Алън Кол, Крис Бънч
Завръщането на императора (14)

Глава 13

Час след зазоряване службите за сигурност пуснаха петимата членове на Тайния съвет да излязат от защитените бункери. Имението бе обгърнато в мъгла. Те се вгледаха в кратерите, изровени от снарядите, разкъсали убийците, подредените в два реда трупове на защитниците от Тайните служби, покрити с платнище, разкъсаната бодлива тел и надупчената от шрапнели сграда. Върхът на хълма, откъдето Н’Ран бяха изстреляли ракетите, не се виждаше, скрит от кълба дим. Корабът, взривен от „Гоблините“, изстреляни от Алекс, се беше превърнал в радиоактивен облак, който отравяше всичко по пътя си, докато пълзеше към сушата. Четирима от тях бяха разгневени — как беше възможно това да се случи? Петият, Кес, се опитваше да определи какво точно чувства. През целия му живот никой не се беше опитвал да му навреди физически. Да унищожи кариерата и да вгорчи живота му да, но това бяха безкръвните похвати, свойствени за създанията от неговата среда.

Всички бяха вбесени. Кой и защо би им посегнал?

Близначките Краа, като по-обръгнали на физическо насилие, излъчваха чист гняв, примесен обаче и с още нещо — инстинктивното им лукавство.

— Трябва да разберем кои са водачите. Нападението е следствие от добре организиран заговор, а не случайно хрумване на група изперкали командоси.

— Съгласен съм — вметна Кес.

— Истинският водач може да почака — заяви слабата Краа. Тя беше разбрала точно какво искаше да каже сестра й. — Поне до понеделник. Злите създания, планирали този чудовищен акт, със сигурност трябва да се търсят сред Хонджо.

— Майната му на тактическия кораб — поде дебелата. — Сега разполагаме с истински трупове.

Ловет, както винаги, обобщи:

— Заговор. Разбира се. Това е далеч по-добре от някакво си нарушаване на териториалните граници.

— Ще дам заповедите на флота — въодушеви се Малперин и влезе вътре.

— Правилно — одобри едната Краа. — Първо ще отмъкнем АМ2, а после ще убием — бавно — онези, които в действителност ни заплашват.

— И тях — съгласи се сестра й, — и някои други. Сега разполагаме с оправдание да предприемем сериозно прочистване.

 

 

Любопитна особеност на социалните групи е, че те си изграждат характерен облик, който остава неизменен в продължение на много години, въпреки че съществата, формирали поведенческата линия на групата, отдавна са мъртви и забравени. За психоисториците подобна организация беше „Айснър“. Същото важеше понякога и за военните подразделения. Един от най-известните примери беше Седма кавалерия. Тя още от създаването си беше некадърно ръководена и винаги даваше много жертви по време на бой. Като връх на всичко веднъж всички нейни бойци бяха избити до крак. През следващите сто И-години подразделението беше участвало в три последователни войни и въпреки че бе превъоръжено с модерни оръжия, то пак не случи на командири и отново често загиваха войници.

По-нов пример беше Имперският двадесет и трети флот, който току-що беше получил заповедта да атакува световете на Хонджо и да заграби запасите им от АМ2. Когато Таанските войни започна, Двадесет и трети флот беше разбит и почти напълно унищожен, най-вече благодарение на некадърността на командващия го адмирал, който поне прояви благоприличието да загине по време на битката.

Беше сформиран нов флот. Той се сражава през останалата част от войната, командван не по-малко бездарно, и дори имперските военни подхвърляха, че е идеалната част за всеки, който изпитва интерес към прераждането.

Поради някаква незнайна причина Двадесет и трети остана действащо военно формирование след края на войната, въпреки че далеч по-боеспособни, по-известни и „по-късметлийски“ подразделения бяха разпуснати, а знамената им — прибрани в складовете.

Неговият адмирал — доскоро вицеадмирал на флота — беше някой си Грегор.

Той бе заел поста на адмирал Мейсън, който бе отказал да изпълни заповедите на Тайния съвет и подаде оставка.

Колкото и странно да беше, и единият, и другият бяха пресичали пътя на Стен. Мейсън го бе измъчвал брутално по време на обучението му за пилот и бе негов командир на смъртоносен изтребител по време на Таанските войни. Беше безмилостен човек и не проявяваше състрадание нито към своите подчинени, нито към врага, но беше един от най-добрите висши военни, с които Империята разполагаше.

