, а лявата му длан, легнала на коляното, се намираше на сантиметри от миниуилигъна, закачен на бедрото му.

— И дъждът се сипел ли, сипел, и водата се надигнала. И отнесла пищящите й свине, и кравите заплували в търсене на убежище. Тогаз по пътя се задала гравикола. „Майко — разнесъл се вик. — Наводнение. Требе да се махаме.“ „Не — запънала се бабата. — Нийде не отивам, Господ ще помогне.“ А дъждът се сипел ли, сипел, водата се покачвала ли, покачвала. Кокошките се скрили на тавана. Първият етаж на къщата се наводнил. Задала се лодка. „Госпожо, време е да се махате. Ние ще ви откараме.“ А възрастната жена отвърнала: „Не, не, Господ ще ми помогне.“ Ала дъждът продължил да се лее. Водата се покачила още — заляла и втория етаж. И докато стояла прегърбена на тавана заедно с пилетата, се приближил гравилет. Зареял се над покрива и се дочул призив: „Майко, тук сме, за да те спасим.“ Но тя си останала непреклонна. Все повтаряла: „Не, не, Господ ще ми помогне.“ И дъждът продължил да вали, и водата да се покачва. И тя се удавила. Умряла. Изкачила се в Небесата. И ето ти го Господ — чака я. А дребната бабка била наистина вбесена. Отишла право при добрия Господ и изкрещяла: „Как можа, Господи! Един-единствен път поисках помощта ти — и ти нищо не направи.“

Комуникационната уредба изжужа. Съдържателят вдигна.

— Алекс, за теб. От хотела ти.

— Проклятие — изруга Алекс, но се изправи. — Запомнете докъде съм стигнал. Малко е дълга, но си я бива, така че почакайте малко.

Мина зад бара. Разпозна лицето на екрана — един от свързочните оператори в хотела, в който отсядаше, когато идваше в града.

— Тук е Алекс — каза той.

Операторът беше объркан:

— Господарю Килгър, това съобщение беше препратено от замъка ви. Текстово съобщение. Но, изглежда, е повредено.

— Дай го насам, човече. Може би двамата с теб ще можем да го разшифроваме.

Операторът натисна няколко клавиша. На екрана в центъра изплува следното съобщение: ИТРМ МП ИРТВ и цяла страница все в тоя дух.

Лицето на Алекс стана безизразно.

— Съжалявам, Господарю. Но това е всичко, което е написано.

— Безсмислица. Ще дойда до хотела. И ще се обадя оттам — насили се да се усмихне и прекъсна връзката. — Проклета буря! Връзката се разпадна.

— Ще опитат отново.

— Да. Със сигурност — съгласи се Алекс. — Кажи им да ме почакат. Ще ида отзад. Трябва да пусна една вода. Налей на всички по още едно питие.

С усмивка на лице той се отправи към задната част на заведението. Погледът му пробяга по лицата на неколцината посетители на кръчмата. Не. Все познати лица. Освен ако не беше дългосрочна постановка. Реши да използва артистична несигурна походка, докато се придвижваше към тоалетната.

После се задейства. Постави крак на мивката — щеше да издържи тежестта му. Добре. Надигна се към високия, привидно зазидан прозорец. Ръждясалите на пръв поглед панти се завъртяха безпроблемно и металните пръти паднаха настрани. Килгър се провря с главата напред и излезе на тесния перваз над улицата. Избираше кръчмите си — или ги променяше — не само заради веселата компания, вежливите сервитьорки и добрата пиячка.

За миг застина. Хапещият вятър, бръснещият сняг и невероятният студ бяха изключени от ума му. Потърси с поглед някакво движение. Нищо. По-голямата част от съобщението беше наистина безсмислица. Нарочно, за да скрие истинското съобщение. Важните кодови групи бяха втората и третата. Бяха стари сигнали от „Богомолка“ и се превеждаха като:

„Мисията провалена. Изтегли се към резервния транспорт веднага.“

Съобщението предизвикваше няколко много интересни въпроса. Килгър вече не беше военен. Определено нямаше връзки с Империята или със строго секретната секция „Богомолка“ след бързото си пенсиониране, последвало покушението срещу Императора.

Така че: Кой се опитваше да се свърже с него?

Второ: Защо си служеха с обикновен, общ код? Такъв, какъвто се използваше в стандартните оперативни сигнали от толкова години, че със сигурност беше разсекретен?

Дали го търсеха от „Богомолка“? А искаше ли му се да бъде открит?

Наруга се наум. Беше станал небрежен и немарлив. През последните няколко дни беше усещал зловещи тръпки да лазят по гърба му. Трябваше да послуша гласа на инстинктите си: Някой те наблюдава. Някой те следи. Близо до теб има хора със зли намерения.

