Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Return of the Emperor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2006

ISBN (няма)

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №133

Американска, първо издание

Превод Петър Василев

Редактор Боряна Даракчиева

Художествено оформление на корица „Megachrom“

История

  1. — Добавяне

Глава 30

— „Джон Стюърт Мил“, говори контролната кула на Ню Ривър. Следим ви на екраните. Желаете ли инструкции за приземяване?

Пилотът на Махони включи микрофона:

— Ню Ривър, тук е „Мил“. Не се нуждая от инструкции. Имаме разрешение за кацане на частен космодрум Ноември Алфа Юниформ. Ще сменя честотите. Край.

— Тук е Ню Ривър. Разглеждам фиша ви. Превключете на ултрависока честота 223.7, за да се свържете с Ноември Алфа Юниформ. Ноември Алфа ще предоставят само локатори, но не и обслужващ персонал на космодрума. Контрол Ню Ривър, край.

Пилотът се завъртя със стола.

— Пет минути, сър.

Махони кимна и включи микрофона на интеркома за връзка с екипажа. Корабът му беше едва прикрит контрабанден превозвач, кръстен за случая на древен земен икономист. Махони сметна, че това е приятна добавка към прикритието му.

Екранът светна и показа десет въоръжени същества, облечени в тропо-камуфлажните униформи на отрядите на „Богомолка“. Всички те бяха не само бивши възпитаници на „Богомолка“, но и войници, които Махони беше използвал за изпълнение на мисии по времето, когато командваше корпус „Меркурий“.

— След около пет минути ще се приземим, Илън — каза той на плещестия бивш сержант в отсека.

— Прието, шефе. Наистина ли искате просто да чакаме? Можем да го извлечем за няколко минути.

— Просто останете на позиции. Или той е човекът, който ми трябва, и в такъв случай разполага с повече огнева мощ от нас, или не е той. Направете ми услуга — ако чуете изстрели, идвайте веднага, твърде съм стар за още една телесна реконструкция.

— Да, сър. Готови сме.

Махони се протегна над рамото на пилота и взе микрофона за връзка:

— Ноември Алфа Юниформ, Ноември Алфа Юниформ. Тук е „Джон Стюърт Мил“, захождащ за кацане.

Отговориха му:

— Мил, тук е Ноември Алфа. Мястото за кацане е тройно обозначено, върхова точка на два километра над полето. Няма вятър. Кацането е според уговорката. Потенциален клиент с двама придружители. Всички други членове на екипажа да останат на кораба. Моля, спазвайте необходимите мерки за сигурност. Ще се срещнем в главната сграда. Край.

Махони включи и изключи микрофона два пъти, за да покаже, че е разбрал. Усмихна се на пилота:

— „Моля“, а?… Може би това е моят човек.

Корабът се спусна в центъра на малка павирана писта. Люкът се отвори и Махони излезе навън.

Беше горещо, сухо и прашно. От едната страна на пистата се простираше пустош, следвана от ниски планини. От другата — необятни, оградени с бели огради зелени пасбища. Нямаше дори и полъх на вятър. Махони чу чуруликане на птица от близката овощна градина, от пасбищата долиташе съскането на иригационните устройства.

Той се отправи по виещия се път към сградите отпред. Пасбища… бели огради… обори. Вади. Някаква животновъдна ферма? Развъдник? Видя старо четирикрако, което пасеше. Успя да го разпознае — земен кон. Никакви други животни.

Подмина някакви метални бараки. Вратите им бяха затворени и заключени. Конюшни. Празни. Видя ниска ограда и врата, която зееше отворена.

Мина през нея и навлезе в добре поддържана градина. Там плевяха три робота-градинари и един човек близо до тях. Той обаче не му обърна никакво внимание.

Трудни времена, помисли си Махони. Искаха се доста пари, за да се поддържа конезавод. Но все пак беше впечатлен. Не бе видял и помен от устройства за сигурност, охрана или някакви оръжия. Но, освен ако не се беше объркал съвсем, те бяха тук.

