Алън Кол, Крис Бънч
Завръщането на императора (30)

Глава 29

Стен се приземи на Първичен свят с две прикрития: зловещ белег и невъзможна задача.

Белегът беше доброкачествен паразит, хирургически имплантиран на лицето му. Беше широк почти два сантиметра и артистично лъкатушеше от челото му през ъгъла на окото надолу към брадичката. Той беше част от методите на „Великия Лоренцо“: най-добрата дегизировка е тази, която няма да бъде отнесена от силния вятър. Всеки щеше да се втренчва в ужасния белег, независимо колко усилено се опитваше да прояви деликатност. Стен беше използвал подобни трикове и преди — от зачервен от алк нос до частична плешивост, както и просто избръсната до голо глава. Вършеше работа — почти винаги.

Главното притеснение на Стен беше, че когато се изтегли от Първичен свят, паразитът можеше да реши, че е намерил завинаги новия си дом. Килгър го успокои:

— Не се притеснявай, момко. Ако стане така, ще ти намерим една шикозна превръзка за око. Ще замязаш на пират.

Невъзможната задача беше също толкова проста. Истинската част: в края на Таанските войни някой си Д’вид Розмънт се беше появил на Първичен свят. Бляскав, силен на приказки и водещ стилен живот предприемач, той беше оповестил новия си бизнес — да превръща имперски космически кораби и по-специално малките, зли като оси тактически кораби, в луксозни яхти. Въпреки пълната абсурдност на подобно начинание, Розмънт имаше успех. За съвсем кратко обаче.

Отрядът за разследване на измами на Първичен се беше заинтересувал от него — компания му не беше продала и една яхта, която да може да бъде открита, и всичко доста приличаше на пране на пари. Внезапно Розмънт изчезна, оставяйки празни банкови сметки и хангар, приютил три тактически кораба. Всичко това беше истина.

Изтерзаният, но дружелюбен — и с голям грозен белег — мъж се появи на Първичен свят.

И тук идваше лъжата: името му беше Илайжа Браун. Стен/Браун имаше разрешително за частен детектив, работеше за правна фирма от далечен и напълно забутан свят. Знаеше, че Розмънт все още не е обявен официално за мъртъв, но идваше да проучи нещата по молба на наследника, който беше убеден, че Розмънт е жертва на нечестна игра, а не е измамник, който прикрива далавери. Браун подозираше, че преценката на наследника, бездруго доста богат, е повлияна от наркотици. Но случаят си беше случай. Освен това, разприказва се той пред служителя, който издаде шейсетдневната му виза, така щеше да разгледа Първичен свят, центъра на всичко и най-величествения сред световете.

— Гледали сте твърде много живина, господин Браун. Или сте любител на историята. Първичен свят не е какъвто беше и с всеки изминал ден става все по-зле.

Офицерът погледна през рамо, за да се увери, че тази невинна забележка не е била чута. Но Стен забеляза озъртането му. Както можеше да се очаква, мерките за сигурност, предприети от Тайния съвет, бяха засилени.

Стен забелязваше агенти навсякъде: улични чистачи, които не обръщаха внимание на боклуците, но оглеждаха минувачите; пазачи, портиери, които задаваха далеч повече въпроси от нормалното. Всевъзможни предпазни мерки срещу напълно несъществуваща заплаха. А това излизаше скъпо — Съветът харчеше пари за тези информатори, пари, които просто не притежаваше.

Стен още веднъж се учуди на странната склонност, на която твърде много същества се поддаваха — да шпионират съседите си по какъвто и да е повод.

Никой от тях не мислеше какво ще се случи, когато — не ако — Тайният съвет падне. Стен си спомни бунтовете на Хийт в края на Таанските войни. Тогава тълпата разкъсала не само всеки униформен, но успя да си отмъсти и на таанското аматьорско гестапо.

Не че ги съжаляваше. Просто искаше прикритието му да остане непокътнато достатъчно дълго, за да открие каквото търсеше и да се прибере у дома.

Обаче взе предпазни мерки. Сегашната власт не знаеше всичко. Махони му беше казал за няколко безопасни, изоставени тайни квартири, които се надяваше все още да съществуват. Така Стен се сдоби с втори комплект фалшиви документи, скрити в една от тях.

После продължи да играе ролята на Браун. Откри евтин хотел, издири собственика на склада и записа данните на трите кораба вътре. Разпита инвеститорите и познатите на изчезналия Розмънт. Представи се на следователите по измамите. Те му дадоха достъп до файловете си и идентификация на гостуващ детектив.

