Алън Кол, Крис Бънч
Завръщането на императора (29)

Глава 28

Имперски гвардейски капитан Хосфорд в оставка изкачи хълма, подпря се на тояжката си и изчака пет дълги минути, в които да успокои дишането си, преди да се отправи надолу към следващата долина и нагоре към следващия хребет. Хълмове, помисли си той. Хълмовете на проклетите Хималаи!

Не само че се чувстваше твърде дебел и твърде стар за тази задача, но и тя беше напълно безполезна и неблагодарна.

Имаше две вечни неща в Империята. Пистолетът и бомбата бяха доказали, че едното е смъртно. Другото бяха гурките.

Гурките бяха най-добрите воини, които който и да е свят можеше да роди, бил той човешки или не. Повечето хора се надяваха, че вид от по-смъртоносни убийци няма да се появи — или ако съществува такъв, ще застане така твърдо на страната на Империята, както гурките. Гурките и Империята бяха едно и също за милионите хора, които гледаха „живите“ предавания.

Тайният съвет искаше те да се върнат. По две причини: искаха телохранителите им да бъдат абсолютно верни и неподатливи на корупция, а същевременно така щяха и да легализират управлението си.

Това беше задачата на капитан Хосфорд.

Хосфорд беше — преди години, преди цял един живот — командир на гвардейците гурки в императорския дворец Аръндел. Беше многообещаващ офицер, с изгледи да получи висок пост — както всеки, избран за капитан на гвардията.

Службата изискваше всеотдайност, даваше твърде малко време за личен живот, както Стен се беше убедил, след като беше заменил Хосфорд на този пост.

Всичко се беше развивало добре до мига, в който Хосфорд се влюби. Безумно и безвъзвратно. До такава степен, че беше покрил стените на квартирата си със снимки на Маев. Маев никога не каза нищо, но Хосфорд разбра, че трябва да избира — службата или нея.

Използва всички възможности, за да се освободи. Военните не се отнасяха благосклонно към свой избраник, който променяше плановете, вече предначертани за него. Така че единственото назначение, което му бе предложено, беше изгнанически пост в пограничен свят.

Очевидно с кариерата му в Гвардията беше свършено. Той се оттегли от поста си, избра да не се записва отново в армията, когато Таанските войни започнаха, и тръгна да скита с Маев. Мислеше си, че това скитане е безцелно, но веднъж разгледа пътуванията си и осъзна, че те водят съвсем логично до Земята.

И гурките.

Гурките, оцелели след изпълнението на дълга си, може и да бяха богати, но Непал беше доста примитивна провинция. Кралят й твърдеше, че родословието му стига чак до времето, когато боговете на планината са били родени. Смяташе за свой дълг да защитава Непал и хората му. Страната беше свещено място — от върховете на Далагири, Анапурна и Джомолунгма до родното място на Гаутама Буда в долината Ламбини. На практика това означаваше, че непалците бяха активно разубеждавани да станат твърде „цивилизовани“. Вече не умираха от същите болести и туберкулозата не беше ендемична, а средната продължителност на живота им се беше увеличила — може би не според „цивилизованите“ имперски стандарти, — но продължаваха да водят трудно и примитивно племенно съществуване. Хосфорд искаше да им помогне.

Не му беше разрешено да се засели в Непал — чужденци не се допускаха в страната, освен съвсем малък брой туристи, и то за кратко. Двамата с Маев се установиха в Даржилинг, в близката провинция Гуркали, някога част от отдавна разпокъсаната страна, наречена Индия.

После правеше каквото можеше. Насърчаваше образованието и преподавателите в Непал, подпомагаше всеки стар войник, който се появеше в областта, намираше работа на депресираните, отчаяни младежи, отхвърлени от военните.

Той и другите бивши офицери на гурките бяха допускани в Непал два пъти годишно, за да разпределят пенсионните фондове, да представят техническите нововъведения и да вербуват гвардейци. Така беше допреди шест години, когато императорът беше убит, а гурките се завърнаха у дома. Всяка година Хосфорд беше натоварван от представител на Тайния съвет да се опита да ги склони да постъпят отново на служба. Всяка година го посрещаха с усмивка, черпеха го с уиски и му заявяваха:

— Ние служим само на Вечния император.

През първите две години той се беше опитал да спори: Императорът е мъртъв. Смятат ли да изоставят бойните си традиции? В отговор чуваше:

— Не, капитане, не сме глупаци. Когато Императорът се завърне, ще го сторим и ние. Но да служим на някакъв си Таен съвет? Никога. Те не струват пукната пара.

