Алън Кол, Крис Бънч
Завръщането на императора (26)

Глава 25

Ключът към Кралството не изглеждаше впечатляващ — но това бе умишлено. Беше малък спътник, един сред десетината по-малки и по-големи, които обикаляха около отдалечена гигантска планета. Системата беше забележителна поради две причини. Нямаше никаква търговска стойност и беше далеч отвъд най-затънтения край на вселената.

Спътникът беше изграден преди няколко века. За целта бе избран астероид с подходяща големина. Срещу заплащане космически екипи издълбаха тунели по предварително изработен план и прокараха кабели в тях. Сетне запълниха изкопите. Първият екип беше получил парите си с уведомлението, че са участвали в таен имперски проект. После докараха втори екип, за да построи малко подземно убежище и подземен док на няколко километра от него, отделен от убежището от висок хребет. В убежището имаше генератори, припаси и няколко сложни и трудни за описание комуникационни съоръжения. И на втория екип беше платено. С течение на времето онези, които бяха работили в екипите, някак придобиха впечатлението, че проектът се е провалил. Просто поредният безрезултатен изследователски опит.

Роботи-тласкачи преместиха астероида на определеното за него място около газовия гигант и го нагласиха на орбитата му. По-късно бяха изпратени екипи на „Богомолка“, за да поставят различни охранителни сензори из системата. На тях не беше казано за съществуването на астероида.

Имаше още четири други „ключа“, разпръснати из вселената, местоположението им беше известно само на Вечния император. Предназначението им беше едно и също.

Датчиците бяха програмирани да пропуснат само Вечния император и за целта съдържаха всевъзможни скенери за определяне на ДНК, отпечатъците от пори, дори включваха биометричната класификация на Бертийон. Ако някой друг проникнеше в убежището, комуникационните уредби щяха да се разтопят в неразпознаваема купчина метал.

Те бяха свързани с кораб, някъде в… друго пространство… и с роботизираните минни и фабрични кораби около него. При подаден сигнал разпоредбите, издадени от кораба, щяха да се променят. Зареждането с АМ2 щеше да започне.

Дългите влакове от роботизирани „танкери“ също можеха да се контролират от спътника. При дадени обстоятелства, като например инцидентната смърт на Вечния император, те можеха да бъдат прехвърлени към уговорените складови светове. Или, при други обстоятелства, другаде. За да награди верните и да накаже неверните, или обратното, в зависимост от преценката на Вечния император кой е най-бързият и плавен начин да си възвърне контрола.

Вечният император навлезе бавно в системата. Не бързаше особено. Непрекъснато поглеждаше сложните приемници, които бе поискал да бъдат инсталирани на кораба, даден му от благодарния Кенна. Ако който и да е от сензорите покажеше, че в системата е навлязъл някой — заблудил се миньорски кораб, сонда или скитаща се яхта, — имаше само един избор. Веднага да спре и да се отправи към друг от спътниците, който му се стореше най-подходящ за втори команден център.

Разположените извън системата датчици не отчитаха нищо нередно. Императорът рискува дъговиден полет над системата. Отново нищо. Той навлезе отново в системата и се приближи към газовия гигант. Сензорите не долавяха нищо извън обичайното.

Мина до спътника през полусферата, намираща се от обратната страна на убежището, и като прелетя ниско до повърхността, стигна до дока. Шлюзовете се отвориха — сензорите отново не показаха нищо тревожно — и той кацна.

Облече си костюма, увери се, че поддържащите механизми са включени, и се отправи към убежището.

Докато преполовяваше пътя към хребета, си каза, че е твърде параноичен. Не беше лесно наистина да остане незабелязан на свят с почти нулева гравитация. Нямаше желание да „изскочи“ в обсега на някой, който би могъл да чака в купола, или да се изстреля в орбита. Не само че щеше да стане за смях, но и би се превърнал в твърде лесна мишена, ако наистина имаше капан.

На неколкостотин метра от входа на убежището — пещера с плъзгащи се скали — той спря. Изчака шест пълни И-часа. Наблюдаваше. Нищо. Пътят беше чист.

Системите на костюма завиха, докато се опитваха да регулират температурата и да преработят потта, която се изцеждаше от тялото на Императора. Пръстите му неволно докоснаха гръдния кош. Под костюма, кожата и мускулите бомбата чакаше.

Разкопча кобура на пистолета си и измъкна малко комуникационно устройство от колана. Навън се плъзна пръчковидна сонда. Той бързо притича през откритото пространство. Сондата се пъхна в почти невидима дупка и Императорът докосна бутона. След миг скалата се отмести. Той усети вибрациите под краката си.