След няколко дни Браун изрази първо объркване, а после съмнение. Започваше да вярва, че наследникът може и да е прав. Розмънт не беше изчезнал. Нещо се беше случило с него. Беше поддържал контакти с някои повече от нелицеприятни типове от задните улички на града. Може би беше убийство. Или самоубийство? Розмънт, твърдеше Браун, е изглеждал силно депресиран, а после внезапно се успокоил, преди да изчезне.

— Намерил е пролука да се измъкне — предположи един от специалистите по измамите, но въпреки това даде на Браун имената на някои експерти в отдел „Убийства“.

Детективът притеснено поиска разрешение да говори с шефа на „Убийства“

— Луд си да пилееш и своето, и нейното време. Но тя си има принципи. Разговаря с всеки, независимо колко е побъркан.

Браун каза, че е наясно със заетостта на началник Хайнис, особено в тези трудни времена. Затова беше подготвил резюме на своите разследвания, допълнено със списък от въпроси, които можеше да зададе. Той прикрепи копие от идентификацията си като гостуващ детектив към фиша и го изпрати по служебен канал.

Чувстваше се доста гадно. Готвеше се да използва и вероятно да застраши приятелка и бивша любовница.

Често си мислеше за тяхната връзка. В някакъв смисъл това беше единствената „нормална“ връзка, която беше имал. Но, от друга страна, бяха станали любовници заради обстоятелствата, докато си сътрудничеха в разследването на една конспирация. Тяхната връзка така и не беше приключила — Стен беше заминал на война, беше пленен, избяга и отново се включи в битката. Хайнис постъпи във военното разузнаване и някак си не успяха да се свържат отново. Понякога беше мислил, преди Тайният съвет да започне да го преследва, да й драсне някой ред, за да види… да види какво? Дали все още е останало нещо?

Вероятно Килгър е прав, помисли си. И двамата бяха станали твърде морални — може би твърде много, за да се сражават в мръсните среднощни войни, в които бяха израснали.

Не бъди прекалено морален, скара се той на себе си. Честните шпиони стават доверчиви и умират рано.

Ако желаеш, се присъедини към Лигата на чистите, но когато всичко това приключи.

Беше изпратил фиша на Хайнис, като се надяваше, че ще избегне инфарктния момент на срещата. Надяваше се, че тя ще се досети за намерението му.

Минаха два дни, преди да го повикат в кабинета й.

Хладината на приема можеше да замрази и свръхнова.

— Господин Браун — посрещна го Хайнис. — Прегледах фиша ви, както и въпросите. Разгледах и нашите файлове. Наличната информация в моя департамент показва, че сте на погрешен път.

— Може и да съм. Ще възразите ли, ако записвам.

Без да дочака отговор, той постави овехтяло записващо устройство — поне външността му беше овехтяла — и го включи. После й даде знак да продължи да говори.

Хайнис се намръщи, но подробно обясни на Браун защо допускането, че изчезването на Розмънт е нещо различно от това, което изглежда, води до задънена улица.

Стен не можеше вече да издържа. Натисна друг бутон на устройството.

— Подслушвателната техника е заглушена. Получава само електростатичен шум.

Хайнис заобиколи бюрото и почти го прегърна.

— Сега съм омъжена — каза тя много тихо. — Щастливо — додаде още по-тихо.

Цял един свят от „какво би могло да бъде“ изчезна.

— Радвам се… за теб — промърмори Стен.

Хайнис се насили да се усмихне.

— Съжалявам. Искам да кажа, че като мисля за… нещата… такива, каквито бяха, и… съжалявам. Поне мога да се опитам да лъжа толкова добре, колкото и ти, и да кажа, че мисля за времето, което прекарахме заедно, като за хубав момент от миналото. Ударението е на миналото.

— Да, така е най-добре. Предполагам. Но кой е написал този диалог? Звучи като от живино.

— Това е най-доброто, което успях да сътворя в момента — каза Хайнис, като се опитваше да си придаде делови вид. — Иска ми се да се почувствам поласкана и да реша, че си дошъл тук, за да запалиш отново пламъка — още реплики от живино. — И движен от страст си рискувал, въпреки че си една от най-търсените десет личности в цялата Империя. Но ми се струва, че те познавам по-добре. По дяволите.

Тя се обърна за миг настрани.

— Какъв е този белег? — попита, без да се обръща.

— Грим.

— Слава Богу — тя се завъртя към него. — Сега ще се ядосам. Започвам да свиквам.

— Да.

— Отначало се чудех дали не ме разиграваш. После размислих.

— Благодаря ти и за това. Наистина. Но имам нужда от помощ. Ти беше най-добрата ми връзка.