Грегор, от друга страна, беше започнал военната си кариера с провал. Служеше в основното имперско гвардейско поделение на Стен, откъдето го изхвърлиха за сляпо следване на неправомерни заповеди по време на учение — атаката беше очевидно самоубийство, като по учебник. Наложи му се да се върне на туристическия свят, където баща му беше важна клечка — не чак толкова, колкото Грегор се хвалеше, но все, пак имаше завидно влияние. Възрастният мъж посрещна поредния провал на сина си просто с въздишка и го назначи на работа, в която се надяваше, че няма начин да обърка нещо. Но явно беше твърде голям оптимист. Когато започнаха Таанските войни, Грегор пожела да напусне — и без това беше съсипал отдела и обтегнал отношенията си с баща си — и да изчезне надалеч.

По време на война в армията приемаха почти всеки. Така и Грегор постъпи на служба. Този път обаче бе твърдо решен да успее и откри разковничето: Първо обмисли добре заповедите. Ако не те вкарват в очевидна неприятност, следвай ги сляпо. Създай си репутация на корав мъж. По време на война никой не любопитства особено какво е отношението към затворниците и какви репресивни мерки се предприемат. Грегор беше повишен.

Реши, че Имперските служби са подходящо място да се окопае, така че задвижи политическите връзки, които старателно си беше изградил. Поради недостига на АМ2 напливът към туристическите светове намаля и Грегор не виждаше смисъл да се връща у дома.

Когато постъпи във флота, репутацията му на суров командир вече беше известна. На Мейсън, един наистина корав мъж, му бяха необходими две седмици, за да прецени, че Грегор е не само некомпетентен, но и предопределен да пресъздаде версия на унищожението на ацтеките от Кортес в бъдещето.

И щеше да се окаже прав. За съжаление времето на Мейсън бе изтекло.

Тайният съвет внимателно подходи към избора на най-подходящия адмирал, който да оглави атаката над системата на Хонджо. В общи линии изборът им беше правилен. Мейсън щеше да изпълни заповедта и щеше да поведе достатъчно внушителен флот, за да убеди Хонджо, че разполага както с числено превъзходство, така и с подобри оръжия.

Но членовете на Съвета бяха отишли прекалено далече. Близначките Краа си бяха въобразили, че освен другите си заложби, имат и внезапно пробудил се талант на военни стратези.

Представата им за добра тактика беше толкова фина, колкото и начина, по който уреждаха споровете с работниците в мините.

Мейсън поиска да бъде освободен от длъжност. Искането му беше удовлетворено. Отвратен, той реши да замине на дълга почивка и да помогне на някои пенсионирани приятели да реставрират стар космически кораб за музей. Това спаси живота му.

Секунди след промяната в заповедите на Тайния съвет Грегор нареди Двадесет и трети флот да потегли. Корабите му изглеждаха внушително, макар че повечето оръжейни системи бяха извън строя, в очакване на резервни части, които изобщо нямаше да дойдат. Самите кораби разполагаха с около седемдесет процента или дори по-малко от необходимия екипаж и оборудване, така че командата „Пълна резервна мощност“ щеше да бъде посрещната от всеки инженер в двигателния отсек по същия начин като заповед, гласяща например: „Пълна публична содомия“.

Мирът не се беше отразил добре на Имперските армии. Особено по отношение на личния състав. Тайният съвет не правеше нищо друго, освен да окуражава желаещите да напуснат службата си. И мнозина го направиха. Твърде малко бяха хората наистина отдадени на флота. Тежките времена и ширещата се безработица бяха довели известен брой квалифицирани моряци. Но екипажът на Двадесет и трети флот беше такъв, какъвто можеше да се очаква: неудачници, изхвърлени отвсякъде поради некадърност, и авантюристи, които търсеха начин да се измъкнат от цивилния живот.

Още по-лошо, повечето от тях си даваха сметка, че са на ръба. Плащанията бяха непостоянни, наказанията случайни, а привилегиите бяха давани и отнемани произволно. Морал беше просто дума от речника.

Десет свята бяха избрани за първата атака — като „пример за назидание“. Два от тях бяха „складове“ за АМ2. На другите осем бяха главните градове на системата. И за двете цели обаче се предвиждаше една и съща стратегия. И едни и същи оръжия.