Пред главния вход го очакваше мъж. Малко по-млад от него. Но по-нисък. Набит. Изглеждаше като работник. Не беше нито грозен, нито красив. Носеше риза без яка, обикновени панталони и сандали.

— Господин Гидеон — поздрави непознатият. — Аз съм Шаемел. Моля, влезте. Да ви предложа нещо освежително?

Просторната къща — малко по-малка от имение — беше обзаведена с тежки мебели от истинско дърво и кожа. Картините по стените бяха стари и все в духа на реализма.

— Всяка година — отбеляза Шаемел — успявам да забравя колко горещ и сух е Ню Ривър в късното лято. И всяка година си го припомням. Това е екстракт от грозде. Освежаващо е.

При последните думи той посочи към купа за пунш, пълна с лед и подобна на мляко течност. Махони не отвърна нищо.

Устните на Шаемел се разтеглиха в полуусмивка. Той наля пунш в чашата си и отпи от нея. Едва тогава Махони си сипа.

— Значи корпорацията ви е в затруднено положение, господин Гидеон. Опит за превземане от неприятели, от една страна, профсъюзните организации, от друга, а вие смятате, че са в заговор. Всички играят нечестно и ви трябва експерт. Отлично представяне, между другото.

— Благодаря ви.

— Възхитих се най-вече — продължи Шаемел — на вашето внимание към подробностите. Да кръстите яхтата си „Джон Стюърт Мил“. Може би малко прекалено капиталистическо, но въпреки всичко приятно.

Ръката на Махони докосна леко джоба на панталона му, а в кораба, знакът за ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ беше получен.

— Много, много се радвам — каза Шаемел, — че именно вие се появихте. От известно време очаквам да се случи нещо подобно. Определено не повярвах в историите за самоубийството ви, флотски маршал Махони… Мисля, че такъв беше вашият чин, когато се пенсионирахте. Шпионите се самоубиват, но не и майсторите на разузнаването.

— Бързо схващаш — подхвърли Махони, — така че можем ли да зарежем този дракх с „Шаемел“, Венло?

— Мислех, че тази самоличност е погребана дълбоко. Но пък мислех същото и за себе си.

Махони обясни колко малко истински професионалисти са останали; как още по-малко от тях не са свързани с правителството, мегакорпорациите или военните; и най-накрая се спря на самия начин на действие на Венло.

Венло изглеждаше раздразнен.

— През всички тези години си мислех, че не съм оставил никакви следи. Тц, тц. Засрамен съм. Е, как мога да изкупя вината си, че съм подготвил покушението над Императора?

— Защо смяташ, че не съм дошъл да ти прикова червото към някое дърво и да те гоня около него? Императорът беше мой приятел.

— Знам… Също така съм чувал, че… понякога предпочиташ сам да си вършиш оперативната работа. Но ако просто искаше да ме убиеш, нямаше да си правиш труда да се представяш, преди престрелката да започне. Пряката конфронтация може да доведе до контузии и при двете страни — а ти вече не си в първа младост.

— Не си прав — възрази Махони и за миг във въздуха се появи напрежение. — Ако не бях по петите на по-големи негодници, можех като нищо да ти изтръгна сърцето.

— По-полека, Махони. Е, хвана ме в грешка, сега и аз ще направя същото. В нашия занаят не приемаме нещата лично. Това може да има смъртоносни последствия. Но тъй като това не влиза в дневния ред, може ли вече да сменим темата? Кажи на подкрепленията си да успокоят топката.

Той отиде до бюрото и сложи ръката си на нещо, което изглеждаше като бележник.

— Моите хора няма да се месят.

После седна и даде знак на Махони да направи същото.

— Предполагам, че мога да отгатна какво искаш. Но кажи ми все пак. Подозирам, че има нещо общо с онзи налудничав трибунал, за който се тръби напоследък.

— Така е. Искаме публично да свидетелстваш за заговора.

— Аз? На свидетелската скамейка? Това ще е съвсем ново преживяване за мен. Едва ли ще се отрази добре на бъдещите ми възможности за работа.