Какво го караше да продължава да се опитва? Задачата си беше задача — той оставяше средствата при кметовете на селата, за да ги използват по свое усмотрение. Но да бъде в планината, да бъде в Непал, да бъде с непалците — това беше истинската причина.

Още една година, изръмжа той. Още едно пътуване. Още един отказ. Това трябваше да е последният път, иначе тялото му щеше да бъде намерено години по-късно на някой неизвестен хълм, където сърцето му щеше да се предаде. Тази… не, може би следващата година. Но тя определено ще бъде последната. Пред него се появи центърът на гурките в селото Покхара. Хосфорд премести тежката торба с кредитите и закрачи напред. Знаеше какво ще види от следващото възвишение. Центърът и някои от старите му приятели, които го очакваха. По някакъв начин те винаги разбираха кога ще пристигне. Щяха да го обградят с внимание. Начело щеше да стои бившият хавилдар майор Манкаджири Мурунг, който, освен ако това всъщност не беше неговият син, според Имперските записи беше надхвърлил 250 години. Те… и никой друг.

Но Покхара този път се оказа същински хаос от музика, шум и младост. Почти хиляда, според преценката на Хосфорд, млади мъже маршируваха, а старите мърмореха, че това не е боен строй, и ги заплашваха, че ако опозорят клана или капитан Хосфорд, че ще бъдат натъпкани във варели и търкаляни до извора на свещената Ганг, която ще ги отнесе в морето.

Отпред стоеше Манкаджири. Той поздрави, Хосфорд отвърна на поздрава. Трябваше да изчака, но не можа да се сдържи и попита:

— Това… наборници ли са?

— Да. Диви планински цветя, сравнени с хората от нашите войни, капитане. Но ще бъдат наборници, ако бъдат одобрени от внимателното ви око. Медицинските им данни ще бъдат на разположение.

— На какво се дължи тази промяна?

— Промяна? Няма никаква промяна.

— Но вие казахте, че никога няма да служите на Тайния съвет.

— Отново ви повтарям, няма никаква промяна. Тези мъже ще служат на Императора. Той се завръща. Ще се нуждае от нас.

Капитан Хосфорд усети ледена тръпка да пролазва по гръбнака му — но тя нямаше нищо общо с мразовития вятър откъм близките планински върхове.

 

 

— Колко време ще мине, преди трибуналът да започне да заседава по същество? — зачуди се Килгър.

Махони потръпна.

— Докато всеки адвокат не се изяви и докато всяко опровержение, което Тайният съвет може да измисли сега или по-късно, не бъде разгледано.

— Напоследък се замислих за тия мръсници — каза Килгър мрачно. — Те ме прогониха от Единбург. Ще отговарят за това. Пред мен, не пред някакъв съд.

— Алекс, ние не трябва да прибягваме до саморазправа — възрази Стен.

— Искаш да ни засилиш по пътя на справедливостта в името на някой си? Не си го и помисляй. Не! Ако всичко това се прецака, а съм сигурен, че така ще стане, пак няма да се върна в „Богомолка“. Нито пък ти. Морално покварени сме. Не мога да се нагодя към свят, в който са нужни повече от достатъчните основания, за да пратиш някой боклук където му е мястото — Алекс прекара пръст по гърлото си.

— Ако сте приключили с речта си, господарю Килгър, да напомня, че сме се заклели като офицери на легитимен съд — каза Стен с усмивка. — Докато адвокатите се превземат, ние трябва да съберем малко истински доказателства, които да обсъдят, след като им омръзне да се дърлят дали в случая могат да се позоват на Магна Харта, или не.

— Не съм свършил, но ще си затворя плювалника.

Погледнаха към екраните, които предаваха заседанието.

— Започнах да пресявам — заяви Стен. — Опитах се да си създам представа, като прочета всичко, поне в резюме, което се е случвало в Тайния съвет, от основаването му до убийството. Натоварил съм и друг екип да върши същото в момента. Те търсят възможни второстепенни престъпления. Но нека да започнем с две конкретни, и то особено кървави. Първото е убийството на Волмер. Защо е бил очистен? Знаем, че го е убил професионалист с отворен договор, сключен с престъпен бос, който сега е мъртъв. Убиецът също изчезва в небитието. Нали?

— Така ми каза главен инспектор Хайнис?

— Мислиш ли, че те е излъгала?

— Не ми се вярва.