Неутронни бомби бяха хвърлени над градовете и областите на „складовите“ светове. Животът там беше мигновено изличен, но взривовете не засегнаха запасите от АМ2. Нито Грегор, нито Тайният съвет бяха сметнали за нужно да отправят предупреждение или да обявят началото на войната.

След атаката Грегор излъчи съобщение до Хонджо с искане да се предадат. Първа грешка: беше изпарил водачите им, които имаха пълномощията да преговарят с Империята. Втора грешка: беше уплашил здравата Хонджо, поне така си мислеше, и ги беше парализирал от страх.

Понякога чудовищната ярост, поне в началната й фаза, можеше да бъде сбъркана с уплаха.

Флотът на Грегор се настани на стационарна орбита и изпрати патрули около планетите с АМ2. После докараха пленените транспортни кораби, които щяха да образуват „космическия влак“.

Съветът беше подценил големината на запасите. Конвоят щеше да е дълъг поне двадесет километра.

А после кошмарът започна — Хонджо се вдигнаха на борба.

Нямаха водачи, нямаха ръководство. Просто — съпротива. Работниците, докарани, за да натоварят АМ2, вместо да работят, пребиваха някой от пазачите до смърт и се усмихваха, докато той береше душа. Саботираха всеки кран или подемна машина, до която имаха достъп. Разбиваха роботизираните системи и компютри.

Грегор се опита да вземе заложници, да налага наказания.

Но това не направи никакво впечатление на Хонджо.

Ако беше жив, Императорът щеше да предупреди Тайния съвет, че нещата ще се развият точно така. Хонджо бяха търговци до мозъка на костите си и макар да вярваха, че договорът е по-остър от меч, не пренебрегваха нито острите предмети, нито частните разрешавания на споровете.

Поробените работници Хонджо — тези, които бяха оцелели — бяха върнати на родните им светове. Моряци от флота бяха спуснати на планетите и използвани като работна ръка.

Положението се влошаваше все повече.

Долитаха и се приземяваха малки групи от съпротивата — отряди, взводове, роти и нередовни доброволчески части, които подеха партизанска война. Имперските войници и моряци не смееха да открият огън в градския лабиринт, където всяка сграда представляваше чудовищна бомба. Хонджо не изпитваха подобни угризения.

Флотът беше атакуван от патрулните кораби на Хонджо — леки, правоъгълни корабчета с трима смели мъже или жени на пулта за управление и бомба в товарния отсек. Камикадзе — божественият вятър — връхлиташе.

Сякаш цялата раса Хонджо беше затаила дъх за миг, за да чуе през вековете шепнещия глас на един пълководец: „Винаги можете да повлечете още някого със себе си…“

Това беше и не беше обсада. Имперските сили се втурваха в атака и загиваха. Беше битка и не беше битка. Несекваща поредица от убийства из тесните улички. Като че ли нямаше начин да ги спрат. Да изключат защитните екрани на разрушителите, за да предпазят себе си? Добре, но Хонджо пък щяха да атакуват разрушителите. Дори космическа яхта с кабина, натъпкана с експлозив, беше достатъчна, за да изкара разрушителя от строя. Три… или шест… или десет подобни малки корабчета… и ето, че оцелелите продължаваха към тежковъоръжените кораби.

Грегор се примоли за подкрепления.

Но нямаше кого да му пратят.

Всъщност имаше и кораби, и хора, но те чакаха на единия от складовите светове Ал-Суфи. Не можеха да помръднат без гориво. След като го получеха, можеха да подкрепят Грегор. А горивото беше у Грегор…

И мъжете, и корабите загиваха.

Грегор беше наясно, че не бива да се предава. Флотът трябваше да се завърне с АМ2.

И тогава офицерите му и старите космически вълци започнаха да дочуват разни слухове. Слухове от самата Империя. Някои добре познати им командири били освободени от длъжност и изправени пред съд. Понесоха се мълви за екзекуции. Моряците по палубите на Двадесет и трети флот не можеха да сторят нищо друго, освен да работят трескаво и да се молят, че и последният товар ще бъде качен, преди всички да измрат. Избор, така или иначе, нямаше.

 

 

Мейвис Симс не очакваше награда за предаването на участващите в заговора офицери — смяташе го за свой дълг към Империята.

В най-добрия случай с кариерата й щеше да е свършено и приятелите й щяха да я пратят в Ковънтри.