Пристъпи в кухината. Вратата се затвори зад него. Светлините се включиха. Императорът провери един от панелите. Отново не откри причина за притеснение. Отоплението беше пуснато на пълна мощност, в убежището се създаваше изкуствена атмосфера. Много добре.

Приближи се до вратата, сложи длан върху нея и тя се плъзна встрани. Вътре имаше малък апартамент със спалня, кухня и дневна. Той затвори вратата зад себе си и се вгледа в друг от панелите. Атмосфера деветдесет и пет процента от И-нормалната. Температура… приемлива. Вдигна лицевото стъкло.

Беше гладен. Надяваше се да е осигурена храна. Щеше да похапне, после да активира комуникационната уредба. Отправи се към комуникационната зала — и светът се срина! Беше посрещнат не от блестящите, очакващи нареждания и сигнални съоръжения, а от охладена купчина разтопен метал.

В мозъка му веднага заблъска паника:

„Опасност… Капан… Открити сме… Самоунищожение! Самоунищожение!“

Друга част на мозъка му възрази:

„Не. Почакай. Капанът не е потвърден. Минало е твърде много време. Програмата не може да се рестартира без терминално увреждане на целта! Върни се в режим на изчакване! Отменяне на програмата!“

Бомбата не избухна. Дори и след като вратата на складовото помещение се отвори и нечий глас изрече:

— Специалистите ми по сигурността не се оказаха толкова добри, колкото си мислеха.

Императорът видя облечена в космически костюм висока и тънка фигура. Ръката й се протегна и вдигна лицевото стъкло на шлема. Беше Кес.

Още веднъж се появи заповедта за самоунищожение… и отново по някакъв начин командата беше отхвърлена.

— Аз съм единственото живо същество в тази система освен теб — каза Кес.

Императорът откри, че отново може да мисли. Не каза нищо, сигурен, че гласът му ще се разтрепери, ако проговори. Кес изчака за миг, после продължи:

— Идването ти тук и завръщането ти на трона са изкусно планирани. Напомня ми малко на една земна легенда, която съм чел. За човек, наречен, ако не се лъжа, Тезей.

— Може да не е било чак толкова изкусно — успя да промълви Императорът.

— Напротив. За да започне някой да те търси, да не говорим да те открие, се изисква да приеме за вярно налудничавото допускане, че не си умрял. Освен това трябва да притежава невероятни ресурси.

Кес посочи унищожените комуникационни уредби.

— Хиляди извинения за некадърността на персонала ми. Макар да съм сигурен, че съществуват и други станции, подобни на тази. Подновяването на АМ2 доставките все още може да започне — въпреки че това е без значение за мен.

Императорът обмисли думите му. Ситуацията ставаше… не позната, но по-разбираема и може би по-лесна за контролиране. Първо предположение: Кес възнамерява да сключи сделка и да предаде своите съзаклятници? Едва ли. Искаше нещо друго.

— Каза, че ние двамата сме единствените същества в тази система. Ще ти задам очевидния въпрос: Какво ще ме спре просто да те застрелям и да избягам?

— Защо би направил подобно нещо? — възкликна изумено Кес — За отмъщение? Едва ли е смислен мотив, да не говорим, че не подхожда на император. Особено като се има предвид, че нашият опит да… подменим веригите на властта… се провали.

Провалил се е? Бърз анализ: Предишното изявление на Кес „не си умрял“, а сега това. Ситуацията се подобряваше — Кес не беше схванал всичко.

— Ако задоволиш прищявката си… — Кес вдигна предавателя от колана си. — Стандартен предавател на жизнените показатели. Спре ли да излъчва, моят поддържащ отряд ще нахлуе. Не мисля, че ще успееш да им се изплъзнеш.

— Правиш доста сериозни изводи въз основа на предположения, господин Кес. Известно е, че обичам да си угаждам от време на време. Привилегията на багренородния, нали разбираш.

— Разбирам. Отначало, като разбрах накъде си тръгнал, си помислих ди ти устроим засада — докато аз изчаквам на безопасно място. Упойващи вещества… газ… каквото и да е. Бързо да те обездвижим, да те държим в упоено състояние, докато постигнем контрол над съзнанието ти. Но после реших, че подобен план няма шанс да успее. Изплъзвал си се от твърде много клопки в миналото… От друга страна… ако започна с насилие, щеше почти сигурно да отхвърлиш предложението ми.

