Алън Кол, Крис Бънч
Завръщането на императора (17)

Глава 16

Господин Еку се рееше над езерото. Слънцето топлеше, а издигащите се влажни пари от паметника на Бор му позволяваха да се носи без усилие: леки махвания с крилцата, за да придобие стабилност, потрепване с края на триметровата опашка, за да не отклони погледа си от малкото същество, което се приближаваше към него през тревата.

При други обстоятелства създанието Манаби щеше да се наслаждава на момента. Топлият въздух и слънцето бяха приятни, обстановката съвършена. Той оценяваше — както само Манаби са способни да оценят — контраста между тъмното си тяло, с поръбените с червено криле и чисто белите сетивни мустаци, с огледалното езеро, малкия чакълест плаж и наситеното синьо-зелено на моравата.

Беше се съгласил със срещата неохотно. За него по-нататъшните контакти с някой от оцелелите конспиратори бяха не само безполезни — свидетелство за провала на флотския маршал Махони, — но и изключително опасни. Пренебрегването на поканата обаче можеше да бъде не по-малко опасно.

Една изтървана от конспираторите дума — умишлено, или не — можеше да уличи Манаби, независимо колко несигурно беше предишното им участие. Не бе необходимо особено въображение, за да се предвиди реакцията на Тайния съвет. А въображението беше едно от нещата, с което Манаби бяха благословени — или прокълнати.

Стен направи всичко по силите си да изглежда непринудено. Не искаше да личи неувереността, която го владееше. Цяла седмица беше преминала в предварителни дискусии с господин Еку. Дипломацията беше влудяващо изкуство. И все пак той правеше усилия и използваше всичко, на което беше обучен. В началото провеждаха най-общи разговори, в които се преценяваха и опознаваха взаимно. После започнаха първоначалните обсъждания — но нищо по същество.

Самочувствието му не растеше от факта, че е изправен пред един от най-изкусните дипломати от расата на въздушните същества. Всички те ставаха специалисти в дипломацията още в детските си години, дори преди да загубят млечното си жило.

Беше се посъветвал с Килгър и Махони дълго преди пристигането на господин Еку. Сега двамата му приятели правеха усилия да подготвят главната операция в неговия план. Събираха оръжия, боеприпаси, гориво и продоволствие. Бор също се подготвяха, а търпението на Ото беше на път да се изчерпи. Когато Стен беше казал „да натоварим корабите“, той се бе изразил символично. Докато успее да обясни това на буквално мислещия вожд на Бор, Ото вече беше готов да се изстреля със събран от кол и въже екипаж на борда на несигурен боен кораб. Самоубийството не е безболезнено, повтаряше му Стен, докато накрая успя да го убеди.

Стен изпита огромно облекчение, когато най-накрая се срещнаха с Махони. Със своя седемдесет и пет годишен опит като шеф на корпус „Меркурий“, за Йън не беше особено трудно да се изплъзне от преследвачите си.

През цялото време се местеше. Понякога се скриваше на някоя планета за кратко, после се появяваше отново, за да види какво става наоколо, и се преместваше пак, преди да събуди подозрение. До мига, в който Стен и Алекс го потърсиха чрез Джон Уайлд, той вече се бе укривал на десетина наистина отчайващи места, използвайки фалшиви самоличности. Колкото по-бързо и по-често се движиш, обичаше да казва Йън, толкова по-малко изкусност се изисква да се приготвят фалшиви документи. Ролята е важната част, добавяше той, както и способността да мислиш в движение и да захвърляш ролята като стара, непотребна кожа.

Старият командир на Стен веднага оцени плана и настоя да го приведат в изпълнение. Ключът към успеха му бяха Манаби и безупречната им репутация на абсолютно честни същества. Без тяхното съгласие планът имаше малък шанс. С оглед на скорошния си провал Махони подтикна Стен да се заеме с обсъжданията, а той щеше да се появи по-късно, ако се наложеше. Стен се съгласи, но не се чувстваше в свои води. Едно нещо беше сигурно обаче — каквото и да излезеше от преговорите, Стен беше решен да продължи. И все пак му се щеше господин Еку да се присъедини. Наистина му трябваше.