— И без това май не ти върви особено — каза Махони и демонстративно зарея поглед през прозореца, към празните конюшни.

— Обстоятелствата около последната ми задача ме накараха изключително внимателно да избирам работодателите си. Отказах някои доста изгодни сделки заради голямата си амбиция да се преборя с най-голямото от всички възможни предизвикателства.

— Горкият ти.

Венло не обърна внимание на сарказма на Махони.

— Да кажем, че се съглася. Отивам в съдебната зала и казвам — какво точно казвам? Че съм бил нает от Танз Суламора, тъй като преди това съм изпълнил успешно някои други поръчки за него? Че съм открил и подготвил Шапел и съм го закарал на правилното място? И да опиша всички подробности, свързани с това? Може би. Но това ли е всичко?

— Разбира се, че не. Суламора е мъртъв. На никого не му пука за него. Искаме другите. Кес. Малперин. Близначките Краа. Ловет.

— Искаш нещо, което не мога да направя.

— Но ще го направиш.

— Не ме разбираш. Не зная такива подробности. Мога да свидетелствам за вътрешната си убеденост, че останалите членове на Тайния съвет трябва да са били замесени в конспирацията. Но доказателство? Суламора никога не е споменавал имената им пред мен. Никога не съм се срещал с тях, нито с някого, за когото да съм смятал, че е техен пряк представител. Недей да се мръщиш, Махони. Мога да ти го докажа. Вземи например моето присъствие тук. Избягах от Първичен свят, разбира се. Но се завърнах в дома си отпреди двайсет години, вместо да се скрия зад друга самоличност и да потъна в някоя част на вселената, където никой не ме познава. Очевидно, не съм си взел парите. Очевидно, не съм тръгнал да ги търся от никого. Ако онези проклети копелета от Тайния съвет имаха и най-малката идея, че аз съм Контролиращият, не мислиш ли, че щяха да уредят изчезването или залавянето ми? По-скоро първото.

Махони запази невъзмутимо изражение, но това, което чуваше, не му хареса.

— Така че, Махони, както казах, не съм димящото ти дуло, нито зная къде е то. С неохота ти предлагам всичко, което знам, повече не мога.

Венло си наля още една чаша пунш и махна с черпака към Махони, но той поклати глава. Венло седна обратно на стола си.

— Безизходна ситуация, нали? Можеш да ме убиеш… да се опиташ да ме убиеш. Но тогава определено няма да се измъкнеш жив оттук. Каза ми, че се целиш в по-големи негодници — предполагам, че искаш да ги заловиш.

— Не е точно безизходица — възрази Махони. — Ти ще си събереш багажа и ще дойдеш с мен на Нютон. Може да казваш истината, а може и да лъжеш. Ще разберем със сигурност.

— Мозъчно сканиране? Никога. Хората умират или се видиотяват под шлема. Ако такъв е изборът, по-добре да се бием и да загина тук.

— Няма да умреш, нито мозъкът ти ще се изпържи. Сканирането ще бъде извършено от Рюкор. Тя е…

— Чувал съм за нея. Най-добрата. Но признавам, от мисълта, че някой ще се рови из душата ми, ме побиват тръпки.

— Бедното същество, което ще се рови из душата ти, ще бъде разтърсено.

— Нека да помисля — продължи Венло. — Ако откажа и по някакъв начин и двамата оцелеем в последващата… дискусия, какво ще се случи тогава? Със сигурност ще пуснеш мълвата за моето съществуване, за да стигнете до Тайния съвет, като очакваш те да заличат следи, които дори не съществуват. Както и ще направят. Идиоти. Не ми харесва тази възможност. От друга страна, мога да дойда с теб. Да приема мозъчното сканиране. Да свидетелствам. Може би при вашия трибунал по някакъв начин силите на — гласът на Венло беше пропит със сарказъм — истината, справедливостта и имперската култура магически ще триумфират, а Съветът ще падне. Или, което е по-вероятно — собствената им некадърност ще ги унищожи. И при двата варианта съм в пълна безопасност. Добре защитен, със сигурност. Дори да не мога да изпълнявам занаята си, поне ще се отнасят с мен по начин, към който малко или много съм привикнал.

