Алън Кол, Крис Бънч
Завръщането на императора (37)

Глава 36

— Седни, Стен — каза Вечният император. — Но преди това налей питиета и за двама ни.

Преди години Стен винаги се отпускаше, когато Императорът споменеше нещо за пиене. Но при дадените обстоятелства не му беше толкова лесно да го направи. Беше минало много време, откакто за последно пи по чашка стрегг с господаря си. Но пък тогава мислеше, че думата „Вечен“ е просто символична титла.

Императорът пое чашата си и отпи разсеяно. Стен стори същото.

— Няма да ти благодаря за всичко, което си направил — поде Императорът. — Думите ще прозвучат глупаво. Поне за мен.

Стен се зачуди какво става. Императорът, въпреки усилията си да бъде непринуден, се държеше изключително официално. Това обикновено означаваше, че е подготвил някаква изненада. Стен се надяваше тя да не се отнася за него. Императорът се намръщи леко, погледна го, после сведе очи към едва наченатата чаша стрегг в ръката си. Но смръщването изчезна и Вечният император довърши питието си на една глътка. Сетне плъзна чашата по масата, за да бъде напълнена отново. Стен допи своята и отново наля. Усети как стреггът се спуска надолу и разпръсква топлината си, но все още не можеше да се отпусне.

Искаше му се да попита Императора как го прави. Къде е бил през всичките тези години? Какво е вършил? И защо, по дяволите, не е мъртъв? Не, най-добре да не пита. Императорът пазеше ревниво тайните си.

— Последния път, когато говорихме с теб — изрече Императорът, — положих всички усилия да те повиша. Ти ми отказа. Надявам се, че няма да ти стане навик.

О, по дяволите, започваше се. Стен се подготви.

— Какво ще кажеш да станеш шеф на корпус „Меркурий“? — попита Императорът. — Ще увелича пълномощията ти и ще ти дам още една звезда. Харесва ли ти, адмирале?

— Адмирал в оставка, сър — поправи го Стен, докато преглъщаше. Трябваше да го каже бързо. — И не ми се иска да изглеждам като неблагодарник, но не, благодаря.

Веждите на Императора се свъсиха и погледът му стана леден.

— Защо? — изрече го като заповед.

— Ами, нещата стоят така. Прекарах целия си живот като войник. На обществена служба. Бях награждаван повече, отколкото съм мечтал. Преди бях нищо. Отреп на Вулкан. Сега съм адмирал. А вие искате да ме натоварите с още задължения. Благодаря ви, сър. Но не мога да приема. Време е да устроя собствения си живот, Да открия мястото си в цивилния свят. Преди бях объркан. Може би все още съм. Но само малко. Защото го чакам с нетърпение. Време ми е да се заема с обикновената делнична работа.

Замисли се за Лайза Хайнис и колко по-различен можеше да бъде животът му, ако обстоятелствата не се бяха намесили. Докато говореше, гледаше надолу. Сега вдигна очи и срещна студения стоманен поглед на Императора.

— Не се справям особено добре с обясненията, сър — продължи Стен. — Не е лесно за човек като мен да си служи лесно с думите.

Не каза нищо повече. Императорът щеше да го уведоми, ако трябваше да говори още. Погледът на Императора загуби студенината си. Той отпи голяма глътка от чашата си, после вдигна крака на бюрото, отпусна се в стола си и каза:

— Разбирам. Моля те за огромна жертва. Всъщност още една голяма жертва. Струва ми се, че не разбираш ситуацията.

Довърши питието си, наведе се напред, сграбчи бутилката, наля си и бутна стрегга към Стен. И двамата изпиха чашите си и ги напълниха отново.

— Погледни в каква каша сме се забъркали — продължи Императорът, сякаш не беше имало прекъсване. — Съществата умират от глад. Милиони са безработни. Почти всяко правителство, на който и да е свят, е на път да се срине. Дори бързото възстановяване на доставките на АМ2 ще се окаже кошмар. А какво да говорим за всички други неприятности, които ни очакват. Как да се справя с всичко това без помощ?

Стен поклати глава. Не можеше да отговори.

— Тогава защо си толкова изненадан, че каня някой като теб — опитен човек, с години обществена служба зад гърба си, както сам каза — да ми помогне? Къде другаде да намеря такъв опит?

— Да, сър — каза Стен. — Разбирам ви, но…

— Никакво но, млади Стен — прекъсна го Вечният император. — Виж, не те моля заради себе си. Моля те от името на Империята, която ти спаси. Как е възможно да откажеш? Кажи ми. Погледни ме в очите. Не бързай да отговаряш все още. Забрави за корпус „Меркурий“. Имам по-добра идея. Ще те направя главния си помощник при разрешаването на проблеми и ще ти дам някаква засукана и всяваща респект титла. Ще ми помагаш да се оправям с държавните глави, със заплетените преговори и с всякакви кризисни ситуации. А като първа задача искам да ми помогнеш с Бор. Да направиш нещо специално за тях. Те са сред най-верните ми поданици. Дължат ти много, ако правилно си спомням.

— Да, сър — отвърна Стен.

— Така. Те ще организират голямо празненство в купа Лупус. Ще почетат завръщането ми и победата над онези глупаци, които си въобразяваха, че могат да ми бъдат врагове. Ще отидеш там от мое име. Във Вълчите светове. Бъди мой представител на церемониите. Не мога да се сетя за друго същество, което ще оценят по-високо. А ти?

— Не, сър — каза Стен. И след като го изрече, разбра, че е обречен.

Вечният император беше прав. Нямаше начин да му откаже — нито това, нито останалото, което щеше да поиска.

На корабите на Бор честванията на победата продължиха по целия път към купа Лупус.

Синд бдеше над Стен. Той се присъединяваше към всички тостове и празненства и не изоставаше от приятелите си пиячи, Алекс и Ото. Но и в опиянението лицето му ставаше безизразна маска. Синд вече го познаваше по-добре. Можеше да долови, че в ума му бушува буря — но каква точно, нямаше представа.

Видя го да трепва веднъж при вдигането на наздравица за Вечния император и да поглежда към портрета в банкетната зала на кораба. Гледа го дълго, после поклати глава и пресуши чашата си. Минута по-късно вече се смееше и разговаряше шумно с приятелите си.

Но Синд щеше да запомни този поглед и да се чуди какво ли точно се върти в главата на Стен.