— Разбира се, добрата стара Хайнис. Биваше си я в леглото, така че да видим дали няма да ми пусне още веднъж, заради доброто старо време? Нека те попитам… Ако не аз, а ти беше ангажиран, щеше ли да пропътуваш толкова дълго разстояние за една нощ в кревата?

— Знам, че си вбесена, Лайза. Но това е малко… — той млъкна и се овладя.

Хайнис пое дълбоко дъх няколко пъти, за да се успокои.

— Мътните да те вземат, прав си. Но няма да се извинявам повече.

И тя се озова в прегръдките му. За един дълъг миг.

— Беше хубаво, нали?

Стен каза „да“ и я целуна отново. Накрая тя се отдръпна.

— Но аз не те излъгах. Самюъл е прекрасен мъж. Вероятно, ако трябва да съм честна, тъкмо той е човекът за мен. Не е откачалник с имплантирана в ръката кама и убийствени помисли в главата. Така че… да опитаме като приятели. Никога не съм опитвала да бъда приятел с мъж, с когото съм била… свързана преди. Сигурно ще науча нещо ново.

Част от Стен искаше да заплаче.

— Разбира се, Лайза. Ще бъдем приятели.

Хайнис отново започна да се държи като полицай.

— Първо, как си?

— Всичко е наред. Поне за няколко седмици.

— Предполагам — каза Хайнис, като потупваше фиша, — че си дошъл тук на мисия. Бившият ти шеф има ли нещо общо? И аз така си помислих. Срещу Съвета?

Стен отново кимна.

— Един въпрос — и най-добре не ме лъжи. Последния път, когато арестувахме всички, свързани с покойния Кай Хаконе, намерихме доста трупове из задните улички. Ликвидирани по имперска заповед. Наложи се да стана съучастник в заговор за убийство. Не ми хареса тогава, не ми харесва и сега. Така че ако и сега си поел „мокра поръчка“ или „личен договор“… по-добре изобщо не говори с мен.

— Не. Разследвам за трибунала.

Хайнис се ококори.

— Ах, ти, кучи син! — процеди тя през зъби. Въпреки наложеното от Тайния съвет заглушаване тя беше чула изявлението на трибунала за целите, които си е поставил — да реши дали Съветът има вина. — Чакай да помисля. Хм. Цялата тази работа твоя идея ли беше?

— Да.

— Кучи син! — възкликна тя. — Казах, че няма да се извинявам, но ще го направя. За последен път.

И се усмихна.

— Знаеш ли… може би след още сто и петдесет години, ако прекараш известно време в семинарията, може и да ти позволят да се присъединиш към човешката раса. И така, какво ти трябва?

 

 

Още едно недоразумение беше изгладено от Алекс Килгър, преди да замине на наборната си мисия. Странно, но то имаше нещо общо с това, което Стен чувстваше и казваше на Лайза Хайнис.

Килгър беше информирал телохранителите на Стен, че за момента няма нужда от тях. Бяха прехвърлени към охраната на съда.

Синд поиска разговор с временния си командващ офицер. Първите въпроси, който зададе на Алекс, бяха: На какво се дължи промяната? Бяха ли сгрешили някъде?

— Грешка, войниче. Сигурността си е сигурност. Не е необходимо да знаеш. Стен има важна работа.

— Искам промяна на задачата, сър.

— И какво да ти възложа? Да му даваш личната си подкрепа?

— Нещо такова.

Килгър изръмжа.

— Първия и единствен път, когато и на мене ми хвръкнаха чивиите, моята наставница от „Богомолка“ здравата ме нахока. Навика ме хубаво ми рече, че ако не гледам на задачите си професионално, по-добре да напусна и да паса овце. И права си беше. Би трябвало и аз да нахокам теб. Ама нали съм добра душа. Мога веднага да издам заповед: „Марш в строя, войнико!“, та да приключим. Но ще ти изтъкна и причини. Тъй че си извади главата от яйчниците, или където се спотайва, и слушай внимателно. Първо, шефовете ти знаят какво точно правят. Второ, много грешиш за причината, поради която си отстранена. И не ми пробутвай колко си добра с пушката и как си изучавала разузнавателни техники. Вече съм наясно с това. Не ставаш за мисията, защото си твърде… забележителна. А никога, никога не бива да се набиваш на очи, ако си на вражеска територия. Ти си войник. Войниклъкът бая се различава от шпионирането. Но както и да е. Последната и най-важната причина е, че си твърде млада. Вярваш в някои неща. Не познаваш дълбочината на греховността на духа. Освен ако не си израсла сред калвинисти като мен. Шпионинът трябва да има само една мисъл в главата си през цялото време: Не вярвай на никого и винаги предполагай най-лошото за другите. Труден и зъл урок. Който, ако трябва да съм честен, е най-добре да не научаваш. А сега заминавай да си изпълняваш задачите. Обзалагам се, че достатъчно кръв ще има за проливане. Тъй че ще успееш да се отличиш, ако това те вълнува. Свободно.