Венло казваше истината. Един политически убиец, освен ако не бъдеше убит в първите минути след атентата или не се окажеше напълно побъркан, щеше да попадне под грижите на правителството до часа на смъртта си. Независимо дали проговореше, или не — очакваше се, че рано или късно би избрал да направи разкрития, дори ако в този миг единствените заинтересувани същества са историците.

Венло се замисли. Жегата и тишината бяха потискащи.

— Добре. Ще събера охраната си и ще я разоръжа. Повикай придружителите си да дойдат. Могат да занесат багажа ми до кораба ти. Договорихме се.

Протегна му ръка. Махони само я изгледа. След секунда Венло стана и излезе от стаята.

 

 

Солон Кенна беше влизал в обсерватория само веднъж през живота си, а и тогава беше млад, пиян и объркан. Сега намираше обсерваториите за пленителни — или поне точно тази, в тази нощ, докато гледаше тъкмо към тази прожекция.

Погледна още веднъж към екрана, опитвайки се да се убеди, че не е изпаднал в делириум тременс.

Все още бяха там — разположени на орбита около Дюзабъл.

Алармите нададоха какофоничен вой, когато бе забелязано присъствието на чуждия флот. Кенна пребледня, а избраният за тайрен Уолш стана бял като платно, когато му казаха какво става и какво най-вероятно означава то. Кораби. Много, много кораби. По някаква причина членовете на Тайния съвет навярно бяха решили, че загубата на тайрен Йелад е непростима, и бяха изпратили гвардията.

Шепата патрулни кораби на Дюзабъл излетяха и се насочиха към чакащия флот, като излъчваха съобщения за мирните си намерения на всички възможни честоти. На челния кораб беше Уолш в ролята на представител на своята система.

Кенна мигновено беше потърсил укритие. Дълбоко, дълбоко убежище, което щеше да му предостави възможността за бърза пластична операция и бягство.

Но отговор нямаше.

А и никой не беше виждал кораби като тези — макар че очевидно имаха имперски дизайн.

Качиха се на борда на един от тях.

И тогава празненството започна.

Корабите бяха роботи — товарни роботи. Всеки от тях — а флотът изглеждаше неизброим — съдържаше достатъчно Антиматерия Две за максималното потребление на цял един свят в продължение на година в мирно време.

Дюзабъл за последните десет или петнайсет години не беше виждал толкова много АМ2. Но откъде, по дяволите, беше дошла?

Кенна изпълзя от скривалището си и отиде до обсерваторията, за да се увери, че Уолш и екипажите му не са попаднали под влиянието на халюциногени — и тогава разбра.

Господи, Господи, Господи, помисли си той.

Това, че Рашид имаше връзки, го знаеше със сигурност. Това, че е същество с определена важност, също му беше известно. Но, че беше… не.

Кенна се изправи и се завъртя. Пред него се намираше стар портрет, закачен на стената, част от паметната плоча на Имперската обсерватория Риан-Бърлоу-Т’лак. Картината изобразяваше Вечния император в официална царствена поза.

Тя беше също така, разбира се, и съвършено копие на образа на Рашид.

Кенна беше чувал и дори използвал старата политическа фраза: „Кой беше с мен преди Чикаго?“

— Аз бях — прошепна той. — Всички бяхме.

Времената щяха да са много, много добри за Дюзабъл и за солон Кенна. Вече беше почти сигурен, че кучият син е безсмъртен.

Обмисли внезапно променилото се бъдеще и какво криеше то, особено за наскоро избрания Уолш. Следващите избори… да вървят по дяволите. Засега. Следващите избори бяха чак след няколко години.

После се замисли дали да не потърси църква и да се помоли на някой бог, за да му даде на него, Кенна, достатъчно ум, та да разбере какво става, преди нещата да продължат хода си.