Но се случи нещо далеч по-лошо.

Трябваше да го предположи. Разкриването, разследването и наказанието за заговор за цареубийство следват собствени закони, ограничени само от милосърдието, което царят реши да прояви. Съдбата на Робер Франсоа Дамиен^[1], измъчван, завързан на четири коня и разкъсан, би могла да й подскаже какво я очаква. Самият Вечен император не се бе интересувал особено от участта на участниците в заговора „Хаконе“ след неговия провал и не бе проявил снизхождение. А тайните съветници бяха далеч не така благодушни, като Вечния император или упадъчния Луи XV.

Когато Симс взе решение да разкрие заговора на Махони, тя уведоми високопоставен офицер от разузнаването, неин познат, за плана за убийство и мястото и времето на изпълнението му. Нищо повече.

Какво щеше да се случи по-нататък… дори не й се мислеше.

Това, което наистина се случи, беше, че Симс бе арестувана, а съзнанието й беше щателно разровено от мозъчния скенер. Експертите следователи изобщо не се интересуваха дали Симс ще оцелее — като мислещо човешко същество или с увреден мозък.

„Да… има десет офицери на масата. Запишете лицата. Знае ли Симс имената им? Запишете ги. Следваща среща. Да. Точно тук. Амфитеатърът. Прояснете образа. Кой говори?“

Един от разпитващите знаеше:

— Проклетият Махони! Но той е мъртъв?!

„Продължете сканирането… това ще бъде докладвано. Сега. Ха, някакво празненство. По дяволите… Групата в ъгъла изобщо не поглежда към нея. Няма значение. Най-вероятно ще ги има и другаде.“

— Триста дяволи! Това отново е Махони.

— Кой е дребният в цивилни дрехи до него?

— Не знам. Виж, той говори, а Махони слуша.

— Имаме ли звук?

— Не. Симс тъкмо е минавала пред тази стая, когато някой е излязъл и е затворил вратата.

— Разберете кой е дребният. Щом може да накара вашия Махони да млъкне и да слуша внимателно, то със сигурност Съветът ще желае да узнае всичко за него.

Когато всичко приключи, близо осемстотин от почти хиляда конспиратори и техните помощници, присъстващи на военните игри, бяха разпознати със сигурност. Сред тях бяха Махони и Стен.

Когато приключиха, тялото на Симс беше кремирано. Фишът й изчезна от Имперските архиви. Пет поколения, отдали живота си в служба на Империята, потънаха в нощна мъгла.

 

 

Такова беше и кодовото име на операцията по задържането — „Нощна мъгла“. Списъците с набелязаните имена бяха разпратени. За тях щяха да се погрижат не само от корпус „Меркурий“ и „Богомолка“, но и от частните армии на Съвета.

Някои от заговорниците бяха арестувани и съдени публично. Други, подтикнати от заплахи за семействата им или просто обработени с медикаменти, признаха, че Хонджо наистина са организирали заговора с посредничеството на генерал отстъпник на име Махони. После им беше позволено да умрат.

Трети просто изчезнаха.

Поголовните арести разтърсиха Имперския офицерски корпус — помръкна престижът му, страх и параноя завладяха всички. Бяха наясно, че може да има нови „Нощни мъгли“.

В оригиналния списък фигурираха осемстотинте имена, изтръгнати от мозъчното сканиране на Симс.

В последствие оценките се разминаваха, но бяха избити поне седем хиляди същества.

Хората си имаха лични врагове. Всеки от членовете на Тайния съвет, с изключение на Кес, разреши част от личните си проблеми, докато списъкът се предаваше от ръка на ръка и постепенно нарастваше.

Когато списъкът с осъдените на смърт стигна до службите за сигурност, избрани да извършат задържането, за офицерите и местните командващи не беше проблем да добавят по още някое име. Или две. А защо не и шест.

Разбира се, ставаха и грешки.

Детски писател на име Уайт, много обичан и уважаван, имаше нещастието да живее в същото предградие като пенсионирания генерал-майор Уайт. Посред нощ вратата на писателя беше разбита. Той самият беше завлечен в хола и застрелян там. Съпругата му се опита да спре убийците. Застреляха и нея.

Когато грешката се разкри, водачът на наказателния отряд, служител на корпус „Меркурий“ на име Клайн, реши, че станалото е изключително забавно.