Килгър въздъхна, след като тя излезе.

Хиляди дяволи! Беше се раздрънкал като бащински настроен старшина. Остаряваш, Килгър. Остаряваш…

 

 

Отначало Стен реши, че мисията му до Първичен свят няма да е нищо повече от нараняващ самолюбието и свързан с голям риск провал. Търсеше три неща: повече информация за убийството на медийния лорд Волмер от тази, която Хайнис беше дала на Махони; документални следи за онази първа — с въпросителен знак — среща на заговорниците на Земята; и дали е имало друга среща, преди Шапел да се задейства. Освен това, като втора задача, да узнае нещо повече за връзката между Шапел, Контролиращия и Суламора, въпреки твърденията на Махони, че тази линия е сравнително маловажна.

Дотук беше успял да попадне само в задънени улици. Хайнис нямаше повече информация за Волмер или за „самоубийството“ на наемния убиец. Тя чистосърдечно си призна, че повече не е работила по случая — очевидно беше свързан с политиката. В тези времена хората изчезваха, ако започнеха да задават неудобни въпроси за политиката. Тя обаче побърза да добави, че според нея няма и какво толкова да се открие, поне докато Тайният съвет не бъде свален и с малко късмет осъден.

Първа задънена улица.

Колкото до срещата на Земята, Стен се натъкна на пълен вакуум. Нямаше данни за връзка между членовете на Съвета, преди те сякаш телепатично да са усетили, че е време да се съберат в имението на Суламора. Поне такава беше информацията в правителствените архиви, които Хайнис беше прегледала предпазливо. Килгър беше прав — членовете на Тайния съвет бяха достатъчно интелигентни, за да унищожат или засекретят каквито и меморандуми да са си разменяли, но не бяха достатъчно досетливи, за да ги подменят с нещо. Обикновено това щеше да бъде достатъчно за Стен като професионалист от разузнаването да предприеме действия. Но като офицер на закона трябваше да спазва ограниченията и изискванията, наложени от него.

Втора задънена улица.

Колкото до страничната задача — откри, че имението е било наето от пенсиониран генерал на име Суворов малко преди Шапел да изчезне. Ръководел нещо като изпитателна дивизия или батальон, или както се наричат тези военни подразделения, каза му брокерът от агенцията за недвижими имоти. Да, със сигурност бил Суворов — агентът добре си спомняше облеклото му и пълните му джобове. С яко телосложение? — О, да. С белег на врата. Не си спомням от коя страна. Може ли да се поинтересувам защо питате, господин Браун? — Това доказва, че бащата, когото моят клиент търси, не е този човек. Благодаря ви за отделеното време.

Ама че гадна история. Обигран агент, който използва леговищата на богаташа като начална точка за операцията си. Вече бяха наясно с това. Името беше фалшиво. Телосложението — кой знае? Белегът — вероятно фалшив като този на Стен.

Малко по-добре от трета задънена улица. Но не особено.

Втората среща? Не можа да открие следа от някакви финални преговори между членовете на Тайния съвет преди атентата, освен водените официално. Едва ли са били толкова глупави, че да планират смъртта на Императора в кабинетите си, които са били натъпкани с подслушвателни устройства. А бяха ли толкова умели, че да организират заговор, който се развива от само себе си? Никой, включително и Стен, не можеше да осъществи подобно нещо. Но къде бяха уликите?

Четвърта задънена улица.

Искаше му се Хайнис да не е омъжена, плаващата във въздуха над гората лодка все още да е там, да има две бутилки шампанско, а видеото да е изключено. О, да. Малко спокойствие без параноя щеше да му дойде добре.

Успокои се с една самотна малка бира и също толкова самотно мрачно настроение.

В главата му проблесна идея. Но, помисли си, трябва да са се срещнали на открито. Ако Тайният съвет беше наистина толкова параноичен, колкото той си представяше, може би щеше да влезе в капана. Капан, в който Стен не би паднал, но би привлякъл всеки, който проявяваше любопитството на не особено умна котка.

Това изглеждаше като единствената и последна възможност.

 

 

Хоукторн се беше променил много малко от времето, когато Стен и Алекс бяха отишли там под прикритие, за да наемат войници за операцията, която бяха нарекли „Пребиването на Великия Таламейн“. Тук все още цареше анархия — всяка планета, която се специализираше като средище на наемници, трябваше да има доста свободомислещо правителство, тъй като най-висшият закон се определяше от този, който имаше най-тежки оръжия.