Днес беше големият ден. Всичко щеше да се реши след малко. Целта му беше проста и не изискваше пълна победа. Трябваше само да успее да разбие леда дотолкова, че да блесне слънчев лъч.

Стен можеше да подходи към задачата само по един начин. Трябваше да впечатли Манаби. Но първо, както казваше баща му, трябваше да привлече вниманието на господин Еку. В този случай обаче предложената от баща му бухалка нямаше да свърши работа.

Помаха за поздрав, когато стигна на няколко метра, и коленичи на тревата. Постави малък черен куб на земята, внимателно натисна стените му и отстъпи назад. Кубът започна да се разгъва. Стен усети лек полъх във въздуха. Господин Еку долетя. От съществото се излъчваше любопитство. Стен не се обърна. Вместо това задържа вниманието си съсредоточено върху разгъващия се куб. Време за шоу, приятели.

Кубът се превърна в основа на малък холографски проектор: движеща се, почти жива форма на изкуство, с което Стен беше убивал свободното си време цял живот. Холограмата, която беше избрал за дипломата Манаби, не беше чак толкова изпипана. Стен беше създавал копия на древни мелници, фабрики и цели градове, чиито жители сновяха насам-натам, изпълнявайки многобройните си задачи. Тази холограма беше направена от готов комплект за по-малко от шест часа. Разбира се, Стен вече беше станал доста добър в хобито си.

Но не трудността на изработването по принцип го привличаше. А това, че беше приятно за гледане, движеше се по странен начин, или показваше нещо важно. Подаръкът за господин Еку имаше по нещо и от трите.

Кубът изчезна и на негово място се появи морава, оградена от дървени рампи, изпълнени с тълпи от хора. Техните костюми бяха от ранния двадесети век на Земята, и ако човек се вслушаше внимателно, такива бяха и коментарите им. Търговци минаваха през тълпата, продаваха различни храни и сувенири. Групички малки момчета тичаха наоколо и правеха пакости. След като всичко това се отдръпна, вниманието на наблюдателя се съсредоточаваше в малкия предмет, разположен в центъра.

Внезапно предметът потръпна и избълва облак дим. Последван от остър и тракащ звук. Стен усети как Манаби идва още по-близо. Сетивните мустаци докоснаха рамото на Стен, докато господин Еку се преместваше, за да получи по-добър изглед. При звука бандата малчугани изоставиха заниманията си и се затичаха към оградата около полето.

Звукът се разнесе още веднъж и изображението стана по-ясно.

Момчетата гледаха древна летателна машина. Двойни криле, скрепени с метални пръти. Стабилна конструкция. Мощна малка перка отпред. Дребен пилот седеше в кабината. Друг мъж, облечен в комбинезон, завъртя перката, сетне отскочи настрани и отново се чу бумтенето. Само че този път перката продължи да се върти, моторът малко се давеше отначало, бълваше кълба дим с мирис на машинно масло — автентичността на миризмата се гарантираше от производителя на модела. После звуците на двигателя станаха по-гладки и мъжът в комбинезона махна трупчетата пред колелетата. Малкият самолет тръгна през полето.

С внезапен рев се стрелна напред. Пистата не беше достатъчно дълга, за да набере необходимата скорост за излитане от малкия стадион. Стен чувстваше напрежението, което изпитваше крилатото създание до него. Пилотът изтегли лоста назад и самолетът рязко се издигна във въздуха. Тълпата ахна. На Стен му се стори, че дочу ахване.

Остани още малко, господин Еку, помисли си. Още нищо не си видял.

Пилотът на биплана започна представлението си с дръзка серия от завои, преобръщания и превъртания.

— Не е възможно да се постигне това с подобна машина — промърмори господин Еку.

Стен не отговори.

После самолетът направи дълбоко гмуркане — право към земята. Тълпата извика от ужас. Господин Еку, който знаеше всичко за гравитацията, не можа да удържи едно от крилцата си да не трепне. Това издигна тялото му на няколко сантиметра. И все пак бипланът се спускаше право надолу. В последната секунда, когато господин Еку вече не можеше да удържа напрежението си, пилотът се плъзна настрани — почти отърквайки се в земята, на косъм от смъртта. Тълпата въздъхна облекчено, после се изправи и избухна в гръмки ръкопляскания.

