Алън Кол, Крис Бънч
Завръщането на императора (20)

Глава 19

Двадесет и трети флот беше нападнат на по-малко от един корабен ден разстояние от безопасността.

След като се свърза с Ал-Суфи и чакащите подкрепления, Грегор си отдъхна. Даде почивка на екипажа. Промени бойната готовност — остави само една трета от екипажите на бойна позиция. На останалите беше заповядано да почистят кораба и да се приведат в ред.

Грегор се възприемаше като хуманен командир и беше наясно, че войниците му няма да искат да се появят на космодрумите като прошляци. Ако пък ги посрещнеха с камери, една тълпа от мърльовци нямаше да се отрази добре и на неговата репутация.

Първата атака дойде, докато Грегор беше в тоалетната.

— До всички… До бойните постове… Нападат ни!

Грегор изхвръкна на мостика в парадната бяла куртка, с която се беше издокарал — и по долни гащи. Бързо направи анализ на ситуацията, която мониторите показваха.

— Сър, вече наредих промяна на формацията спрямо ъгъла на атаката, според инструкциите ви.

Грегор наруга дежурния офицер и блъсна с юмрук пулта пред офицера, отговарящ за електронната защита.

— Обърнете екраните към нападателите.

Мъжът го изгледа учудено, после докосна бутоните бавно, сякаш не помнеше наизуст съответстващата команда. Нищо не се случи. Нападателите продължиха напред, идваха от горния десен квадрант. Пусна друга програма… нападателите изчезнаха! Само два кораба останаха на екрана.

Грегор тъкмо щеше да се развика на флагманския си офицер и да пребие отговорника за електронната защита, когато се задейства нова аларма. Друга формация идваше отдолу и към центъра — истинската атака. Грегор пое командването и нареди бойната формация да се обърне към врага.

„Шапката“ на гъбата се завъртя, докато бойните кораби променяха строя си и екраните на крайцерите и разрушителите ги следваха. Имаше два сблъсъка — един крайцер се „отърка“ в един от разрушителите, а два разрушителя се удариха един в друг. На крайцера оцеляха малко хора.

В центъра по електронна защита офицерът продължаваше да изпълнява заповеди и да екранира нападателите. При четвъртия му опит, точно когато се беше убедил, че този път нападателите са истински, те пак изчезнаха от екрана и останаха само два кораба.

На мостика се възцари тежко мълчание. Внезапно алармата отново прозвуча и трета, по-голяма, почти с размера на флот формация се разгърна.

— Флагмански офицер!

— Сър!

— Веднага иди в центъра за електронна защита. Искам този път да съм напълно сигурен, че това не е измама.

Офицерът се затича. Грегор изчака няколко секунди, преди да издаде нови заповеди. Междувременно предишните му команди продължиха да предизвикват нагъване на „шапката“ на гъбата.

Третата атака беше съвсем истинска.

 

 

Стен изхвърли възцарилата се шумотевица от мислите си и се фокусира върху главния боен екран на мостика.

Атакуваше в сърповиден боен строй. Искаше му се да разполага с още поне стотина бойни кораба — полумесецът беше изключително тънък. И имаше причина да е такъв — Стен се надяваше, че имперските командващи ще са достатъчно глупави, за да решат, че той се опитва да ги обгради, и затова трябваше да разгърне формацията отвъд защитния купол.

Имперската „гъба“ изглеждаше леко разкривена. Част от „шапката“ й се обръщаше към нападателите. Но някаква малка група явно не беше наясно със ситуацията и се завръщаше към стандартния конвоиращ строй.

В задната част на „пънчето“ крайцерите се разгръщаха сравнително ефективно, основата се плъзгаше напред, за да прикрие транспортните кораби.

— Имаме ли връзка? — попита Стен.

— Всички кораби приемат.

— Стен до всички кораби. Задръжте пускането на торпедата — както ви е наредено.

— Чакаме… чакаме… всички кораби са готови, сър.

— Контрамерки? — обърна се Стен към друг офицер. — Какво предприемат?

— Детекторите им са ни уловили… два… шест изстрела. Пет неефективни. Един уцелил.

— Килгър. Какво става?

— Навлизаме в обсег… седем секунди… три… готово!

— Всички кораби! Огън!

Ракетите се изсипаха от флота на Бор — но не по едно и също време. Стен беше наредил последователна стрелба от най-задните към най-предните кораби, оръжейните офицери заредиха и насочиха торпедата-убийци. Не бяха изстреляни толкова много — поне не колкото се полагаше за голяма битка, — но беше пресметнато да стигнат до целите си по едно и също време.