Тримата мъже се поотпуснаха. Това им беше много познато — стандартното обсъждане на задачите, през което всеки член на отряд на „Богомолка“ минаваше, преди да се отправи на мисия. А това, че в случая ставаше дума за цареубийство и държавна измяна, беше съвсем друга тема.

— Заслужава ли си да се говори отново с нея?

— Вероятно.

— Значи някой ще трябва да отиде до Първичен свят — заключи Стен. — Волмер, един от членовете на Тайния съвет, е убит. Защо? Щял ли е да разкрие заговора срещу Императора? Възнамерявал ли е сам да заграби властта?

— Нямаме достатъчно данни, за да изказваме предположения.

— Така е. Но ето една добавка. Точно преди неговото убийство, Тайният съвет се е събрал на Земята. Това е единственият случай, когато не са провели събранието си на Първичен свят, поне според обществените фишове.

— Трябва да сме напълно сигурни в това.

— Отново се налага посещение на Първичен свят — съгласи се Стен. — Не съм сигурен, че ще изскочи нещо, ако разровим. Но си заслужава да опитаме. А сега, най-важното — Императорът е убит от един побъркан атентатор, Шапел. Откачалка. Възможно ли е да е бил просто някакъв маниак, а Тайният съвет, който вече е заговорничел за завземане на властта, да се е възползвал от шанса?

— Не — отсече Махони. — Действали са твърде бързо, а не са толкова умни. С изключение може би на Кес.

— Съгласен съм. Прегледах бележките ти, Йън. Разполагаш с цялото битие на Шапел, ден по ден, но липсват записи за около месец, преди да се появи с пистолета. Това твой пропуск ли е? Да не би да се е наложило да се махнеш от града, преди да си намерил тези липсващи парчета от мозайката?

— Отново не. Той е изчезнал. Видели са го два пъти в компания — два пъти — с онзи тип, който изглеждал богат, и… о, за Бога! — възкликна Махони, като внезапно му просветна нещо.

— От предъвкване на доказателства глава не боли — подхвърли Килгър, чийто интерес се беше събудил. — За Бога, маршале, продължавай.

— Богат мъж. Контрол, разбира се. За това вече се бях досетил. Не съм пълен глупак. Но изобщо не ми хрумна да разгледам начина на извършването. Мошениците използват един и същ модел на действие. Аз също, както и ти, както и всеки бияч, който не се налива до козирката. Мисля, че е приемливо да добавим алк към уравнението. За загрявка на сивите клетки.

Стен отиде да налее питие на Махони.

— Да пренебрегнем за миг предварителния дракх, който е: Суламора се е занимавал с мократа част на заговора. Загива при взрива. Всъщност, кого го е грижа дали е било инцидент, или не. Интересното е, че Танз Суламора е бил твърде мекушав, за да се срещне с човека, който ще дръпне спусъка. Значи трябва да е имало посредник. Контрол. Проектиран профил. Моля запишете това.

Стен включи едно от записващите устройства.

— Специалист от разузнаването. Осъществил е чиста, класическа операция. Да намери или създаде психопат, да го поведе в правилната посока и да го закара на правилното място с правилното оръжие. Шапел няма никаква връзка със самата организация, нито с някой високопоставен член на конспирацията.

— Съгласен съм — кимна Алекс. Стен и Килгър винаги бяха настроени професионално скептично. Нищо не беше истина, всичко беше лъжа — единственият начин да проникнеш в някаква машинация.

— Трябваше да го разбера още тогава. Всъщност винаги съм търсел упражняващия контрол. Но не премислих нещата, както трябва. Проблем, породен от последните няколко години, които прекарах, като си играх на войник, вместо на призрак като вас двамата. Както и да е. Професионалист е. Първо погледнах в Имперските архиви, корпус „Меркурий“, „Богомолка“. Нищо.

— Потвърдено ли е… или си станал сантиментален и защитаваш старите момчета?

— Императорът — каза Махони рязко — беше мой приятел. Изтрийте това от записа. Не желая да се хваля с такова нещо.

— Има много професионални шпиони, които нямат нищо общо с Империята и никога не са имали — обади се Килгър.

— Именно. Сега да се върнем обратно към начина на действие. Малък номер от занаята. Ако искаш да поддържаш тайна квартира, да си във връзка с екипа си и да се занимаваш с всякакви нечестиви дела, няма да наемеш някой коптор, освен ако не си аматьор или престъпник. Ще потърсиш хубав, богат, по възможност бохемски квартал, където никой не се интересува кой идва и си отива, и хората са горди с факта, че не си пъхат носа в чуждата работа.