— Забележително — промълви господин Еку.

Пилотът поздрави почитателите си с още една дълга поредица от превъртания, гмуркания и преобръщания. После звукът на двигателя се промени и самолетът се стрелна грациозно в небето. Зад него оставаше бяла диря. Постепенно димните линии образуваха определен мотив.

Той пишеше в небето!

— Какво значи? — господин Еку беше станал емоционален пленник на Стен, поне до края на представлението. Стен отново не каза нищо.

Най-накрая пилотът приключи. Буквите от дим увиснаха над полето като разгънато знаме. Беше изписано:

ВСЕКИ МОЖЕ ДА ЛЕТИ ВЪВ…

ВЪЗДУШНИЯ ЦИРК

Стен пристъпи бързо напред и натисна две от стените на излъчвателя и той отново се превърна в малък куб. После го вдигна и го поднесе на господин Еку.

— Какво мислите?

— Наистина ли са правили такива неща? — попита господин Манаби. Не дочака отговора. Беше очевиден. — Знаете ли, никога до този момент не се бях замислял какво ли е да си завинаги прикован към земята заради гените си. Боже мой, колко отчаяно са искали да летят.

— Всички същества са готови да рискуват за малко свобода — каза Стен.

Манаби замълча за дълго. С леко махване на крилете се плъзна бавно над езерото. Стен знаеше, че се чуди на имената от плочата на дъното, имената на завинаги прикованите към земята Бор. Още един мах и той се завърна.

— Откъде го взехте? — попита Манаби.

— Направих го — обясни Стен. — Само съдържанието всъщност. Но беше забавно.

— Кога?

— Миналата нощ.

— Значи наистина сте го направили за мен — това беше констатация, а не въпрос.

— Да.

Манаби не помръдна.

— Аха… — каза накрая. — Значи започнахме… Много добро начало, адмирале.

— Благодаря. Напълно сте прав. Започваме. Но преди това искам да кажа нещо. Готвех се да изразя становището си в най-дипломатичната форма, която бих могъл да си представя, но после реших да я пратя по дяволите. Искам просто да изкажа мислите си. Да кажа нещата такива, каквито са.

— Продължавай.

— Между нас липсва единомислие. След цяла седмица все още не знам как да изложа виждането си пред вас. А вие все още се опитвате да измислите най-добрия начин да кажете „не“ и да приключите с това. С други думи, и двамата сме приковани. Никой от нас не може да се придвижи напред, камо ли да излети от стадиона.

— Доста точно.

— Работата е, че… вие сте по-прикован към земята от мен — каза Стен.

Създанието помръдна изненадано.

— Виждате ли, според мен, вие все още се ръководите от предишните си действия — допълни Стен, — които сега оценявате като не дотам успешни. Проблемът е, че не можете да ги върнете обратно. Поне не напълно. Сигурно се чудите дали не смятаме да ви изнудваме. Дали няма да размахаме бухалката на предателството, за да си осигурим продължителната ви подкрепа?

— Е? Така ли е?

Стен не отговори веднага на нетърпеливия въпрос.

— Не. Не е така. — Заяви го твърдо. Прозвуча като обещание.

— Можете ли да говорите от името на всички?

— Да.

— Защо сте толкова… великодушен? Или това е само временно?

— Ако се провалим, всички ще се окажем в същия дракх. Това включва и привържениците на Тайния съвет. Когато всичко приключи, ако остане нещо за оправяне, ще почивам по-леко в гроба си, ако знам, че наоколо има Манаби, които могат да помогнат. А на втория ви въпрос отговорът е „не“. Решението не е временно поради същата причина. Най-важна е лоялността. Веднъж вие напуснахте неутралния си ъгъл, за да подкрепите Императора. Заради това и сте говорили с Махони, когато е дошъл при вас. Отново от лоялност. Всъщност логика е по-подходящата дума сега. Същата логика, която някога ви е накарала да застанете на страната на Императора — тоест невъзможността да си представите каквото и да е бъдеще без него, — ви е позволила да бъдете убедени от Йън. Не е ли така?

— Прав сте и за това.