— Алекс, искам празнината между тежките кораби да се използва. Първа секция… индивидуален контрол… прехванете и стреляйте, когато сте готови. Какви контрамерки са предприети?

— В името на Колорик… нищо особено.

— Докладвай, дяволите да те вземат!

Офицерът Бор даде всичко от себе си, за да влезе в ролята на ефективен, безстрастен имперски офицер:

— Няколко изстрела… повечето са насочени към приближаващите се ракети. Всъщност не. Стреля се масово. Основните контролни системи са претоварени.

На екрана между двата приближаващи се флота блеснаха светлинки — най-вероятно насочваните от оператори противокорабни ракети „Кали II“. Или щяха да бъдат обезвредени, или щяха да попаднат в целта. Не за тях трябваше да мисли Стен.

Изхвърли мислите от типа „ами ако излезем кутсузлии“ от ума си и се вгледа в неприятелския флот. Усмихна се и направи коментар, който би всял огромен смут в адмиралтейското училище:

— Килгър! Дължиш ми стрегг! Копелето действа като по учебник!

И така си беше. Имаше множество възможни реакции на нападението. Най-добре би било Грегор да превърне купола в клинообразен строй и да атакува центъра на флота на Стен, да пробие и да мине от другата страна, като унищожи корабите на нападателя един по един.

Но това би означавало да изостави транспортните си кораби, защитавани само от крайцери. Без съмнение имперският адмирал беше чел за Кана, но какво от това: Стен не беше Ханибал, нито Грегор разполагаше с тежка пехота, за да затвори рогата на сърпа и да плени нападателя.

Вместо това адмиралът подреждаше корабите си в линейна формация, каквото турците бяха използвали при Лепанто. Не беше зле. След известно време щеше да унищожи флота на Бор. Но след известно време.

Пролуката, съществувала, когато имперските кораби бяха все още в куполообразен строй, остана и когато те се нареждаха в новата формация. Стен щеше да се възползва от нея.

— До всички кораби — нареди той. Излъчваше направо — нямаше време да кодира съобщенията. Можеше само да се надява, че имперският адмирал ще продължи да е все така муден и няма да реагира бързо.

— Очакваме заповедите ви, сър.

— Искам изглед на дупката в имперската формация — нареди той на друг офицер — на всички корабни екрани. Веднага.

— Веднага, сър.

— Добре. До всички кораби… маневра към означената точка… херметично затваряне… дайте сигнал, когато сте готови.

— Всички единици са готови, сър.

— Започнете маневрата… сега!

Капитаните на Бор, всеки от които можеше да прекара малък транспортен кораб странично по тясна улица, започнаха да издават заповедите си. Сърпът на Стен се сгъна навътре и се превърна в клин. Беше също като акробатичен номер. Но на екраните се виждаше и още нещо — флотът му търпеше поражения. Светлините, индикиращи отделните кораби, променяха цвета си — ударен… поразена навигационна система… ударен… повредени двигатели… — или просто изчезваха.

Той не им обърна внимание. Опита се да не обръща внимание и на тихия глас на офицера до него:

— Засечени сме… самонасочващ се снаряд… девет секунди до сблъсъка… изстрелвам…

Но беше особено облекчен, когато чу:

— Попадение! Вражеският снаряд обезвреден.

Имперската формация се беше разпаднала напълно. Ракети се изстрелваха във всички посоки. Не му се искаше да попадне в центъра на калейдоскопа, който непрекъснато променяше формата си.

— Състояние на флота! — изрева той.

— Петдесет и един кораба все още са напълно…

— Достатъчно — по-нататък може би щеше да има време да се тревожи за жертвите и за спасяването на оцелелелите.

— Ото, откри ли командната им връзка?

— На екрана. Готовност за прехващане.

Появи се голям екран, встрани от главната система за управление. На него се виждаше имперският адмирал, който даваше нареждания. Ото беше заглушил звука. На Стен му се стори, че познава адмирала… Не, невъзможно.

— Отряд „Сарла“… тръгвайте! — заповяда той.

— Разбрано.

— Отряд „Джанчид“… тръгвайте!

— „Дажанчид“… атакуваме!

— Всички флотски единици. Самостоятелно командване. Прехванете цели и ги унищожете. Командването, край.