Но отново се върна към реалността — и се почерпи с една бутилка.

 

 

Махони разбра, че има сериозен проблем.

Рюкор дойде при него в своя гравистол, вместо да го повика в кабинета си или, ако въпросът не беше твърде сериозен, при огромното, дълбоко корито със солена вода, направено, за да й напомня за ледените арктически води, силните бури и извисяващите се айсберги на родния й свят.

Рюкор, от мустачките до огромното туловище и перките, му приличаше на морж и той неведнъж я бе описвал така.

Когато Стен сподели идеята си за трибунала, Махони веднага беше започнал да търси необходимите средства. Едно от тях беше Рюкор — един от главните психолози на Империята навремето. Откри я изпаднала в състояние на полупенсионно отегчение. Тя харесваше Стен, оценяваше поне донякъде чувството за хумор на Килгър, а към Махони изпитваше симпатия. И макар че нямаше да си признае, нещо, надхвърлящо отегчителното здравомислие на собствената й раса я бе провокирало да се присъедини към лова.

— Е? — попита Махони, като пропусна обичайните любезности, когато огромният гравистол влетя в стаята.

— Много интересен е този Венло — започна Рюкор. — Съвсем необикновен. Истинско аморално създание. Чела съм за такива, но никога не се бях сблъсквала с едно от тях. Емпатичните ми жлези останаха бездейни по време на цялото сканиране.

Емпатичните жлези на Рюкор, разположени приблизително на мястото на слъзните канали при хората, автоматично реагираха при всякаква молба или болка у съществото, поверено на грижите й. И тя сякаш винаги ридаеше, дори когато обмисляше най-ужасната съдба на пациента.

— Какво става?

— Първо, здравето на Венло…

— Надявам се, че умира в конвулсии, но осъзнавам, че е най-добре да остане здрав като бик. Така или иначе, не искам да слушам за здравето му. Предполагам, че е отлично. Продължавай.

— Мисля, че ние — ти и аз — е най-добре да подготвим секретен фиш за това сканиране. Профилът му е като от учебник и, внимателно цензуриран и редактиран, ще е ценен принос за психологията. За теб… някои от операциите, в които е участвал в миналото, могат да бъдат интересни и поучителни.

Тя захапа мустаците си замислено.

— А какво ще кажеш за най-важната от тях?

— О, виновен е, точно както казва. Интересно колко точно е анализирал Шапел, без да е обучаван предварително за това. Успял е да го манипулира безпогрешно. А Суламора е бил работодателят на Венло. Но това е всичко.

— Значи нищо? Не е видял нито един проклет меморандум да се търкаля някъде около Суламора? Хайде стига, Рюкор. Нещичко трябва да изкопчиш. Може би всички в Съвета са се напили и са запели дружно: „Ще сме много щастливи, като умреш, ти, стари негоднико“. Нещо, каквото и да е.

— Нищо. Разбира се, Йън, трябва да осъзнаеш, че това е трибунал. Неговите свидетелски показания може да не бъдат разрешени при обикновено дело. Но подозирам, че ще бъдат допуснати за нуждите на трибунала.

Махони се опита да си придаде бодър вид.

— Е, не е каквото се надявах, но ще помогне. Предполагам. Това ли е всичко?

— Почти.

— По дяволите!

— Не се предавай, Йън. Може наистина да намериш димящото си дуло. Венло каза, че е дал съвет на Суламора. Не защото го е било грижа, разбира се, а защото е искал да се подсигури, че ще получи парите си. Казал е на Суламора — било е част от предупреждение към Танз да не се опитва да го измами, — че самият той трябва да бъде внимателен. Суламора е отвърнал нещо от рода, че няма защо да се притеснява. Бил се подсигурил.

— Но как — няма да разберем. Дори и да се е презастраховал, Тайният съвет сигурно вече е претърсил именията му, банките му, кабинетите му и приятелите му. Трябва да са открили, каквото са търсили. Така че ние няма да можем го намерим — ако въобще такова нещо е съществувало.