— Сега видяхте, че планът на Махони се провали. С гръм и трясък. Междувременно навсякъде из Империята хиляди същества се подлагат на мозъчно сканиране и после се екзекутират. Не е чудно, че сте притеснен. Аз също бих бил на ваше място.

— Представяте моята позиция по-ясно, отколкото вашата собствена — каза господин Еку. — Това ме навежда на мисълта, че ще последват още много допълнителни разяснения.

— Именно — потвърди Стен. — Като за начало, случилото се е по моя вина. Не на Махони. Той командваше, но аз бях там, лично, и със сигурност не се изтеглих навреме. Аз разбих този самолет, не Махони.

— Достойно за уважение е, че поемате така вината, но това само допълнително засилва моето нежелание дори само да се срещам с вас. Имате ли — как беше фразата, която вашият вид обича — някакъв коз, скрит в ръкава си?

— Може би. Това, което със сигурност имам, е вашето внимание. Нека ви кажа какво ще се случи по-нататък, ако решите да се отдръпнете. Ние няма да обърнем внимание. Но дали така ще постъпи Тайният съвет? Колко време ще мине, преди тяхната параноя да обхване и Манаби? Ако това не стане, тъй като ситуацията с АМ2 продължава да се влошава, те ще започнат да търсят различни възможности. Хонджо бяха само първите. Ще последват и други. Колко АМ2 има вашият куп в складовете си? Достатъчно ли е, за да ги изкуши?

Не беше необходимо господин Еку да отговаря. И двамата знаеха, че Манаби имаха повече от достатъчно запаси.

— А ще можете ли да ги спрете? Разполагате ли със средства или с боен дух? Не говоря за смелост. Говоря за чиста злоба. Да можете да се противопоставите като Хонджо. Да сте готови да умрете за всяка педя земя. Можете ли да го направите? Искате ли да се стигне дотам?

И тези въпроси нямаха нужда от отговор. Манаби бяха дипломати, а не воини.

— Какво предлагате? — попита господин Еку. Това не значеше, че е склонен да се съгласи, а само, че е готов да чуе.

Но сега, след като беше хванал Манаби на въдицата си, Стен искаше да си поиграе малко. Нямаше начин да остави тази огромна летяща риба да се измъкне просто така.

— Искам само да наблюдавате и да чакате — каза Стен. — Има нещо, което трябва да направя, за да ви покажа, че имаме необходимите воля и средства. В замяна…

— Да? — нетърпеливо рече господин Еку. Беше налапал здраво стръвта.

— В замяна… Ще поискам да поговоря с вас отново. Или по-скоро Махони, ако така се случи. Възможно е да бъда зает. Разговорът сигурно ще проведе Йън. Ако се съгласите. Склонни ли сте да направите поне това?

Как би могъл да му откаже? Не го направи. Вместо това помоли да види подаръка си още веднъж. Искаше да посети въздушния цирк, където всеки можеше да лети.

 

 

Всичко се случи точно според предвижданията на Стен. Господин Еку едва се беше прибрал у дома, когато откри, че член на Тайния съвет е отправил молба да се види с него. Всъщност не беше молба. Беше нареждане.

Членовете на Съвета бяха обсъдили надълго и нашироко как е най-добре да постъпят с Манаби. Все още не ги подозираха в нищо. Но чистката, както и особено дългата, проточила се инвазия в суверенната територия на Хонджо бяха предизвикали недоволство из цялата Империя. Отчаяно се нуждаеха от умиротворяване, поне за малко. За целта им бе необходима подкрепата на Манаби. И то много.

Бяха обсъждали кого да пратят. Беше предложена Малперин, най-вече защото притежаваше известни дипломатически умения, поне доколкото отдадено на бизнеса създание може да ги притежава. Но дори тя виждаше недостатъците на подобно решение. Ако господин Еку откриеше и най-малкия знак колко са объркани, щяха да бъдат загубени. Трябваше да действат от позицията на силата. Имаха нужда от майстор на обобщенията.

Така че изпратиха Ловет.

Това значеше, че нямаше да има предварителни словесни заигравания.