Но наемниците на Хоукторн, които търсеха договор, бяха различни от психопатите, мошениците и опортюнистите.

Таанските войни промениха всичко.

Всяка война произвеждаше, като следствие, наемници. Те идваха от разбитите армии, бяха войници от завладените светове, воннопрестъпници, отегчени от мирния живот хора, които искаха да изпитват отново лудостта на битката, както и такива, които просто не желаеха да се завърнат към фермерството. Повечето бяха истински професионалисти. Но когато мирът се проточеше, качеството спадаше. Някои намираха смъртта си, други порастваха и осъзнаваха, че този живот е наситен с прекалено много смърт, и се ориентираха към по-стабилни занимания, при които само понякога се налагаше насилие.

Такъв беше Хоукторн преди.

Таанските войни създадоха нова орда от професионалисти. А наложителните икономически съкращения след възцаряването на мира, както и безумните политически решения на Тайния съвет, ги бяха направили потенциални наемници.

Адмиралите бяха готови да се запишат като изпълнителни офицери на корабите. Гвардейските генерали щяха щастливо да командват батальон или дори рота. Старшините щяха да носят безличните нашивки на редник, без да се оплакват — поне за момента.

Алекс можеше спокойно да подбира. И той го направи.

Стен мечтаеше за десет хиляди съдебни пристава и се надяваше на пет хиляди. Алекс пък можеше да събере сто хиляди. Би могъл да си позволи това разточителство.

Парите? Никакъв проблем. Ако трибуналът не успееше да предизвика падането от власт на Тайния съвет, цялото му имущество щеше да е абсолютно без значение, ако му се наложи да бяга по спешност.

Гориво за бойни кораби? Килгър имаше цял „влак“.

Можеше да напълни наличните кораби догоре и да обещае следващи редовни доставки.

За някои от кандидатите имаше дори по-съблазнителни предложения, отправени тихомълком и на четири очи: Ако Тайният съвет се сгромоляса, Имперските военни сили щяха да се нуждаят от преструктуриране. Корумпираните, некадърните, както и участвалите в чистките щяха да бъдат премахнати. Но Империята не можеше без армия. Алекс заявяваше, че, честно казано, няма точна представа каква ще бъде тя. И остави тази мисъл да повиси.

Той се изправи на рампата на флагманския кораб на Айда и огледа армията си.

Ясно се виждаха опърпаните униформи и окъсаните цивилни дрехи, които повечето носеха. Но не можеха да се различат измъчените, гладни лица.

Редиците от войници и корабите зад тях бяха безукорно подредени като гвардейска част при официална проверка.

Облечи ги в подходящи дрехи, каза си. Дай им знаме, което да ги води, и ги поведи на война с хартиени куршуми. Не е ли щастие?

Как да ги нарече? Килгъровите… убийци? Не, твърде шаблонно. Пичове? Глупаво. Клика? Слабо. Килгъровите шпиони? Ала само някои от тях бяха бивши възпитаници на тайните служби. Аха. Килгъровите мрънкачи в поли.

Даде заповед и загледа гордо как „неговата“ армия, която така и нямаше да узнае името си, се качва в корабите и се подготвя за излитане.

Ето че беше станал генерал.

И харесваше ли му?

Внезапно беше осенен от видение за съдбата на тези войници. Покосени от смърт — бавна или бърза. Разкъсани тела, обезобразени, неразпознаваеми. Ослепени. Осакатени. Умопобъркани.

После още едно видение: видя ги като цивилни — банкери, фермери, работници, как вървят по улиците, как работят във фабриките, влизат в домовете и кръчмите на огромните владения, които господарят Килгър притежаваше, но по някаква причина така и не успяваше да разпростре влиянието си над целия Единбург.

Това беше по-хубаво. Далеч по-хубаво.

Отговоря на малкия ти въпрос, нали, помисли си той. И нареди на дежурния офицер да затвори кораба и да се приготви за излитане.

 

 

Никой от привържениците на Култа към Вечния император не знаеше как точно са се е разпространила новината. Но в хилядите сборни зали на поне толкова на брой светове всички вече знаеха.

Беше им оказана голяма чест.

Един от членовете на Тайния съвет се бе присъединил към истинската вяра. И той беше не само управник, но и същество със забележителен интелект.

Обаче беше изчезнал. Така и не бе дадено никакво обяснение. Не че Кес се беше появявал редовно във видеообръщенията на Съвета, но сега останалите се държаха, сякаш просто не беше съществувал.

