Алън Кол, Крис Бънч
Завръщането на императора (2)

Глава 1

Корабът беше огромен. Имаше форма на десетостен и всяка от стените му беше почти един квадратен километър.

На борда имаше един-единствен човек. Стоеше неподвижно, потопен в прозрачна капсула, поставена в центъра на един от отсеците. Очите му се отвориха. Сини. Безизразни като на новородено. Известно време нищо не се случи.

После някаква клапа се задейства и течността от капсулата бе източена. Полупрозрачният капак се плъзна настрани. Мъжът се изправи и пристъпи на палубата. Движеше се бавно и предпазливо, като инвалид, който се опитва да проходи отново, след като дълго време е бил прикован на легло. Палубата беше приятно топла.

Приседна. Измина миг или час, или ден, преди да прозвучи гласът; идваше отвсякъде.

— В съседната зала има храна и напитки.

Мъжът покорно се изправи. Залитна, после възвърна равновесието си. На ниска поставка до капсулата имаше син комбинезон. Мъжът му хвърли бегъл поглед, после отиде до стената. Тя беше гладка и равна, с изключение на един кръгъл панел с вдлъбнатина във формата на длан. Докосна го.

Стената се превърна в екран. Но какъв? Видео? Радар? Компютърна симулация?

Отвъд лежеше космос/не-космос. Беше черен и същевременно изпълнен с цветове. Очите го заболяха от гледката. Натисна панела още веднъж и екранът отново се превърна в стена.

Все още гол, тътрузейки нозе, мъжът мина през една от вратите.

Масата беше сервирана за един. Блюдата бяха покрити с похлупаци. Мъжът вдигна единия и загреба с пръсти малко от храната. Сдъвка я, после преглътна. Изражението му си остана непроменено.

Обърса пръсти в бедрото си и тръгна към друг отсек, където върху един наклонен стол видя блестящ стоманен шлем, от който излизаха странни израстъци.

Мъжът внимателно го сложи на главата си.

В стаята внезапно се появиха и други хора. Не. Беше някъде другаде. Носеше дрехи — някаква униформа. Хората му се усмихваха, смееха се и се опитваха да го докоснат. И той им позволи да го направят. Чу се да казва думи, които все още не разбираше.

Забеляза някакъв човек сред тълпата. Лицето му бе бледо, а очите му горяха, протягаше му ръка да се здрависат. После внезапно измъкна от дрехата си нещо метално и блестящо.

Мъжът усети ударите в корема си. Усети как пада назад. Изпита болка. Болка, която се усилваше, докато… всичко изчезна.

Свали шлема. Отново беше в отсека, в наклонения стол.

Гласът прозвуча отново:

— И-време от деактивацията: шест години, три месеца, два дни.

Изражението на мъжа се промени едва доловимо. Някаква мисъл изплува в ума му: „Грешка. Пет години закъснение.“ После мисълта беше отхвърлена като безсмислена. Какво значеше „закъснение“? Той се изправи.

— Имате десет корабни дни преди тръгване.

Мъжът кимна. Отправи се към трапезарията. Отново беше гладен.