Ловет нарочно избра малък и обикновен парк за срещата. Нямаше много място, където да лавира елегантният Манаби. Той едва успя да прелети над оградата, когато прахолякът и мръсотията полепнаха по деликатните му сетивни мустаци. Ловет изчака достатъчно дълго, за да накара господин Еку да се почувства неудобно. Наситеният черен цвят по гърба на Манаби преля в убито сиво. Прелестните червени багри станаха болнаво оранжеви. Едва тогава Ловет започна да говори.

— Искаме изявление от вас — каза той. — Нося списък с нашите искания. Одобрете го сега. Можете да го прочетете по-късно. Когато пожелаете.

— Колко предвидливо от ваша страна — отвърна господин Еку. — Но първо… може би е най-добре, ако ми кажете за какво точно даваме съгласието си. Така… ще ме просветите.

— Става въпрос за опита за атентат — изръмжа Ловет. — Нали знаете… да заявите, че го осъждате — и прочие, и прочие.

— Определено го осъждаме — съгласи се господин Еку. — Това „и прочие“ всъщност ме тревожи.

— О… нищо особено, става дума за виновниците. Призоваваме да бъдат наказани. О… да, Хонджо. Решихме, че всяко разумно същество ще ни подкрепи за освобождаването на скритото от тях АМ2. Не можем да оставим такива ненормалници да разполагат с толкова гориво. И да правят каквото си пожелаят. И когато си пожелаят. Искам да кажа, че е напълно законно. Действията ни, имам предвид. Ние издаваме лиценз за АМ2, следователно точно ние трябва да осигурим правилното му ползване.

— Разбирам — кимна съществото Манаби. И определено го мислеше.

— Е, да говорим направо. Има ли проблем с някоя от тези точки? — Ловет говореше колкото се може по-заплашително. Не искаше да остане и грам съмнение какво ще се случи, ако господин Еку има възражения. Затова продължи в същия дух. — Защото, ако има, значи всички имаме проблем. Моите колеги от Съвета искат да знаят със сигурност кой на чия страна е. Времената са тежки. Необходими са сурови мерки. Или сте с нас — или с Хонджо. Ясно?

Господин Еку не мислеше, че е ясно. Но не беше такъв глупак, че да го заяви. Вместо това обясни, че толкова е бързал за срещата, та не е успял да получи пълномощия от правителството си. Голямо недоглеждане от негова страна, за което се извиняваше. Но беше необходима формалност. Иначе не би могъл да говори от името на всички Манаби. А не беше ли точно това, което искаше Ловет?

— Настоявам въпросът да се реши. Не желая никакви неуредици, които някой изпечен адвокат по-късно би могъл да използва. Добре. Вземи каквито пълномощия ти трябват. Направи го добре. Направи го както трябва, и то бързо. Ясно ли се изразих?

Господин Еку отвърна, че Ловет се изразява с безупречна яснота.

 

 

Ултиматумът на Тайния съвет постави Махони в нещо, което Килгър наричаше гнездото на дрозда. Йън имаше съвсем смътна представа какво е дрозд, но изобщо не знаеше какво място би обитавало такова създание. Нещо нависоко сигурно. Махони разбра, че правилно е пресметнал развитието на ситуацията, след като дългият политически танц, който Стен беше изтърпял, му беше спестен при началните преговори с Манаби.

И ето че господин Еку сам повдигна въпроса. Без встъпителни думи, той описа невъзможния избор, пред който Ловет ги беше поставил. И двете възможности бяха неприемливи.

Йън не каза: „Предупредихме ви“. Нито се опита да губи времето на господин Еку с утешения. Вместо това подходи директно, също като него. Накратко обрисува основния план на Стен.

Младият адмирал си беше наумил провеждането на публично дело за убийство. Делото щеше да се гледа от независим трибунал, съставен от най-уважаваните същества в Империята. Не трябваше да има никакво съмнение в честността им. За да се осигури безупречността на заседанията, Стен предложи господин Еку да бъде неутрален арбитър. Само на него щяха да бъдат дадени правомощия да наблюдава дали всички улики и доказателства се разглеждат с пълна безпристрастност.

По време на заседанията на трибунала Стен и Махони щяха да направят всичко по силите си, за да осигурят безопасността на участниците.

— А възможно ли е това? — попита господин Еку.

— Не напълно. Затова казвам, че ще направим всичко по силите си. Нищо повече.