Обяснението беше просто.

Могъщият Кес беше видял светлината. И за награда беше взет телом, за да общува със Свещените сфери като самия Император.

Кес — вече си даваха сметка за това — нямаше да се завърне, както и неколцината светци, удостоени с подобна награда. Никой от тях, в крайна сметка, не беше самият Император.

Изчезването му беше събитие. Кес щеше да бъде причислен към Благословените.

Но най-важното беше друго. И всички го усещаха.

Моментът настъпваше. Императорът щеше да се завърне скоро.

Те се подготвиха. За какво, не знаеха. Не знаеха дори дали услугите им ще бъдат потърсени.

Но — дори да е така, нека всеки от нас да има възможност да служи, молеха се те — и се подготвяха.

 

 

— Извинете.

Не прозвуча като извинение, а по-скоро като заповед. Стен вдигна очи към библиотекаря.

По-странен не беше виждал. Не че библиотекарите се деляха на някакви физически архетипи. Но нехарактерен за тях беше силният загар, получен от престой предимно на открито, при патрулиране на крак. Нито пък повечето от тях имаха изранени и удебелени кокалчета. И със сигурност никой библиотекар не носеше твърди в предната част и меки при петата ботуши, нито колан с такава издайническа вдлъбнатина и охлузвания от кобур.

— Да? — каза Стен.

— Четете за Съвета, нали?

— Е, и? Да не е забранено? Няк’ъв вид нов закон, който са приели след кат’ съм станал сутринта? — изпелтечи Стен.

Мъжът не отговори.

— Може ли да видя документите ви? — отново прозвуча като заповед.

Стен измъкна идентификационната си карта от торбата и я подаде на мъжа, надвесил се над терминала. Не беше идентификационната карта на Браун, а стандартен фалшификат, който намери в тайната квартира на Махони. Според него Стен беше пазач, нает да се грижи за затворено консулство на един от Пограничните светове.

— Чистач, а? — мъжът му върна картата. — Значи четеш за Лордовете само от любопитство?

Лордовете. Нов термин.

— Не — отвърна Стен. — Хлапето ми искаше да знае как се движи светът. Беше ме срам, че не знам. Реших да попрочета нещо. Е, миналата седмица ме съкратиха. Така че разполагам със свободно време да потърся нова работа. Зле е да изглеждаш глупав пред собствения си син.

Мъжът изръмжа и се отправи обратно към предната част на библиотеката.

Стен се вбеси. Наистина чудесно, ако човек може да отиде в затвора за това, че е отишъл до библиотеката и е разгледал обществените записи. Страшно правителство. Радвай се, че не съществуваш наистина, сине мой, помисли си.

Беше се досетил, че Съветът може да е дотам параноичен, че да следи библиотеките. Откри магазин за театрален реквизит и купи най-добрия сценичен грим, който се предлагаше. Продавачът погледна към белега му, примигна, но не зададе никакви въпроси. Стен се престори на смутен, че купува грима и подхвърли, че е актьор-любител и смята да се възползва от изкуствени мустаци в продукцията, в която се снима в момента. Състрадателният продавач му даде едни.

Стен скри белега, прикрепи мустаците — опита се да не ги побутва сякаш е Рюкор или да ги докосва, за да провери добре ли са залепени — и влезе в библиотеката.

Радваше се, че е взел предпазни мерки — веднага забеляза фалшивия библиотекар.

Подсигурен по този съмнителен начин, той започна да търси в ТАЙНИЯТ СЪВЕТ — ФУНКЦИИ И ДЛЪЖНОСТИ, прегледа всичко от мига, в който се бяха възкачили на власт. Но нямаше нищо за периода, който го интересуваше. Пресяването на статиите от пропагандата му отне цяла сутрин. После се осмели да пробва ТАЙНИЯТ СЪВЕТ — ИСТОРИЯ (ОТ СФОРМИРАНЕТО ДО НАСТОЯЩЕТО).

И тук, очевидно, беше скрита алармата.

Той продължи нататък, като хвърляше по някой поглед към предното бюро. „Библиотекарят“ изглеждаше спокоен.

ИСТОРИЯ… хммм. Нищо съществено.

Добре. Какво по-нататък?

ТАЕН СЪВЕТ, СНИМКИ. ВСИЧКИ ПЕРИОДИ.

Безкрайно много единични и групови снимки от церемонии. Всички много официални. Стен отбеляза, че снимките на близначките Краа са доста оскъдни. Може би си даваха сметка как изглеждат. Почти нищо за Кес.

Дали имаше нещо друго? Хоп!

Стен върна назад, надявайки се, че наистина е видял това, което му се е сторило.