Започна истинската битка. Бор се врязаха в мелето като множество пиратски шхуни сред армада. Това беше най-добрият начин на действие. Повечето от търговците имаха голям опит точно в такива корсарски и неравни битки. Щурмуваха — и печелеха, — като винаги правеха най-неочакваното — стрелкаха се във всички посоки, безумни и непредсказуеми като предците си.

Раздвоени между заповедите на Грегор да останат на едно място и бойния опит, натрупан през Таанските войни, повечето имперски командири очакваха да се сражават срещу обикновени, подредени в строй врагове.

Но тази битка притежаваше симетрията и логиката на абсолютния хаос. Стен насочи вниманието си към следващата стъпка. Бор не можеха да спечелят — рано или късно щяха да бъдат сразени, — но не се предвиждаше да с стигне дотам.

Двата му бойни отряда бяха: „Сарла“ — два крайцера, които набързо бяха пригодени за щурм над транспортните кораби; и „Джанчид“ — единайсет леки корвети и патрулни кораби. Точно толкова, колкото според Стен бяха и охраняващите транспортните кораби. Знаеше как Империята оборудва конвоите си — съпровождащите кораби бяха снабдени с електрониката и сензорите на влекачи от дълбокия космос.

Стен беше кръстил отрядите си на стари, почти забравени богове на Бор, за да повдигне бойния дух на воините си. Ако победата бе възможна, тези два отряда щяха да я извоюват.

Сега чакаше — ако това да се опитваш да запазиш самообладание на потъналия в хаос мостик, докато самият кораб се намира по средата на мелето, може да се определи като чакане.

Отряд „Сарла“: Двата щурмови кораба се приближиха към вече повреден боен кораб, на малко повече от минималното сигурно разстояние за изстрел. Ракетата на Бор отнесе по-голямата част от кърмата му и люковете на щурмовите кораби се разтвориха. Оттам бяха изстреляни абордажни въжета и трите кораба се свързаха.

Един Бор в космически костюм премина по тях и се качи на борда на имперския кораб.

— Първата вълна стигна — гласеше докладът.

— Ото!

Екранът примигна и образът на имперския адмирал беше сменен от поредица толкова ужасяващи кадри, че дори и най-великият режисьор на живина на ужасите щеше да онемее.

След ракетните попадения имперският боен кораб се бе превърнал в истинска кланица. Много имперски войници бяха загинали, когато след взрива атмосферата на кораба беше разрушена. Някои носеха костюми със затворени шлемове и тежки ръкавици. Не е лесно да изпълняваш корабните си задължения, когато си в скафандър.

Бор започнаха да разчистват кораба. Имаха ясни заповеди: никакви затворници. Трябваше да запишат всичко с камери.

Целият екипаж беше избит, до крак. Смъртта им беше заснета от Синд и останалите „оператори“. Образите бяха подбирани за максимално въздействащ ефект на смесващия панел в контролната зала на Стен и после препредавани по имперската командна връзка.

Бойният дух на младите бойци в никакъв случай не се повишаваше, когато виждаха на корабния екран как техни другари вдигат умолително ръце, но въпреки това ги колят като прасета. Някои кораби заглушиха тази честота — но пък загубиха връзка с командването за известно време, докато се създаде втора сигурна връзка. Други капитани оставиха екраните включени, та всяка част от касапницата да се запечата в съзнанието на екипажите им и да ги настърви.

Отряд „Джанчид“: Защитниците на транспортните кораби бяха леко въоръжени и слабо бронирани. Не успяха да окажат сериозна съпротива срещу оръжията на Бор. Шест от единайсетте бяха извадени от строя, след като получиха попадения. Два продължиха да се сражават с всички сили. Другите три избухнаха и се разлетяха на парчета. Бор загубиха един от корабите си.

От шестте контролни кораба бяха изпратени техници, които поеха управлението на навигационната система на транспортните кораби. Бор ги обградиха и плениха. Но това не беше достатъчно. Ако не успееха да завладеят повече транспортни кораби с АМ2, мисията на Стен щеше да се окаже провал. Но моряците от отряд „Джанчид“ имаха инициативата.

Двата все още съпротивляващи се контролни кораба бяха принудени да се предадат. След което се качиха на бордовете им и ги овладяха. Освен това електронните специалисти бяха успели да прехванат контролните честоти на два от унищожените кораби.

Командирът на отряда издаде заповед. Постепенно конвоят — пънчето на гъбата — се изви. Бор отклоняваха транспортните кораби така, както влекач би поел управлението на повреден кораб при кацане.

Тежките ескадри от крайцери реагираха късно на атаката, но реагираха и се подредиха за контраатака.