— Аха. Богатият мъж — Контролиращият — започва да говори разни неща на Шапел, който винаги е мислил, че е предопределен за величие. Помага му да изчезне — все още на Първичен свят, разбира се — разсъждаваше Стен. — Контролиращият го създава, обучава го, въоръжава го… в красиво, безопасно и богато имение, в красиво, безопасно и богато предградие. Отново на Първичен свят.

— Зарежи Първичен свят. Чети по устните ми, ако не си чул какво ти казах току-що. Начин на действие, начин на действие, начин на действие. Всички ние продължаваме да използваме методи, които работят. Богат… богат… богат. Колко професионалисти използват богатството като работно прикритие? Не може да са толкова много, нали?

— Вселената е голяма — засмя се Стен. — Но не. Прав си, става въпрос за ограничена група.

— Вече набелязах някои имена.

— Добре. Прав си, Йън. Действай. Един въпрос, от любопитство — как ще го накараш да проговори? Ако изобщо го намериш?

Махони се подсмихна.

— Съжалявам — каза Стен, — все едно да се опитвам да продавам краставици на краставичар. Спрете записа. Да се върнем на моята идея. Ако аз организирах конспирацията, щях да се постарая да се появя на възможно най-малко срещи. Засега има една потвърдена — срещата на Земята преди убийството на Волмер. Втора или трета е била тя? Или някоя следваща? Струва ми се, че Суламора би информирал всички чак след като събере козовете си накуп — Шапел, Контролиращия, подходящата възможност и така нататък. Срещата не се е състояла на официално място. Поради страх от подслушвателни устройства, разбира се. А сега — едно допускане. Никой от членовете на Съвета на вярва на останалите.

— Добро предположение. Иначе щяха да са още по-големи глупаци.

— И така, тази среща, ако се е състояла, е била на неутрална, но чиста територия. Въпрос: имал ли е Тайният съвет срещи като тази?

— Я някой момък да отлети към Първичен — намеси се Алекс. — Предлагам да съм аз. Аматьорите заговорници чистят след себе си, но никога не се сещат да оставят фалшива следа. Среща на Земята? Как е била уредена тя? Не и спонтанно, разбира се. Така че аз — извинете, онзи, който се отправи към Първичен, ще трябва да потърси документация. Ако няма нищо, значи е било заговорническа среща, нали? Също като всяка друга среща, преди на Императора да му светят маслото, с извинение, сър.

— Добре — съгласи се Стен. — Това звучи разумно. Някакви други внезапни прозрения? Можем да оставим резервния екип да търси други прегрешения след взрива.

— Отивам да си стягам партакешите — обяви Алекс и допи чашата си.

— Да, но не за Първичен. Аз ще отида.

— Ти си известна и търсена цел, момко. Недей да се правиш на герой.

— Няма. Всичко на Първичен минава през Хайнис — или поне би могло. А с кого би желала да си сътрудничи тя?

— Ще ти дам назаем наръчник за употреба на матрак, любовните поеми на Бърнс и адреса на един контрабандист на шампанско. Но къде ще ходя аз тогава?

— Както казах, сега сме съдебни пристави. Но нямаме достатъчно персонал. Ще се чувствам доста по-спокоен, ако разполагаме с повече… да кажем десет хиляди?

Килгър се замисли.

— Колко от АМ2 горивото, което свихме, може да използвам?

— Като изключим дължимото на Бор… нужното ни като източник на енергия тук и за охраняващите кораби на Бор… значи, колкото трябва. Но преговаряй твърдо.

— Пак краставици на краставичар, момко. Ще уредя с Ото превоза. Да имаш идея къде мога да го намеря?

— Не занимавай Ото, той е зает. Вече уредих пътуването ти.

— Усмихваш се, момко. Не ми харесва тази усмивка.

— Повярвай ми, господарю Килгър. Ще ти хареса.

 

 

Корабите проблеснаха и се появиха от нищото — толкова много рибки, готови да заплуват из системата Юра. После, също като рибен пасаж, те се разделиха на два флота и застанаха на орбита. За разлика от рибите обаче те не бяха сребристи, нито еднакви и най-вече не със същата форма.

Първият флот приземи един от корабите си на Нютон. Стен чакаше. Джон Уайлд, кралят на контрабандистите — или поне техният говорител в момента — пристъпи навън. Стен за пореден път се възхити на вида му. Нито пират, нито борец — Уайлд изглеждаше повече като чиновник или архивар.