„Но не, човече. Трябваше да ходиш наперен като петел по улиците. Да тръбиш наоколо за присъствието си. Смяташ, че единствените очи, които те следят, са тези на жените, възхитени от твоята мъжественост.

Достатъчно, Килгър.

Майка ти още на времето ти каза, че не струваш повече от сляп бик. Ха сега, опитай да се измъкнеш от примката.“

След още миг изстена отново. „Приятелите ми така и не чуха финала:

И Господ я погледнал, направо шашнат: «Бабче, как можеш да кажеш, че не съм ти помогнал? Пратих ти кола, лодка и гравилет».“

Като се засмя тихо, той тръгна към Горната улица. Първите няколко метра извървя близко до високата сива стена, после изскочи внезапно, сякаш излизаше от някоя врата — като мъж, тръгнал да върши важна работа по късна доба, мислещ само за крайната си цел и колко ужасно е времето.

Раздвижване. Нещо беше помръднало в сенките от другата страна на улицата.

Първият въпрос: Кой беше по петите му?

Килгър разполагаше с предимство, което в случая не можеше да използва пълноценно. На нормален И-свят мускулите му, развили се при тукашната силна гравитация, щяха да са достатъчни, за да разреши нещата бързо — било с проливане на кръв, било с акробатично бягство. Но на родната си планета той беше просто един от многото. Разбира се, неговите преследвачи навярно бяха в неизгодна ситуация, освен ако и те не идваха от свят с по-силна гравитация.

Хвърли поглед назад.

Преследвачът му се беше качил на обикновен гравислед. Следът се беше издигнал и пълзеше надолу по улицата след него. Килгър направи гримаса. Ако се опитваха да го убият, следът щеше да даде на пълна скорост, да се плъзне над тротоара и да го блъсне в каменната стена. Нещастна злополука. Заслуша се, но маклийновите генератори не засилиха воя си.

Да видим кои са тези хубавци, рече си той.

Три кръстовища по-надолу зави по тясна уличка. Много тясна. Проход всъщност — толкова стръмен, че не беше полегат, а представляваше дълго стълбище. Алекс ускори крачка.

Проходът свършваше в малко дворче, от което се разклоняваха нови четири алеи. Килгър избра една, шмугна се сред сенките и замръзна за миг. Двама души се спускаха по стълбите. За миг бурята утихна и Килгър ги огледа. По дяволите. Нямаше никакво предимство в силата. Или го преследваха двойка хипертиреоидни земни горили, или преследвачите му носеха бойна броня. Бойните костюми бяха подсилени с АМ2 машини за убиване, които превръщаха добре обучен пехотинец в нещо далеч по-смъртоносно от танк. Подсилената по този начин мускулатура даваше на носителя си в пъти повече мощ и издръжливост от нормалното. Бронята беше непробиваема за обикновени оръжия и дори за среден по големина шрапнел.

Срещу подобен костюм Алекс беше далеч по-безпомощен, отколкото някой, израснал в свят без гравитация, би бил срещу него.

И на всичкото отгоре двама. Просто прекрасно. Е, какво пък. „Господ ще помогне…“

Килгър хукна трескаво на зигзаг из алеята. Съзнанието му работеше трескаво.

Как го бяха проследили? Бяха ли сложили нещо по него? Имаше ли предавател в полата му? Или пък този локатор? Не му се вярваше, но за всеки случай реши да го изхвърли. После размисли.

Най-накрая стигна до улица. Беше много късно и наоколо беше спокойно. На известно разстояние пред себе си видя да се приземява гравислед, от който се изсипаха други три чудовища, които тръгнаха нагоре към него. Той се шмугна в друга алея.

Кой го беше взел на мушка? Обикновено бойните костюми попадаха в ръцете на големите частни войнолюбци, но тези, реши Алекс, бяха нови имперски модификации от нова партида. Какво можеше да значи това? Кой знае как беше засегнал някакви сили — не планетарните представители на Единбург, с тях Алекс поддържаше добри връзки, — а някъде навън.

В най-лошия случай ставаше дума за Империята — или тези проклети гнусни крадци, които я бяха узурпирали след смъртта на Императора. Приеми, че е така, Килгър. Каквато и да е незнайната причина на Тайния съвет, приеми, че е така.

Добре, помисли си. Какво биха могли да искат от него? Ако просто искаха да го убият, бяха имали на разположение хиляди възможности през последните няколко дни, седмици или месеци. Все още имаше достатъчно хора на служба, които знаеха как да поставят експлозив или да използват снайпер.

Значи го искаха жив. Жив.

„Ако са прочели досието ми — истинското, — няма да пратят момчета да вършат мъжката работа. Значи хубавците в красивите костюми са от «Богомолка». И ме търсят. Но не точно по начина, по който си мислех. И не са облечени така, защото гравитацията е непоносима за крехките им кости. А за да стане отвличането бързо, с минимум шум и счупени глави. А после мозъчно сканиране.