— Горе главата, Йън! Може би не е зле да те развеселя с един виц, който Алекс Килгър ми разказа веднага след завръщането си.

— А, не, много благодаря. Чувал съм вицовете на Килгър, няма нужда. Само ще се вкисна още повече. И ако все пак го кажеш, ще те… по дяволите. Най-лошото да си бивш флотски маршал е, че не можеш да заплашиш никого с военен съд.

 

 

Да се опита да открие какво е станало в нощта, когато членовете на Тайния съвет се бяха запалили по спортни зрелища и бяха решили да посетят мача по гравибол между „Рейнджърите“ и „Сините“, беше, ако не лесно, поне сравнително безопасно. Стен удържа обещанието си, че ако въобще е възможно, ще проведе останалата част от разследванията си чрез Хайнис.

Първият проблем беше да се намери подходящо вторично прикритие, което да му позволи да задава въпроси, касаещи Тайния съвет.

Хайнис и Стен измислиха такова.

За убийство, за щастие, според закона нямаше давност.

Така че измислиха как през въпросната нощ някаква жена е била убита. Заподозрян бил любовникът й, който изчезнал. Наскоро е бил задържан по друго обвинение, далече от Първичен свят, и бдителните полицаи бяха установили, че той е главният заподозрян в убийството на приятелката си.

За съжаление, според съчинената история, той имаше алиби. Бил нает като барман на частно празненство на Ловет в същата онази нощ.

Хайнис се обади, където трябваше. За пореден път Стен се зарадва, че тя е действащ полицай — фактът, че началникът на отдела работи върху разследване, не можеше да събуди съмнения.

Ловет не само че гледаше на стадиона и на украсата на частния си апартамент като на вечно наследство, но така възприемаше и служителите си. Главният управител на апартамента беше работил за него в продължение на трийсет години. Той нямаше нищо против да сътрудничи на разследването и с особено настървение, като всяко спазващо законите същество, той направи на пух и прах алибито на митичния заподозрян. Нескопосана лъжа, изхърка той. Възможно е да е работил на много от откритите барове на самия стадион, но не и в апартамента. Само дългогодишни служители работят там, особено във въпросната нощ.

— Сигурен ли си?

— Как бих могъл да не съм? — отвърна мъжът. — Най-големият мач от години насам и самите членове на Тайния съвет да присъстват. Но нямаха нужда от много прислужници — бяха само шестимата. Нямаше помощници или охрана. Така че бяхме само четирима от персонала през онази нощ — аз, Мартинес и Ибай зад бара, Ванс притичваше, ако имаха нужда от нещо от кухнята. Не ядоха много нея нощ. Дори и двете Краа. Извинете, но това последното, което споменах, няма да бъде записано, нали?

Хайнис го успокои. Мъжът каза, че с удоволствие ще нарече убиеца лъжец в съда. Хайнис заяви, че това едва ли ще бъде необходимо — вече имало достатъчно улики. Просто проверявала за всеки случай, за да не възникне проблем. После подметна, сякаш между другото:

— Трябва да е било доста вълнуващо да си близо до толкова много властимащи.

— Не мислех, че ще е така — отвърна управителят — В края на краищата Ловет е организирал празненства с важни особи и преди. Не колкото правеше баща му, но все пак. А напоследък, откакто е зает с управлението, дори още по-малко. Само едно или две, откакто… откакто Императорът беше убит. Както казах, сметнах, че няма начин да остана впечатлен. Не е вярно. Иска ми се да не бях толкова искрен обаче.

— Защо?

— О, ако не възразявах срещу разтягането на локуми, бих могъл да измисля някаква история за това как е протекла вечерта и как някой от тях е поискал моя съвет или ме е похвалил колко умело ръководя нещата. Но не е така. Предполагам, че бяха дошли да говорят за нещо важно. Направи ми впечатление, че не се вълнуваха особено от мача. А когато някой от тях искаше питие, отиваше да си налее сам. Поне успях да гледам играта на екрана в задната стая, което ме изненада. Обикновено при такива големи събития, когато господин Ловет се появи, съм толкова зает да тичам напред-назад, че трябва да взимам видеозапис на мача на следващия ден.