Срещата беше много кратка — просто потвърждаване на съюза. Беше отнело доста време на Стен да открие Уайлд, но съобщението му беше предадено и разбрано само за няколко секунди.

Контрабандистите имаха нужда от четири условия за своята дейност: търговски закони, транспорт, изобретателност и добро благосъстояние на клиентите. Тайният съвет беше унищожил едното и почти беше премахнал друго от тези задължителни условия. Независимо колко хитър е един контрабандист, каза Уайлд на Стен, ако не може да зареди кораба си с гориво, може спокойно да си стои у дома и да копае картофи. И каква полза, ако успее да открие гориво, но клиентът му не може да плати стоката?

— Какво можеш да ми предложиш, Стен? Освен достъп до АМ2, което си… придобил?

— Не е като в добрите стари времена. Потокът на АМ2 секна със смъртта на Императора. Но със заклеймяването на Тайния съвет, всичко ще се срине. Ако мога да си представя нещо по-лошо от сегашното положение, то това е пълният хаос, който ще настъпи.

— Контрабандистите могат да оцелеят в хаоса, ако се наложи — замислено рече Уайлд. — Все някой ще трябва да пренася товарите. Там ни бива. Или като кораби за разузнаване… за транспорт… за превоз на войски, в краен случай… Можете да разчитате на нас. За известно време. Докато не ни писне или моите щастливи анархисти не решат да последват някой друг.

Стен поиска Алекс да присъства при качването на борда на флагманския кораб на втория флот — отмъщение за това, че Килгър го беше наказал не само с телохранител, но и с обожателка в лицето на Синд.

Надяваше се да го изненада.

Не се получи, както трябва. Килгър погледна към изображението на разнородната тълпа, към която се приближаваше техният кораб, и извика фиша на „Джейн“. След като го поразгледа за известно време, прониза с яростен поглед Стен.

— Ти, копеле…

Беше разбрал.

— Искаш да ми прикачиш… на твоя приятел. На твоя спасител! Да ми погодиш тоя номер на мен, чаровния и изтънчен момък, дето те научи на всичко, що знаеш? Ти не си добре, момко. Второто ти име да не би да е Гадняр?

— Вероятно. Но познаваш ли по-добър пилот? Или група хора, способни по-добре да оценят твоя потенциал да контролираш ситуацията?

— Езикът ми ще изсъхне, ако се съглася. И не се опитвай да казваш очевидното, когато малкият въздушен шлюз се отвори.

Айда ги очакваше. Беше станала още по-пълна. Все така носеше свободна, падаща на дипли циганска рокля, вероятно нямаше нищо под нея, но сега бе ушита от най-фин материал. Освен това жаргонът й се беше подобрил — е, поне малко.

Тя извика от радост, като видя някогашния си командир от „Богомолка“, и разцелува Килгър, преди да се сети за старата вражда, чиято причина вече не помнеха.

— Трябваше да го докараш насила, нали?

— Да, хич не се и усети к’во го чака.

Айда ги отведе в каютата си. Апартамент на мостика на праисторически презокеански кораб едва ли би бил по-луксозен. Гоблени. Канапета. Маси, почти невидими под тоновете деликатеси.

— И всичко това се разчиства за десет секунди — заяви Айда гордо. — Бойни постове, а това там е противоракетна батарея — изстрелващите съоръжения в момента са скрити под подовите табла. Тук е извънредният командно-информационен център. А банята става съвършена медицинска станция. Имаме скоч от Земята. Истински скоч. От онова, което наричат малц. Не онази евтина имитация, която четох, че нашият покоен и оплакван Император е пиел. Ще ти дам и от собствената си бира, Килгър. Не че ще го оцениш.

Айда Калдераш беше ромка — циганка. Тази раса все още съществуваше и още процъфтяваше, като живееше извън конвенционалното общество и правилата му, с удивителен нюх към кредитите, които всеки ром придобиваше както намери за уместно. Вместо кервани те използваха космически кораби — за търговия, за контрабанда или просто за приключение и печалба. Техните родови обичаи — крис — изискваха да зачитат верността, семейството си и да се отплащат на услугата с услуга. Но това само между самите роми. А дори и тогава обичаите съвсем нямаха силата на закон.

Беше нечувано ром да служи в армията, камо ли да се присъедини към свръхсекретните отряди на „Богомолка“. Как и защо Айда се появи в секция тринайсет на „Богомолка“ под командването на лейтенант Стен беше голяма и необяснима загадка. Беше прехвърлена като пилот и специалист по електрониката. Освен това бе и неофициалният им банкер, комарджия и специалист по „инвестициите“. В края на мисията „инвестициите“ се осребряваха и членовете на отряда ставаха достатъчно богати, за да си позволят доста екзотични приключения.