— Слушам те.

— Първо, предлагам ти пълната си лична вярност и подкрепа. Ще направя всичко — отвътре или отвън — за да премахна Тайния съвет. Не се опитвам да те убедя, че единствено помощта ми ще осигури желания за теб изход, според мен той е неизбежен. Но с моя помощ падането им от власт ще бъде далеч по-бързо, а вероятно ще намаля и разрушенията, които могат да нанесат, преди да бъдат унищожени. Веднъж след като Империята бъде възстановена, ти предлагам пълната си лоялност и подкрепа.

— Да мениш козината си ще ти стане втора природа — рече Императорът.

— Не, няма. Не и ако изпълниш своята част от сделката. Но както и да е. Възможно е да не искаш да ти се напомня какво се е случвало в твое отсъствие. Ако е така, ще приема изгнанието, без това по никакъв начин да отмени предложението ми да ти помогна. Но мога да предложа и нещо далеч по-важно. Целият ми вид доброволно да ти служи — „роби“ не е точната дума, но по същество ще бъдем точно това, ако можеш да си представиш роби, които обичат оковите си. Лесно е да се постигне.

— Твоите хора — отбеляза Императорът — със сигурност ще бъдат приветствани, ако изберат да станат верни поддръжници на Империята. Освен ако не пропускам нещо… лесно за постигане, както се изрази.

— Не.

— Много добре тогава. Какво точно трябва да ви дам? — попита Императорът, въпреки че внезапно с болезнена яснота осъзна какъв ще бъде отговорът.

— Живот — произнесе Кес дрезгаво, почти заеквайки. — Безсмъртие. Предполагам, че разбираш трагедията на смъртта. Но представи си, че тя те връхлита в предварително зададено от гените време, когато едно същество е в разцвета на силите и интелекта си? Това е трагедията на Грб’чев. Искам за себе си и за моя вид вечен живот. Безсмъртие, каквото притежаваш ти. Предложих да сключим сделка. Ще я направя по-привлекателна. Ще изпълня всичко обещано. Като твой поданик, те моля за този дар.

И Кес коленичи непохватно.

Възцари се тишина, която сякаш продължи години.

— Бедно, нещастно копеле — промърмори Императорът накрая.

Кес се изправи:

— Как можеш да отхвърлиш предложението ми? Как можеш да пренебрегнеш логиката ми? Обещанията ми?

Императорът подбра думите си много внимателно:

— Логиката… обещанията… нямат нищо общо с тези неща. Чуй какво ще ти кажа. Аз съм безсмъртен. Но — той се потупа по гърдите — това тяло не е. Искаш от мен дар, който не мога да дам. Не само на теб, но и на което и да е друго създание или вид.

Очите на Кес се превърнаха в пламтящи копия.

— Истина ли е?

— Да.

Кес повярва. Но продължи да се взира. Притеснен, Вечният император се извърна настрани. Отново се възцари продължителна тишина. Императорът бръкна дълбоко в торбата с лъжите.

— Може би… може би все пак можем да се споразумеем. Готов съм да направя друго предложение. Помогни ми да разруша Тайния съвет и аз ще намеря ресурсите за финансиране и подкрепа на мащабна като проекта „Манхатън“ програма. Проучванията ще траят дълго. Дори да може да бъде намерено решение, то няма да помогне на теб или на твоето поколение. Но това е най-доброто, което мога да ти предложа.

Той се обърна. Кес не беше помръднал.

— Дори да изглежда неудовлетворително — продължи Императорът, — сравнено с…

Млъкна насред дума.

Нямаше никаква реакция от създанието Грб’чев. Императорът отстъпи встрани. Нито очите, нито главата на Кес помръднаха. Императорът се приближи и махна с ръка пред лицето му. Никаква реакция.

Може би шокът от осъзнаването, че за неговия вид няма Свещен граал, се беше оказал твърде голям. Или пък не беше чак толкова драматично — просто беше надхвърлил времето си.

Устата на Кес се разтвори. От нея потекоха смилателни сокове.

Императорът бързо провери жизнените показатели на колана му. Всички физически индикатори… бяха нормални.

Той спусна лицевото си стъкло и се отправи към изхода, после се обърна назад.

Идиотът, който някога бе бил Кес, все още стоеше прав, задържан от тежестта на костюма си.

— Бедното, нещастно копеле — повтори Императорът.

Това беше най-добрата епитафия, която можа да измисли — и единствената, за която имаше време.