Няма да го бъде. Няма да оставя някакви гнусни безплътни пръсти да опипват съзнанието ми. Но хич не ми се ще да се опра в някоя стена, да се изплюя на меча си и да се нанижа с вик на острието като някакъв си викинг или каквито са били тези, които са се набучвали.“

Бурята се усили.

„Двама зад мен — на грависледи. Още трима за подкрепление. А и сигурно има още един отряд в резерв. Решение: да убия и петимата, преди да успеят да извикат помощ.“

Петима мъже. Петима от най-добрите оперативни агенти на Империята, облечени в костюми, с които можеха да минат и през най-дебелите стени в замъка на Алекс, без да получат и драскотина.

„Няма проблеми, момко. Абсолютно никакви проблеми.“

Килгър продължаваше да се движи — достатъчно бързо, за да не могат да го стигнат, но и не прекалено, за да не решат, че може им избяга, и да се задействат.

Пътят му криволичеше през страничните улички на града. Преследвачите му може и да бяха облечени в костюми, но Алекс познаваше добре калдъръмената настилка, която вманиачените в традициите строители на града — Бог да ги благослови до девето коляно — бяха поставили, когато Единбург е била колонизирана.

„Първо мъничко въже…“

Откри го — намотана петмилиметрова жица, висяща от една строяща се сграда. Сграбчи я и дръпна. Беше почти шейсет метра. Май прекалено дълга.

Пътят му стана по-праволинеен, насочи се обратно към сърцето на града. Калдъръмът беше подгизнал и хлъзгав от калта. Алекс поведе преследвачите си отново към Горната улица и най-накрая излезе на открито. Преви се надве в средата на улицата, спря и се обърна. Сега и преследвачите му се намираха на открито.

„Ще решат, че съм въоръжен. Но не толкова добре, колкото тях — имперски костюми с модификации и така нататък.“ Той коленичи, с пистолет в дясната ръка, поддържана от лявата, с лакът върху коляното… издишване… вдишване… задържане… натискане.

Уилигънът изтрещя. Куршумът беше едномилиметрово топче от АМ2, обвито в империум. АМ2 — горивото на космическите кораби. Снарядът улучи един от мъжете в крака и го взриви. АМ2 не беше обикновен пехотен снаряд. Костюмът не можеше да го спре.

„Проклет да съм — помисли си Алекс. — Повече от сто метра и го уцелих. Стен нямаше да повярва… Още четирима. Сега вече ръкавицата е хвърлена.“

Проехтя ответен огън. Килгър предположи, че противниците му използват по-обикновени оръжия — все още се опитваха да го пленят жив. Една пресечка по-нагоре започваше „неговата“ улица.

Жицата беше завързана здраво за стълба на една от уличните лампи на половин метър над земята. Агентите от „Богомолка“ се хвърлиха напред, извисявайки се на десет метра с всеки скок, и се устремиха към него. Алекс се спусна надолу по „своята“ улица в бесен бяг. В бясно хлъзгане, по-скоро.

Тясната алея имаше наклон от петдесет градуса и беше заледена. Нямаше начин някой да върви, камо ли да тича по нея. Килгър също не можеше, но използваше кабела като обратното на ски влек, за да не се пребие. Изруга, когато изолацията раздра ръцете му. Спря, залитна, едва не падна, но възвърна равновесието си.

Двама от агентите на „Богомолка“ се устремиха след него. Приземиха се от скока на заледената наклонена повърхност. Дори с помощта на псевдомускулатурата, която се включи и ги изстреля нагоре, краката им изгубиха опора. Един се заби в стена и се свлече неподвижен към Килгър. Другият се завъртя във въздуха, загубил контрол.

Килгър го простреля през лицевото стъкло, докато падаше. После тръгна обратно нагоре, като се изтегляше по жицата и редуваше ръцете си.

Чу реактивните двигатели на един от бронираните костюми, хвърли се на земята и се превъртя по гръб. Агентът се появи на покрива. „Паникьосал си се и си мислиш, че костюмът ще те спаси, момко. Увиснал си там като прекрасен облак.“ Алекс простреля облака три пъти. Двигателите на костюма останаха включени и изстреляха тялото нагоре и настрани в снежния вихър.

„Още един. Още един. Покажи се, приятелче.“

Нищо.

Без да знае — или да се интересува — дали последният агент се е изплашил, отишъл е да помага на падналите си другари, или е загубил контрол над костюма си, Алекс се изкачи до Горната улица. Сега трябваше да изчезне от града, да напусне планетата и да стигне до тайно място за среща, известно само на още едно живо същество във вселената.

— С лявата си ръка, с лявата ръка в съня си. С лявата ръка в съня си, люлея люлката на младенеца.

И Алекс Килгър изчезна от планетата Единбург.