Хайнис се усмихна и изпрати мъжа до вратата на кабинета си, после слезе няколко етажа по-надолу, където бедният и изтерзан господин Браун беше успял да наеме малък кабинет и се беше затрупал с архиви в поредния напразен опит да докаже, че Розмънт вече не е сред живите.

Стен се замисли над информацията за миг.

— Имали са работа. Никакви помощници, слугите в кухнята. Това е срещата, която търся.

— А документирането, Стен? Няма свидетели.

— Не съм сигурен, че е така. Срещата е била делова. При напускането вероятно са взели охраната със себе си. Никакво почистване — не и на електронните устройства. А апартаментът не е бил използван оттогава. Лайза, приятелко от моята младост, ще намериш ли четирима здравеняци, които ти дължат услуга? Не става въпрос за бой, само за дребно прекрачване на закона. Обаче да могат да си държат устите затворени. Трябва да стане чисто, не искам да ти причинявам неприятности. Ако нямаш възможност, все ще си намеря отнякъде четирима юнаци.

Хайнис се усмихна.

— Не ставаш полицай, когото повишават, ако нямаш наставници. Наричаме ги равини. Мътните да ме вземат, ако знам защо. А когато получиш ранг, и ти ставаш равин. Сигурно мога да ти докарам половината полицаи в района.

— Добре, само четирима мъже. Аз ще намеря комбинезоните. Стадионът „Ловет“ има нужда от помощ. И добрата, утвърдена компания АПЕКС ще иде да го спаси. Ще ми трябва среден по големина гравилет. Също чист.

— Лесна работа. Ще взема нещо от двора с конфискуваните превозни средства.

Стен погледна картата си и каза:

— Добре. Ето какво ще направим. След два дена, в осем сутринта, ще ги искам тук — на ъгъла на Имперска и Седмо авеню. Ще ги освободя, когато натоварим всичко.

— След два дена? Защо не сега?

— Защото дълбоко угнетеният господин Браун е завършил проучванията си и чувства, че Имперската полиция е права. Предстои му да се завърне на родния си свят, за да докладва за провала си. Имам два пътя за изтегляне. Единият — ако всичко мине чисто, а другият — ако завали дракх. Ще използвам втория, тъй като ще имам малко товар.

— Мисля, че разбирам какво смяташ да правиш. Защо не направим анализите тук? Моите техници не задават въпроси.

— Лайза, спомни си за какво убийство говорим. Не се доверявай на хората си твърде много. Аз поне няма да го направя. А и, както казах, нямам желание да те оставя да опереш пешкира. Както и да е, изчезвам. Трябва да потърся стар приятел.

Той бързо събра документите си.

— Благодаря ти, Лайза.

— Няма защо. Не направих кой знае какво.

— Напротив. Направи… наистина много. Следващия път… ще поканя теб и Самюъл, нали така беше, на вечеря за годишнината ви.

Целуна я бързо, пребори се с желанието да продължи, и изчезна.

Програмата му щеше да бъде натоварена: искаше Браун да се качи на борда на следващия пътнически кораб, излитащ от Първичен свят, да се свърже с контрабандистите на Уайлд и да докара кораб, за да натовари доказателствата. Стига, разбира се, да бяха останали такива.

 

 

Управителят на стадиона „Ловет“ беше доста впечатлен от любезния техник и неговия екип, макар че, доколкото му беше известно, не бе имало оплаквания от работата на оборудването в апартамента на Ловет.

— Надявам се, че всичко ще е наред — каза техникът. — Записите ни показват, че АПЕКС е инсталирала оборудването преди около пет години. Но в помещение, където хората разливат напитки, пушат тютюн и има храна… Какво ще стане с репутацията ни, ако самият господин Ловет се опита да използва някой от компютрите и той откаже да работи? Ние сме горди с имиджа си.