— Съвсем разбираемо — кимна господин Еку. — И честно.

Махони не беше изненадан от отговора. Беше далеч по-добро предложение от ултиматума на Тайния съвет. Продължи с уверението, че със Стен ще се постараят всеки миг от процеса да бъде излъчен колкото се може по-далеч. Имаха намерение всяко същество в Империята да получи възможността да научи безпристрастно изложените факти по време на процеса. Не се налагаше да обяснява, че Тайният съвет ще си послужи с всякакви средства, за да попречи на подобна публичност.

— Ще ги поканите ли да се защитят? — попита господин Еку.

— Разбира се.

— Те ще откажат.

— И какво от това?

Еку се замисли за момент.

— Наистина, какво от това.

Не беше нужно да обяснява, че ако трибуналът ги признае за виновни, това не означава, че членовете на Съвета доброволно ще се предадат на съдниците си. Стен търсеше моралната тежест на присъдата, за да наклони везните. Ако бъдеше обосновано както трябва, решението щеше да всее толкова много разногласия и страхове сред поддържниците на Тайния съвет, че всичките им съюзници щяха да се отдръпнат от тях. Какво друго можеха да предложат освен АМ2? А бяха доказали, че са неспособни да го доставят.

— Кой ще избере членовете? — беше следващият въпрос на господин Еку.

Махони заяви, че подобно доверие може да се гласува само на някой Манаби. Същото се отнасяше и за провеждането на срещите с потенциалните кандидати. Господин Еку трябваше да поеме още един свръхсекретен проект, да снове от една система към друга, като през цялото време внимава да не оставя никакви следи. Щеше да има пълна свобода в това отношение, не само заради доверието и секретността, но и от практически съображения. Като се изключи Вечният император, кой друг притежаваше подобни умения?

Господин Еку имаше някои свои виждания относно Вечния император, но не ги сподели с Махони. Ако го беше направил, щеше да се изненада, че Йън мисли по почти същия начин. А Махони щеше да е още по-изненадан, ако узнаеше, че тъкмо това бе накарало съществото да вземе решение.

Докато Манаби все повече се убеждаваше, че трябва да приеме предложението, Махони се замисли за втората част на плана на Стен. Не беше дал никакво обяснение за отсъствието на Стен. Не липсата на доверие го караше да мълчи, а старото нерушимо правило на корпус „Меркурий“ за пазенето на информацията. Пък и ако беше казал за мисията, не беше сигурен дали няма да разколебае господин Еку. Ако Стен се провалеше и този път, всички усилия пропадаха. Независимият трибунал щеше да е едно напразно усилие.

— Един последен въпрос — каза господин Еку. — Каква е законовата основа за този трибунал? Какъв е смисълът да го провеждаме, ако нямаме зад гърба си силата на законите?

— Не знам — отвърна Махони. — Стен обаче беше сигурен, че ще попитате. И каза да предам, че няма никаква представа. Не разполагаме с полкове от адвокати под наше командване.

— Така е наистина — съгласи се господин Еку. — Боя се, че не мога да си представя обстоятелства, при които Императорът би позволил подобно нещо. Не би дал на никого подобна власт. Не и над него самия. А проблемът, пред който сме изправени сега, е, че Съветът управлява от негово име. Със същите прецеденти и същата сила на закона.

— О, не съм сигурен в това — възрази Махони. — Като се има предвид колко стара е Империята, нещо подобно трябва да се е случило поне веднъж.

— Навярно сте прав — каза господин Еку. — Един прецедент ще ни свърши работа… Много добре, ще го направя.

Флотски маршал Йън Махони почувства силно облекчение. Той и създанието Манаби доуточниха още някои подробности и стана време да си тръгват. На сбогуване господин Еку добави нещо, което доста учуди Махони.

— О… да… имам послание за нашия млад адмирал — бяха думите на господин Еку.

— Да?

— Кажете му, че с каквато и мисия да се е заел — ако тя се провали…

— Да? — гласът на Махони потрепна от напрежение.

— Кажете му, че все още очаквам да се видим отново. Независимо от изхода. И само се надявам, че ще е на място, където всички същества могат да летят.

— А той ще разбере ли посланието ви? — попита Махони.

— О, да… ще разбере.