Пипнах ви, помисли си злобно, докато се взираше в снимка на петимата съветници, които забързано влизаха в някакво здание. Бяха обградени от охрана. Снимката беше доста разфокусирана и Стен видя в единия ъгъл полицай, тръгнал към камерата с разгневено изражение.

Значи някой беше направил снимка — дали гражданин, или независим журналист — на копелетата. Полицаят се беше отправил към него, за да се опита да я вземе. Добре, че фотографът е носел спортни обувки или е бил по-едър от полицая, помисли си Стен.

Така. Какво беше това?

Той прочете надписа към снимката.

Някакво спортно мероприятие. Гравибол? Каквото и да означаваше това. Стен се интересуваше от спорт толкова, колкото и от растежа на скалите. Беше издържал задължителните спортни игри по време на службата, но ги възприемаше като част от необходимата физическа подготовка. Тук играеха „Рейнджърите“ срещу отбор, наречен „Сините“. „Сините“ бяха гости от друг свят, „Рейнджърите“ бяха от Първичен. Голям мач — бяха дошли да го гледат сто хиляди души, включително и Тайният съвет…

Срещата се бе състояла на стадиона „Ловет“.

О, по дяволите, наистина ли?

Стен нямаше представа колко от членовете на Съвета са спортни запалянковци. Не че го интересуваше особено. Но това беше единственият случай, който беше успял да намери, и тук, и в записите на Хайнис, когато Съветът се беше събрал на повече или по-малко неутрална територия, за да се наслади на несвързано с работата събитие.

Той отбеляза датата и изключи програмата.

— Ох, нищо не разбирам от тази политика — довери той на библиотекаря. — Ще си взема нещо за хапване и ще почета малко за спорт. Да спечеля малко пари от залози в бара.

Мъжът изръмжа. Не прояви интерес.

Стен можеше да потърси сигурна комуникационна уредба и да се свърже с Хайнис. После реши, че е по-добре да не го прави. Сигурно беше най-добре да се измъкне и да остави полицейските канали на Хайнис да свършат останалото. Но най-накрая беше попаднал на нещо. Проклет да е, ако позволеше на някой друг да намери златото, което беше надушил.

Не хапна по обяд обаче. Наблюдава внимателно входа на библиотека, просто в случай, че „библиотекарят“ се старае да заработи допълнителна премия. Нищо.

Върна се обратно, като се оригна демонстративно, и се запъти към мястото си.

СПОРТ. „РЕЙНДЖЪРИТЕ“, ИСТОРИЯ.

Нищо. Прескочи напред към датата на този голям мач. „Сините“ не бяха побеждавани три години… „Рейнджърите“ бяха спечелили… възхитени тълпи, както обикновено. Нищо. Поне нищо, което да свързва това събитие с някой от членовете на Съвета.

Но не, имаше нещо.

Стадионът „Ловет“.

Ръцете му се изпотиха. Още една аларма и онзи главорез сигурно нямаше да иска обяснения. Как да разкрие загадката? Опитай… и пръстите му докоснаха клавиатурата. АМФИТЕАТРИ. СЕГАШНИ. ВЛЕЗ.

Не гледаше към екрана; задържа погледа си на охранителя в другия край на огромната зала. Мъжът не помръдна.

Не… не… проклятие, но на Първичен има доста спортни палати. Стадион „Ловет“.

История?

Опитай. Построен от дядото на Ловет… оборудван за всякакви възможни спортове, земни, водни или въздушни. Лъвове срещу християни, рече си Стен. СНИМКИ.

Той започна да прехвърля снимките, като гледаше само какво събитие са запечатали. Наблюдаваше самата арена.

Проклятие. Ако копелетата са се готвели да заговорничат… не. Всичко беше твърде открито. Почакай малко — това беше интересно. Цял раздел:

ЗАД ОВАЦИИТЕ:

КАК ЕДИН СТАДИОН ВИ ПОДДЪРЖА СИТИ, ТОПЛИ, В БЕЗОПАСНОСТ И ВИ РАЗВЛИЧА

Доста тъпо заглавие.

Паркинги… подземни… офиси за охраната… ха.

Значи дядото на Ловет си беше построил частен апартамент, така ли? Изглеждаше ужасяващо. Защо изобщо някой би закачил главите на мъртви животни по стените? А какво оставаше за тези картини! Но иначе мястото беше чудесно за среща на конспираторите. Големият мач като прикритие… Големите клечки обичат спорта, особено ако имат уединени места… уединение.