Когато секция тринайсет на „Богомолка“ беше разформирована и Стен прехвърлен към Имперската гвардия, Айда отказа преназначение и изчезна обратно при своите.

Беше се появила — с изличен фиш — след като Стен и Алекс бяха избягали от таанския затвор на Колдиез и се завърнаха на Първичен свят. Появата й беше съпроводена от съобщението, че е съумяла да получи достъп до заплатите им, задържани по време на пленничеството им, и ги беше инвестирала. После пак ги беше инвестирала. Не беше обяснила как — но и двамата бяха станали приказно богати. Бяха… и можеха отново да бъдат, ако Тайният съвет бъдеше разрушен и те престанеха да бъдат бегълци.

Тогава Айда беше намерила уникален финал за своята изненада: беше се обърнала и вдигнала полите си срещу тях.

А Алекс беше отбелязал:

— Тая мома не носи кюлоти…

— Семейството ни ще се присъедини към нас за празненството — уведоми ги Айда. — Любопитни са да разберат точно колко съм излъгала за двамата гаджи^[1]. Не се издънвай, Алекс. — Тя ги отведе към бюфета и наля три питиета в кристални стакани.

— За мъртвото минало… с молитва проклетото настояще скоро да го последва.

Айда го изгледа и каза:

— Съобщението ти много ме зарадва, Стен.

— Не знаех, че ще има чак такъв ефект.

— Очакваше само мен — или мен и моя живот — моето семейство?

— Най вече на това се надявах.

— Времената се промениха за всички. Ти си адмирал. Аз сега съм войвода, главатар на моята банда. Другите войводи ме слушат, въпреки че съм жена.

— Сигурно има причина толкова много от твоите хора да се появят тук. И тя е не само в твоето силно влияние, Айда. Циганите, доколкото знам — както ти си ми казвала, — не се събират заедно за няма нищо — каза Стен скептично.

— Прав си. Такива сме и заради това в миналото са ни сполитали ужасни трагедии. А още една предстои.

Айда обясни. Циганите може и да живееха откъснати от другите, но поддържаха доста контакти и извън своята култура.

— Този проклет Съвет, който е убил Императора, е решил, че ние сме въшки по тялото на политиката. Най-вече защото все още имаме достатъчно АМ2, за да се държим заедно. Те подозират, че имаме и още, и наистина е така — но не разбират, че ако един циганин не може да се скита, той умира. Така че ще ни подгонят. Ще конфискуват корабите ни. Товарите ни. Горивото. Какво ще стане с хората на тях… няма да стане дума.

— Гвардията няма да се подчини.

— Гвардията е променена. Някои от бойците няма да го сторят. Но други ще изпълнят заповедта. А почти всички мислят, че вселената ще бъде по-приятно място, ако ни няма нас да им крадем пилетата, златото и дъщерите. Но този път няма да си затраем. Няма да се опитаме да изчезнем. Вашият трибунал е изключително тънка сламка, но е единствената, за която можем да се хванем, за да не потънем в това проклето блато. Така че ще има угощения и речи, вероятно някое и друго нападение. Но не чак дракх. Накрая всички ще ви се закълнем във вечна вярност. Или поне докато сме пушечното месо на Тайния съвет или вие оставите хамбара без охрана. Но стига толкова — Айда се насили да си придаде веселост. — Е, значи взимаме това проклето корито за една обиколка, а? Разорен ли си вече?

— Не, моме. Но е полезно за здравето да пиеш от единия край и да изхвърляш откъм кърмата. Поддържа системата работеща — изхили се Алекс.

— Ще си паснеш идеално с другите — засмя се тя. — Напълнете чашите, адмирале. По дяволите, харесва ми — проклетият гаджи адмирал като барман.

Стен наля.

— Изобщо не възразявам да наливам питиетата, Айда. Между другото, два броя благодарности. Първо, че се погрижи за парите ни, а сега… и за това.

Айда и Алекс пресушиха чашите си. Стен едва отпи от своята. Айда се намръщи.

— Не мога да остана дълго — обясни Стен. — Трябва да предприема едно малко частно пътуване.

— И къде в проклетия устав пише, адмирале, че не можеш да пътуваш с убийствен махмурлук?

Стен се замисли. Наистина никъде.

Така че реши да си пийне.