Управителят беше впечатлен. Компания, която обещаваше и предлагаше обслужване, без да се минава през десетки ядосани крясъци и заплахи за съдебни дела? Особено като се има предвид, че той самият не беше успял да намери оригиналния договор с АПЕКС.

Мъжете махнаха всичката електронна техника от апартамента. Стен за малко да пропусне конферентната маса, после осъзна, че тя съдържа прост компютър-четец с диаскоп, подходящ за преглеждане, четене или преправяне на документи. Но и това, както и всичко останало, беше пренесено с гравилифтовете до недрата на стадион „Ловет“, а оттам прехвърлено на гравилета. После изчезна.

Мина повече от месец, преди управителят на стадиона да осъзнае, че е станал жертва на изключително умни и коварни крадци на техника.

 

 

Техниката беше внимателно натоварена на един от корабите на Уайлд, запечатана добре срещу възможно излагане на електромагнитни импулси и откарана на Нютон.

Техниците се захванаха за работа. Стен и Алекс закръжаха около тях. Може и да имаха някакви технически познания, особено Килгър, но това беше далеч над нивото им.

Почти невъзможно е да се изтрие нещо от компютър. Ако някой файл бъде изтрит, резервното му копие остава. Ако и то бъде изтрито, „отпечатъкът“ от него ще остане, поне докато нещо друго не бъде записано отгоре му. Но дори и тогава възстановяването можеше да бъде осъществено.

Първо са захванаха с компютрите. От тях беше извлечено огромно количество договори, които даваха да се разбере, че Ловет и приятелите му едва ли бяха честни бизнесмени. Тази информация беше записана за евентуално предаване на гражданските съдилища по-късно, след, и ако, Съветът бъдеше свален. Нямаше записи на телефонни обаждания.

Но масата се оказа ключът.

Около нея, преди години, Суламора беше изложил механизма на заговора пред другите конспиратори. До този миг той беше единственият, сложил главата си на дръвника — беше наел убиеца за медийния лорд, беше използвал услугите на Венло. Беше им го заявил направо — всички те трябваше да подпишат „признание“. То представляваше карта, направена от неразрушима пластмаса. На нея имаше формално признание на вината за подготовката на покушението. Кес първи бе поставил своята в диаскопа и я беше подписал, а останалите го бяха последвали. Всеки член на конспирацията беше получил по една карта, подписана от всички останали.

И един от техниците я откри.

Извличането беше сложно, накъсано от образите на усмихваща се възрастна двойка — нечии родителите може би, бавно преминаващи покрай някаква неясна сцена. Домашно видео?

Но все пак беше там:

НИЕ… ТАЙНИЯТ СЪВЕТ, СЛЕД ДЪЛГО ОБМИСЛЯ… СТИГНАХМЕ ДО… ЗАКЛЮЧЕНИЕ… ВЕЧНИЯТ ИМПЕРАТОР… ВСЕ ПО-НЕУРАВНОВЕСЕН… ОПАСНО НЕСТАБИЛЕН… РЕШЕН ДА… СЛЕДВАЙКИ… ТРАДИЦИЯТА… ИЗПРАВЯМЕ… СРЕЩУ ТИРАНИТЕ… ИСТОРИЧЕСКОТО ПРАВО… ПРЕМАХВАНЕ… И С ТОВА ДАВАМЕ… НАЙ-КРАЙНИ МЕРКИ… УНИЩОЖЕНИЕ… СМЪРТ НА ТИРАНИНА… ЗА ДА СЕ ОСИГУРИ СВОБОДАТА…

Документът може и да беше повреден, но не можеше да предизвика никакво съмнение. И абсолютно недокоснати най-накрая бяха личните символи, подписите: Кес, близначките Краа. Танз Суламора. Ловет. Малперин.

— Вероятно ще мога да възстановя още нещо, сър. Все още има някои „призраци“, които не съм идентифицирал и не съм свалил от хардуера.

Стен беше изключително доволен.

Може и да липсваха някои незначителни подробности, но Махони — и трибуналът — вече имаха своето димящо дуло.