Стен получи доказателство — достатъчно според него, — че е имало последна среща, преди Шапел да бъде задействан. Как би могъл обаче да се аргументира, за да убеди и трибунала? Важните особи имаха нужда от прислуга. Имало ли е бармани, които са били наоколо през цялата нощ? Джойгърли? Момчета? Може би келнери. Но не и секс-играчки — дори близначките Краа не биха били толкова небрежни.

Какво друго? Той излезе от СПОРТ и рискува да погледне КОЙ КОЙ Е. Написа ЛОВЕТ.

Вниманието му беше приковано към екрана. Обикновените хвалебствия. Образование… интереси… поел банковата империя на семейството след смъртта на майка си… Хммм. Никакво споменаване… дори в този подробен запис да си е падал по спорта.

Вратата на библиотеката се затвори с трясък. По дяволите!

Влязоха трима униформени полицаи.

Стен пропълзя встрани от терминала по пътечката между фишовете.

Беше заключено. Пръстите му бръкнаха в един от плитките му джобове и извадиха малко устройство. Секунди по-късно вратата се отключи.

Той мина и я заключи зад себе си. Чу викове от читалнята.

Макар да се оглеждаше за изход, примигна от изумление. Това беше огромна библиотека. Високи сводести тавани. Ред след ред след ред наредени фишове, видеозаписи и дори книги.

Чу тъп удар откъм вратата и викове да бъде донесен ключ. Някой се заблъска в нея.

Пръстите на Стен се извиха, а ножът му излезе от „ножницата“ си в горната част на ръката му и легна в дланта му. Той се затича към стелажите и се заоглежда като тигър, търсещ подходящо място за засада.

Полицаите и главорезът от службата за сигурност успяха да отключат вратата и влязоха. Не видяха нищо освен няколко робота, които завеждаха нови материали. Не чуха нищо. Мъжът от службите изсъска шепнешком заповеди. Разпръснете се. Претърсете цялата зала.

Полицаите се подчиниха машинално. По дяволите, губеха си времето, защото на някакъв дракх от контраразузнаването му се привиждат сенки по стените и иска от тях да пипнат някакъв нещастник. После прозрението ги осени. Може да е нещастник — но някак си беше успял да мине през заключена врата.

— Ще останем заедно.

Двама от тях извадиха оръжията си. Третият беше подготвил палката си. Малко, но смъртоносно на вид оръжие се появи в ръката на тайния полицай.

Навлязоха в джунглата на тигъра.

Внезапно една висока лавица се наклони и се прекатури настрани. Един от полицаите и мъжът от тайните служби успяха да отскочат навреме. Другите двама обаче бяха затиснати. Първата лавица събори още една. Мъжете се запрепъваха и завикаха. Някой изстреля откос, който рикошира в тавана на библиотеката.

Настъпи суматоха, а Стен се понесе с леки тигрови стъпки навътре, дълбоко между лавиците.

Двамата го последваха, оставяйки затиснатите си приятели сами да се оправят.

Един от заклещените полицаи се бореше да се измъкне сред дъжд от хартия. Кракът му все още беше затиснат под лавицата, когато чу тихо изтрополяване… и пискливото хриптене на някой, който се опитва да си поеме последен дъх през прекършената си трахея.

После нокътят на смъртта се озова върху гърлото му.

— Викай — нареди Стен. — Викай силно.

Полицаят изпълни заповедта.

Викът все още ехтеше, когато Стен преряза гърлото на мъжа и се скри в друга алея.

Мъжът от службите за сигурност и оцелелият полицай се затичаха нататък. Имаха само секунда, за да зяпнат потресени двата трупа и шуртящата кръв, преди шокът да се превърне в ужас и увито в метал фолио, запратено сякаш от нищото да се забие в челото на полицая. Той се строполи бездиханен.

Мъжът от службите тръгна към вратата, движеше се заднешком… въртеше се… опитваше се да не закрещи от ужас и да не попадне в последния капан на тигъра.

Един фиш се изтърколи на пода. Той се обърна натам. Нищо. После се завъртя обратно, с пистолет насочен напред. Стен се приближи зад него. Мъжът се загърчи, когато ножът преряза гръбначния му стълб. Стен остави тялото да се свлече. Още две потрепервания и се свърши.

Сега Стен разполагаше с цялото време на света.

Откри изход и близо до него тоалетна за персонала. Втри разтворител в мустаците и те се отлепиха и отлетяха в кошчето. Гримът беше внимателно отмит.

После излезе през вратата.

Полицейски грависледове идваха с вой към библиотеката. Стен бързо се вмъкна в една алея, после забави крачка. Продължи нататък, зяпайки любопитно колите, които го подминаваха с рев.

Просто още един от жителите на Първичен свят.