Стен видя контраатаката на екрана, сложи още един индикатор на формацията и го изпрати.

— До всички флотски единици — изкрещя той. — Индикирани са нови цели. Първостепенни цели. Самостоятелно командване. Тръгвайте!

Не дочака потвърждение и обяви:

— Ото, влизаме във втора фаза.

Ото натисна един превключвател. На прехванатата командна честота започнаха да се излъчват предварително заснетите кадри: мрачният и тежковъоръжен Ото се извисява над камерата, до него се виждаха Стен и още един страховит Бор. Наистина, представлението беше замислено от Стен, но той съзнаваше, че не изглежда дори и наполовина така зловещо, като Ото.

Гласът на вожда на Бор изгърмя:

— До всички имперски единици! Безсмислено е да продължавате съпротивата. Нареждаме ви да се предадете. Изстреляйте сигнали жълто-синьо-жълто, за да спасите живота си. Корабите, които се предадат, ще бъдат пощадени.

Стен не беше толкова глупав да се надява, че подобна евтина уловка ще му поднесе на тепсия целия флот. Но целеше да всее допълнително объркване.

Така и се получи. Няколко кораба се подчиниха. Някои от тях бях обстреляни от други имперски кораби. На трети пък изплашените моряци се вдигнаха на бунт и това създаде на офицерите по-належащи проблеми, отколкото ставащото навън.

Трийсет и девет кораба на Бор се врязаха в строя на крайцерите и внесоха допълнителен хаос. Откраднатите транспортни кораби бяха изведени от зоната на битката. Отдалечаваха се с максимална скорост.

Сега, помисли си Стен.

— До всички единици. Изтеглете се!

Това беше повратната точка. Бе откраднал скапаното им съкровище. Имперските войници имаха два възможни избора. Помоли се — как, по дяволите, бяха имената на онези богове на Бор, по дяволите, на който и да е бог — помоли се… да му донесат късмет. И дано проклетият адмирал останеше все така последователен.

А Грегор беше точно такъв. След като най-накрая беше успял да прокара втора сигурна командна връзка към флота си, той трябваше да нареди общо преследване на нападателите, под индивидуално или ескадрено командване. Но не го направи. Може би беше чувал за битката при Хатин, където Саладин подмамил армията на кръстоносците в пустинята и после ги избил малко по малко. Доколкото можеше да прецени, не беше невъзможно някакви части да чакат в засада.

Нареди флотът да се прегрупира — по части, ескадри и после в основната флотска формация. Прегрупирането най-малко изискваше визуален стандарт, към който войниците да се придържат. Но това бойно поле нямаше обозначения. Корабите търсеха своите водачи. Комуникационните връзки бяха потънали в хаос. А невъзможните команди на Грегор допълнително утежняваха положението.

Силите на Стен се отдръпнаха встрани.

Отряд „Сарла“, тъй като нямаше кого повече да убива, се изтегли обратно на щурмовите си кораби. Синд стоеше в единия край на сборната палуба, без да чува обикновените шумове, които се разнасят след края на сражението. Беше научила доста от Стен през този ден. Оттук нататък възнамеряваше да бъде близо до него. За да се учи и… Тя се усмихна.

Планът на Стен като че ли беше осъществен. Рискува малко от човечност и нареди десет кораба да съберат оцелелите от поразените кораби на Бор. Както можеха… ако можеха.

Трябваше да възстановят мощността на всеки кораб, но да изоставят всички, които не могат да поддържат максимална скорост.

Следваше деликатната част. При пълна скорост единиците му скоро щяха да свършат горивото си.

Той даде още заповеди. Корабите на Бор се приближиха към пленения конвой. На всеки от тях бяха най-добрите им специалисти по зареждане с гориво. Само два кораба на Бор нямаха гориво да се придвижат — но Стен вече разполагаше с кораби с пълна мощност, готови да ги обслужат и заредят с енергия.

— Май току-що направихте най-големия обир в историята, адмирале — каза Килгър.

Стен се усмихна, после се отправи към другия екран.

— Жертви?

Не изпита голяма радост от победата. Беше загубил почти половината си сили. Ото се приближи до него и погледна данните.

— По-добре, отколкото очаквах, по-зле, отколкото се надявах. Но боговете решават.

Стен кимна. Може би. Но защо, по дяволите, трябваше да са толкова кръвожадни?

— Спомняш ли си езерото, Стен?

Стен помнеше. А сега имаше и горивото да започне войната си.